Първоначално изпратено от Асо Пика
Разгледай мнение
Всеки се нуждае от нов имидж в собствените си очи. Следвай мелодията или се превърни в социален аутсайдер. За да не бъдем изолирани ние влизаме в такт и ритъм – участници в колективната игра. Върху обществената сцена ние играем някаква роля, в която екзистенциално няма нищо оригинално нито уникално – тя е играна дълго преди нас, ще се играе и след като си отидем от света, актьорите се качват и слизат от сцената, ролята остава. Колкото и да се смятаме за уникални и неповторими личности, ние повтаряме в житейското си поведение установен биографичен тип, съдбата на една класа, на едно съсловие, на една професия.
В сагата наречена „Живот” всички живеем като играем някаква роля. През целия си живот играем роли, играем себе си. Ролята е начин на съществуване на нашия Аз. Ние сме актьори с роли на сцената, увличаме се в своята игра, нали животът е игра. Всеки играе някаква роля – главна, второстепенна, третостепенна, статисти, постоянна, временна, комична, трагична, драматична. И колкото повече играем, толкова повече се убеждаваме, че между играта и живота няма граници, че реалността и живота се състоят от забрани, ограничения, табута, граници, които ние сами си определяме и създаваме. Хилядите социални условности, безбройните етикети, които сме налепили и наслагали по цялата вселена, служат само за да прикрият лицемерието, бруталността, суетността, егоизма, които движат скрития, таен живот на хората. Живот, който подобно на айсбергите, чиито четири пети са потопени във водата, се дирижира от магьосника- Архитект с прозвището Подсъзнание, чието е тъмното царство на знаците, символите и образите и който рисува портрета на човека в съавторство с живота и с неговата безкрайно снизходителна усмивка.
Модерният човек живее за себе си, затворен в своята егоцентрична вселена. Възприема се като неидентичен, анонимен, лишен от самоличност, чужд за себе си. Живее имитирайки, подражавайки на околните, които също живеят чрез имитация и подражание.
60-те години бяха епохата на властта. През 70-те год секса установи тотално господство – епохата стана свидетел на всевъзможни креватни експерименти. Сексът няма свое собствено местенце – той се пропива навсякъде и във всичко. 80-те год бяха епохата на излишеството и показността и ключовата дума беше „Аз”, а през 90-те „Те”, През 90-те год излишествата приеха маската на простотата и ударението се премести върху славата : Познават ли те там, където трябва да те познават ?
В началото на века вече всичко беше размазаното и неопределеното „Нещо като” властваше. Всичко трябва да бъде размито. Първо същността е била най-важна, после стила, а сега имитацията. Какво пък и имитацията е част от живота. Но модерният човек не се мрази, той е безразличен към себе си. Основното му душевно състояние е досадата, скуката и разбира се самотата. Хората са оставени на своята съдба, която е техен затвор, но и техен мъчителен път към себе си – път през всичките кръгове на ада, през катастрофичността на всичко тленно, обвиващо и сковаващо духа.
В сагата наречена „Живот” всички живеем като играем някаква роля. През целия си живот играем роли, играем себе си. Ролята е начин на съществуване на нашия Аз. Ние сме актьори с роли на сцената, увличаме се в своята игра, нали животът е игра. Всеки играе някаква роля – главна, второстепенна, третостепенна, статисти, постоянна, временна, комична, трагична, драматична. И колкото повече играем, толкова повече се убеждаваме, че между играта и живота няма граници, че реалността и живота се състоят от забрани, ограничения, табута, граници, които ние сами си определяме и създаваме. Хилядите социални условности, безбройните етикети, които сме налепили и наслагали по цялата вселена, служат само за да прикрият лицемерието, бруталността, суетността, егоизма, които движат скрития, таен живот на хората. Живот, който подобно на айсбергите, чиито четири пети са потопени във водата, се дирижира от магьосника- Архитект с прозвището Подсъзнание, чието е тъмното царство на знаците, символите и образите и който рисува портрета на човека в съавторство с живота и с неговата безкрайно снизходителна усмивка.
Модерният човек живее за себе си, затворен в своята егоцентрична вселена. Възприема се като неидентичен, анонимен, лишен от самоличност, чужд за себе си. Живее имитирайки, подражавайки на околните, които също живеят чрез имитация и подражание.
60-те години бяха епохата на властта. През 70-те год секса установи тотално господство – епохата стана свидетел на всевъзможни креватни експерименти. Сексът няма свое собствено местенце – той се пропива навсякъде и във всичко. 80-те год бяха епохата на излишеството и показността и ключовата дума беше „Аз”, а през 90-те „Те”, През 90-те год излишествата приеха маската на простотата и ударението се премести върху славата : Познават ли те там, където трябва да те познават ?
В началото на века вече всичко беше размазаното и неопределеното „Нещо като” властваше. Всичко трябва да бъде размито. Първо същността е била най-важна, после стила, а сега имитацията. Какво пък и имитацията е част от живота. Но модерният човек не се мрази, той е безразличен към себе си. Основното му душевно състояние е досадата, скуката и разбира се самотата. Хората са оставени на своята съдба, която е техен затвор, но и техен мъчителен път към себе си – път през всичките кръгове на ада, през катастрофичността на всичко тленно, обвиващо и сковаващо духа.
Макар , мойта да отиваше в друга посока. Сега ще се наложи да изфантазирам нова Иначе , добро е !
Готин ден , след малко !
Коментар