МИТКО ДИНЕВ - ПРОДЪЛЖЕНИЕ Дотук добре! Предстоеше уж по лесното – да се ангажира обществото на богатите в града и те да приемат нашата идея – Берое да стане градска кауза. Бях абсолютно сигурен в успеха на това начинание, не защото познавам добре старозагорския бизнес и знам, че има поне 50 богаташа, които когато и да ги хванеш за краката и да ги изтръскаш, само от джобовете им ще изпадат не по малко от 10 евра. (за 10 хиляди евра говоря), а защото нямаше съмнение в благонасочеността и искреността на тази идея.
По това време за един задоволен финансово клуб трябваха годишно не повече от 3 -3,5 милиона лева, което ще рече по 200-300 хиляди на месец, от които половината бяха заплати. КЕШ естествено, защото осигуровките тогава бяха смешно незаконни или незаконно смешни - както искате го разбирайте. Холдинга реши, че ще отдели 100 хил за тази цел и трябваше да намерим още 20-30 фирми да дават по 4-5 хиляди лева месечно. Извинявайте, но това са смешни пари, за хора, които управляват милиони, това са много по дребни от парите с които те издържат изтънчените си курви и затова бях убеден, че няма да има проблем да убедим хората да ги дадат.
Така си мислех тогава, но по късно животът многократно ми даде възможност да се убедя и го казвам без да се стеснявам- повечето старозагорски бизнесмени са ужасяващи скъперници и хора, които нямат съвестта да разберат, че не всичко в този свят е пари, защото не можеш да се затвориш в имението си и да се опияняваш, броейки мръсните си пачки или наслаждавайки се сам на многобройните си ценности, закачени по стените или скрити в блиндираните мазета.
Естествено, не беше моя работа да моля или да кандърдисвам бизнеса да дава пари, защото никой нямаше и да ми повярва, че ги събирам за футбола, а не за себе си, затова отидох при Светлин Танчев, тогавашния кмет, за да набележим с него плана по събирането им. Той (мир на праха му) беше наистина свестен и добър човек, но може би бе и най инертния кмет на града от преврата на десети досега. Събирахме три пъти бизнеса и все идваха по не повече от 5-6 човека и той нито веднъж не стана с респекта на кмет да ангажира хората с наистина благородната идея в името на града и все ми подхвърляше на тези срещи: „Митак, стани ти им обясни за какво става въпрос, ти си в курса на нещата!“
А, бе, аз бях в курса на нещата, но кой съм аз, да искам да дават пари за кауза на града. Спомням си, злокобното мълчание на поканените чорбаджии, а един, извънредно богат тип стана и се изцепи, че не е съгласен само двайсе души да дават пари, би било по добре да са стотици и хиляди дори и всеки по малко, колкото му душа сака – хем благородно, хем и обществено значимо. И заяви, че той е готов всеки месец безпрекословно да дава по 100 ( сто) евра. Не издържах и го наврях в кучи задник, че една курва в станционната градина взима неговите сто евра и той ми се разсърди и не ми говори до днес. А по нататък срещите с бизнеса станаха безсмислени.
В разговор с наши приятели впоследствие, успях да ги убедя и те дадоха някой друг лев. Иван Ангелов, някъде около 50 хил, Болидите и Любо от печатница 2М към десетина и колкото и да е учудващо, и Дечо Колев, на два пъти по 2000 лв. Берекет версин, дето се вика и на това, ама се оказа, че издръжката на Берое не е по силите единствено на Загора Холдинг, в който независимо от големите материални активи, никога не са се свъртали пари, с оглед огромните инвестиционни разходи на западналите предприятия в него.
