Мит 3 – братолюбието на „освободителите” към освободените
.... По тази причина, след установяването на Временното руско управление „даскал Митко”, както го наричат в родния му Лом, сменя за учителското поприще с длъжността на градски съдия. Няколко дела, едно от които в защита на онеправдани турци, го сблъскват с окръжния началник на Лом капитан Павел Нечаев. Авторитарният офицер, комуто е поверено управлението на Ломското окръжие, не търпи свободомислието на градския съдия и го арестува за 20 дни. След като е откаран под конвой във Видин, заедно с друг герой от Освобождението – воеводата дядо Цеко Петков, Димитър Маринов все пак е освободен, а Нечаев свален от поста си и върнат в своя полк. Огорчението на „даскал Митко” от „освободителите” обаче не се заличава до края на дните му. В своята Автобиография той разкрива истинската картина на следосвобожденска България в която място за романтизъм няма. Той разказва за предшественика на княз Дондуков – княз Владимир Черкаски, който полага основите на гражданското управление в „освободените” от Русия български земи. По негова идея превес в местното управление започва да се дава не на младите български революционери, а на българските чорбаджии, членове на общинските съвети, действали през току-що приключилата османска власт. Защото според княз Черкаски: „... младите революционери са отлични рушители и техното дело сега с освобождението на България се свършва. Старите турски аази(1) в меджлисите и чорбаджии са отлични строители; сега требва да се строи. Ето защо аз ги предпочитам и назначавам. Революционното дело трябва да отстъпи на строителството.”
Затова и Димитър Маринов продължава така своите спомени: „Княз Черкаски бил прав. Който е чел или прочете Санстефанския договор, той лесно ще види, че Русия с тоя договор не създава една самостоятелна, независима Санстефанска България, а една руска Задунайска губерния... И княз Черкаски много добре знаеше, че младите, които беха възпитани в духа на нашите стари хаидути, войводи и борци за свободата на отечеството си, нема да могат да търпят дълго абсолютно-монархическата администрация на руската окупационна власт и ще почнат същите движения и срещу нея, както беха правили и срещу турската власт. Затова той предпочете старите, които беха еветчии(2) пред турците, останаха по-големи еветчии и пред русите...
За аднимистративни управници, като се почне от губернаторите, па до окръжните началници, беха всички руски монархисти, бюрократи, такива каквито ни ги представляват руските писатели... Те гледаха на българите с презрение; към населението те беха груби и насилници; за тех закон немаше – волята и техните капризи беха закон
... Ако беше останала в сила Санстефанска България, ние требваше отново да емигрираме.
Тия произволи и насилия на руските администратори беха създали в отговор на русите, които на всека дума ни завираха в очите: „Ми для Вас кров проливали(3)” – отговор: „Ви для нас кровь проливали, а ми от Вас кровь пробльунвали(4)” ; и великоучителните думи на дедо Антим, който каза на княза Дондуков-Корсаков... „...Ви нас избавили от турок; кто будет избавит нас от Вас!(5)” ...
И днеска има людие – и мирски и духовни, които са отчаяни русофили, т.е които верват, че русите дойдоха да ни освободят... Какво да кажем за онези, които и ден днешен чрез своето русофилство напакостиха и пакостят толко много на своето Отечество.”
След тези думи, любезни ми читателю, ако нито веднъж досега не си се запитвал, най-сетне да го сториш, ако имаш достойнство. Да се запиташ и да си отговориш:
Подобава ли на една суверенна държава като България Националният й празник да бъде 3 март, празник чрез който да се олицетворява националното ни достойнство и единение? Празник, на който честваме събитие, изковано от нас самите, от нашия борбен дух, решимост и единство каквито са например Съединението или провъзгласяването на Независимостта?
Подобава ли най-големият православен храм в Отечеството ни да продължава още да носи името на светеца, който никога не е имал нещо общо с християнството по нашите земи, а празникът му беше облян от лакеите на руския император с кръвта на няколко хиляди души край Плевен?
Подобава ли бронзовата фигура на същия този император да продължава да се издига в сърцето на столицата ни, точно пред Народното събрание, а плеяда достойни българи все още да нямат паметници? Да няма паметник в София на създателят на българската държава Аспарух или на покръстителят ни св. Борис-Михаил, нито пък на първият ни владетел след освобождението – княз Александър?!
Думите на Димитър Маринов, един от страдалците на българската свобода, който вероятно е все така неизвестен за мнозинството българи, продължават да плющят със своя упрек: „България до тогава ще търпи душевно крушение, додето се не измрат тия наши заслепени русофили, които, като покойният Вазов, още не могат да сломят и съкрушат в себе си кумира на русофилството, създадено от тех в тех през едни времена на наивност и раболепие”. Този текст е писан през 1927 г. – със сигурност е провокиран и от стамболовистките пристрастия на автора. Но звучи актуално. Болезнено актуално Защо? Дали защото като нация все още не сме изградили самочувствие на „достойно-освободили се”, а дори гените ни вече са поразени от метастазите на комплекса, който имат „благодарните освободени”?!