Тогава се намеси Евгени Желев, помолихме го да помага и той даде идея, да подхвърлим на тогавашния кмет, че ако прехвърли сметките на общината( Все пак това тогава бяха около 70-80 милиона програмируеми по време на постъпването им пари, годишно) в Общинската банка, където собственик бе Ковачки, то Банката ще му даде годишна комисионна около 400 хиляди лева и той тази сума би могъл спокойна да я дари на Берое. С една дума Желев сподели натрупан опит на кмет как могат да се спечелят ей такива пари, без да бъде обвинен кмета в корупция, но действащият кмет Танчев, отхвърли мънкайки това предложение, защото кой е този луд държавен служител, дето ще си даде законно полагащия му се кокал.
И след като и това не стана, Желев, все пак без съмнение той искаше да помогне някак си, рече, че той ще се помъчи да убеди Ковачки да даде половината от разходите за година на Берое, а ние от холдинга да осигурим другата половина. Това се изтърпяваше някак си, макар че не бях се срещал никога с Ковачки, не го познавах и не бих искал да го познавам. Какво е правил Евгени, как го е кандърдисал, какво ги е свързвало не искам да знам, но той дойде в Сити хотел, където подписахме договора за съвместна издръжка на Берое и макар да бях потресен от многобройната му, не знам за какъв чеп охрана, каквато не бях виждал до този момент, което е учудващо, се държа като истински джентълмен и плаща като поп половината от всички разходи, които му предоставяхме всеки месец.
Криво ляво изкарахме сезона, но Ковачки свири отбой и стана ясно, че няма да е само по нашите сили да изкараме следващия. Бизнесът на града самодоволно ни гледаше сеира и аз възмутен от безразличието му, заявих на властта в града, че ако не ми осигурят 100 хил лева КЕШ месечно за заплатите, ще абдикирам от Берое. Даже им посочих от кой ежемесечен рушвет за управляващите горе, могат да ги дадат тези пари. След съгласуван разговор с Боса тези пари бяха отклонени от пътуващите за София куфарчета и няколко месеца нашите футболисти се удовлетворяваха с корупционни, но все пак пари. Докато в един прекрасен ден от София ни съобщиха, че не могат повече да си позволят да отделят от техния пай за старозагорския футбол, видите ли?
По това време Тец 2 бе процъфтяващо държавно предприятие. Купувахме от него директно ток за нашите заводи и знаех прекрасно параметрите на икономическото му състояние – много милионни обороти и нищожна печалба, с оглед огромната корупция и източване на предприятието на всички нива. Убеден бях, че за тях издръжката от 2-3 милиона за футбола на Стара Загора, би била мизер, да не говорим за огромните задължения на предприятията на Марица изток към населението на региона заради непоправимите за столетия екологически щети, нанесени на тази територия, заради стотиците милиони ограбен труд от нашите съграждани, работещи там и какво ли не още. Нали се досещате, че в други, бели държави, биха заставили тези предприятия да лъскат със сапунена пяна улиците на прашните от безразсъдното им производство, наши градове. Не съм ли прав?!?
Поставих ултимативно идеята си на управляващите в града да бъде даден Берое на Теца и да се отървем от непосилното за нас бреме, след като се оказа, че нашата надежда да превърнем клуба в градска кауза претърпя абсолютно и унизително фиаско. Да си призная, не очаквах положителен отговор, защото това си е явно беззаконие да натрисаш на икономически субект необосновани с нищо разходи и доколкото се сещам, не мога да си представя, че се случвало някога и би могло да се случи в коя да е цивилизована страна.
За мое учудване Борисов го реши на една, навярно едночасова среща. Прекрасно съзнавах цялата нелепост на това решение и то буквално ми включи часовника на адската машина и тя безмилостно започна да цъка, отброявайки мъчителните секунди до очаквания взрив. Не можех и да предположа, че това ще се проточи толкова, напрегнати, но все пак безметежни години. Хвърлил от своя гръб непосилното бреме, трябваше уж да съм спокоен, но прекрасно съзнавах, че увлечени в безгрижните си обеди, на които друг плаща сметката, все ще дойде денят за разплата. И тогава…
Не ми се пише повече за това. Уродливото явление, наречено „български футбол“ вече не е приоритет на моето ежедневие. Разбирам, че футбол има навсякъде по света и в крайна сметка той е еманация на държавата, в която се играе. Ако възприемате тази оценка, трябва да се примирите с ей това, което виждате по нашите мрачни бетонни сиви стадиони, с възможностите на нашите посредствени ритнитопковци, със съдиите ни, с детско юношеските ни школи, с мутрите и корупцията по върховете на тази интересна иначе игра.
Ако искате да вървим нагоре, то тогава няма да се затрудня да ви обяснявам как това може да стане. Има само един порядъчен вариант, на който може би най сетне е дошло времето и в нашата страна. Той се заключава в това да се намерят хора,(най вероятно кмета на града) които могат да обединят старозагорските богаташи ( днес те са неимоверно повече и по богати от онова време), нека един да е водещ, (защо не Градус например) и 20 -30 по дребни, събират се парите, инвестират се и нататък е ясно – моделът Лудогорец, доказано печеливш и атрактивен модел. Поне за страна, като БГ.
А да се надявате, че може някой мизерен чужденец да купи акциите на фалиралия ни клуб, е все едно да навием часовника на адската машина, да се завием презглава и да се надяваме година две, че взривът няма, все пак да ни помете!
Не съм оптимист, но искрено се надявам да успеете!
По това време за един задоволен финансово клуб трябваха годишно не повече от 3 -3,5 милиона лева, което ще рече по 200-300 хиляди на месец, от които половината бяха заплати. КЕШ естествено, защото осигуровките тогава бяха смешно незаконни или незаконно смешни - както искате го разбирайте. Холдинга реши, че ще отдели 100 хил за тази цел и трябваше да намерим още 20-30 фирми да дават по 4-5 хиляди лева месечно. Извинявайте, но това са смешни пари, за хора, които управляват милиони, това са много по дребни от парите с които те издържат изтънчените си курви и затова бях убеден, че няма да има проблем да убедим хората да ги дадат.
Така си мислех тогава, но по късно животът многократно ми даде възможност да се убедя и го казвам без да се стеснявам- повечето старозагорски бизнесмени са ужасяващи скъперници и хора, които нямат съвестта да разберат, че не всичко в този свят е пари, защото не можеш да се затвориш в имението си и да се опияняваш, броейки мръсните си пачки или наслаждавайки се сам на многобройните си ценности, закачени по стените или скрити в блиндираните мазета.
Естествено, не беше моя работа да моля или да кандърдисвам бизнеса да дава пари, защото никой нямаше и да ми повярва, че ги събирам за футбола, а не за себе си, затова отидох при Светлин Танчев, тогавашния кмет, за да набележим с него плана по събирането им. Той (мир на праха му) беше наистина свестен и добър човек, но може би бе и най инертния кмет на града от преврата на десети досега. Събирахме три пъти бизнеса и все идваха по не повече от 5-6 човека и той нито веднъж не стана с респекта на кмет да ангажира хората с наистина благородната идея в името на града и все ми подхвърляше на тези срещи: „Митак, стани ти им обясни за какво става въпрос, ти си в курса на нещата!“
А, бе, аз бях в курса на нещата, но кой съм аз, да искам да дават пари за кауза на града. Спомням си, злокобното мълчание на поканените чорбаджии, а един, извънредно богат тип стана и се изцепи, че не е съгласен само двайсе души да дават пари, би било по добре да са стотици и хиляди дори и всеки по малко, колкото му душа сака – хем благородно, хем и обществено значимо. И заяви, че той е готов всеки месец безпрекословно да дава по 100 ( сто) евра. Не издържах и го наврях в кучи задник, че една курва в станционната градина взима неговите сто евра и той ми се разсърди и не ми говори до днес. А по нататък срещите с бизнеса станаха безсмислени.