.... По тази причина, след установяването на Временното руско управление „даскал Митко”, както го наричат в родния му Лом, сменя за учителското поприще с длъжността на градски съдия. Няколко дела, едно от които в защита на онеправдани турци, го сблъскват с окръжния началник на Лом капитан Павел Нечаев. Авторитарният офицер, комуто е поверено управлението на Ломското окръжие, не търпи свободомислието на градския съдия и го арестува за 20 дни. След като е откаран под конвой във Видин, заедно с друг герой от Освобождението – воеводата дядо Цеко Петков, Димитър Маринов все пак е освободен, а Нечаев свален от поста си и върнат в своя полк. Огорчението на „даскал Митко” от „освободителите” обаче не се заличава до края на дните му. В своята Автобиография той разкрива истинската картина на следосвобожденска България в която място за романтизъм няма. Той разказва за предшественика на княз Дондуков – княз Владимир Черкаски, който полага основите на гражданското управление в „освободените” от Русия български земи. По негова идея превес в местното управление започва да се дава не на младите български революционери, а на българските чорбаджии, членове на общинските съвети, действали през току-що приключилата османска власт. Защото според княз Черкаски: „... младите революционери са отлични рушители и техното дело сега с освобождението на България се свършва. Старите турски аази(1) в меджлисите и чорбаджии са отлични строители; сега требва да се строи. Ето защо аз ги предпочитам и назначавам. Революционното дело трябва да отстъпи на строителството.”
Затова и Димитър Маринов продължава така своите спомени: „Княз Черкаски бил прав. Който е чел или прочете Санстефанския договор, той лесно ще види, че Русия с тоя договор не създава една самостоятелна, независима Санстефанска България, а една руска Задунайска губерния... И княз Черкаски много добре знаеше, че младите, които беха възпитани в духа на нашите стари хаидути, войводи и борци за свободата на отечеството си, нема да могат да търпят дълго абсолютно-монархическата администрация на руската окупационна власт и ще почнат същите движения и срещу нея, както беха правили и срещу турската власт. Затова той предпочете старите, които беха еветчии(2) пред турците, останаха по-големи еветчии и пред русите...
За аднимистративни управници, като се почне от губернаторите, па до окръжните началници, беха всички руски монархисти, бюрократи, такива каквито ни ги представляват руските писатели... Те гледаха на българите с презрение; към населението те беха груби и насилници; за тех закон немаше – волята и техните капризи беха закон
... Ако беше останала в сила Санстефанска България, ние требваше отново да емигрираме.
Тия произволи и насилия на руските администратори беха създали в отговор на русите, които на всека дума ни завираха в очите: „Ми для Вас кров проливали(3)” – отговор: „Ви для нас кровь проливали, а ми от Вас кровь пробльунвали(4)” ; и великоучителните думи на дедо Антим, който каза на княза Дондуков-Корсаков... „...Ви нас избавили от турок; кто будет избавит нас от Вас!(5)” ...
И днеска има людие – и мирски и духовни, които са отчаяни русофили, т.е които верват, че русите дойдоха да ни освободят... Какво да кажем за онези, които и ден днешен чрез своето русофилство напакостиха и пакостят толко много на своето Отечество.”
След тези думи, любезни ми читателю, ако нито веднъж досега не си се запитвал, най-сетне да го сториш, ако имаш достойнство. Да се запиташ и да си отговориш:
Подобава ли на една суверенна държава като България Националният й празник да бъде 3 март, празник чрез който да се олицетворява националното ни достойнство и единение? Празник, на който честваме събитие, изковано от нас самите, от нашия борбен дух, решимост и единство каквито са например Съединението или провъзгласяването на Независимостта?
Подобава ли най-големият православен храм в Отечеството ни да продължава още да носи името на светеца, който никога не е имал нещо общо с християнството по нашите земи, а празникът му беше облян от лакеите на руския император с кръвта на няколко хиляди души край Плевен?
Подобава ли бронзовата фигура на същия този император да продължава да се издига в сърцето на столицата ни, точно пред Народното събрание, а плеяда достойни българи все още да нямат паметници? Да няма паметник в София на създателят на българската държава Аспарух или на покръстителят ни св. Борис-Михаил, нито пък на първият ни владетел след освобождението – княз Александър?!
Думите на Димитър Маринов, един от страдалците на българската свобода, който вероятно е все така неизвестен за мнозинството българи, продължават да плющят със своя упрек: „България до тогава ще търпи душевно крушение, додето се не измрат тия наши заслепени русофили, които, като покойният Вазов, още не могат да сломят и съкрушат в себе си кумира на русофилството, създадено от тех в тех през едни времена на наивност и раболепие”. Този текст е писан през 1927 г. – със сигурност е провокиран и от стамболовистките пристрастия на автора. Но звучи актуално. Болезнено актуално Защо? Дали защото като нация все още не сме изградили самочувствие на „достойно-освободили се”, а дори гените ни вече са поразени от метастазите на комплекса, който имат „благодарните освободени”?!
/ Европа по дипломатичен път щяла да ни освободи ...
Коментар