В разговор с наши приятели впоследствие, успях да ги убедя и те дадоха някой друг лев. Иван Ангелов, някъде около 50 хил, Болидите и Любо от печатница 2М към десетина и колкото и да е учудващо, и Дечо Колев, на два пъти по 2000 лв. Берекет версин, дето се вика и на това, ама се оказа, че издръжката на Берое не е по силите единствено на Загора Холдинг, в който независимо от големите материални активи, никога не са се свъртали пари, с оглед огромните инвестиционни разходи на западналите предприятия в него.
Тогава се намеси Евгени Желев, помолихме го да помага и той даде идея, да подхвърлим на тогавашния кмет, че ако прехвърли сметките на общината( Все пак това тогава бяха около 70-80 милиона програмируеми по време на постъпването им пари, годишно) в Общинската банка, където собственик бе Ковачки, то Банката ще му даде годишна комисионна около 400 хиляди лева и той тази сума би могъл спокойна да я дари на Берое. С една дума Желев сподели натрупан опит на кмет как могат да се спечелят ей такива пари, без да бъде обвинен кмета в корупция, но действащият кмет Танчев, отхвърли мънкайки това предложение, защото кой е този луд държавен служител, дето ще си даде законно полагащия му се кокал.
И след като и това не стана, Желев, все пак без съмнение той искаше да помогне някак си, рече, че той ще се помъчи да убеди Ковачки да даде половината от разходите за година на Берое, а ние от холдинга да осигурим другата половина. Това се изтърпяваше някак си, макар че не бях се срещал никога с Ковачки, не го познавах и не бих искал да го познавам. Какво е правил Евгени, как го е кандърдисал, какво ги е свързвало не искам да знам, но той дойде в Сити хотел, където подписахме договора за съвместна издръжка на Берое и макар да бях потресен от многобройната му, не знам за какъв чеп охрана, каквато не бях виждал до този момент, което е учудващо, се държа като истински джентълмен и плаща като поп половината от всички разходи, които му предоставяхме всеки месец.
Криво ляво изкарахме сезона, но Ковачки свири отбой и стана ясно, че няма да е само по нашите сили да изкараме следващия. Бизнесът на града самодоволно ни гледаше сеира и аз възмутен от безразличието му, заявих на властта в града, че ако не ми осигурят 100 хил лева КЕШ месечно за заплатите, ще абдикирам от Берое. Даже им посочих от кой ежемесечен рушвет за управляващите горе, могат да ги дадат тези пари. След съгласуван разговор с Боса тези пари бяха отклонени от пътуващите за София куфарчета и няколко месеца нашите футболисти се удовлетворяваха с корупционни, но все пак пари. Докато в един прекрасен ден от София ни съобщиха, че не могат повече да си позволят да отделят от техния пай за старозагорския футбол, видите ли?
По това време Тец 2 бе процъфтяващо държавно предприятие. Купувахме от него директно ток за нашите заводи и знаех прекрасно параметрите на икономическото му състояние – много милионни обороти и нищожна печалба, с оглед огромната корупция и източване на предприятието на всички нива. Убеден бях, че за тях издръжката от 2-3 милиона за футбола на Стара Загора, би била мизер, да не говорим за огромните задължения на предприятията на Марица изток към населението на региона заради непоправимите за столетия екологически щети, нанесени на тази територия, заради стотиците милиони ограбен труд от нашите съграждани, работещи там и какво ли не още. Нали се досещате, че в други, бели държави, биха заставили тези предприятия да лъскат със сапунена пяна улиците на прашните от безразсъдното им производство, наши градове. Не съм ли прав?!?
Поставих ултимативно идеята си на управляващите в града да бъде даден Берое на Теца и да се отървем от непосилното за нас бреме, след като се оказа, че нашата надежда да превърнем клуба в градска кауза претърпя абсолютно и унизително фиаско. Да си призная, не очаквах положителен отговор, защото това си е явно беззаконие да натрисаш на икономически субект необосновани с нищо разходи и доколкото се сещам, не мога да си представя, че се случвало някога и би могло да се случи в коя да е цивилизована страна.
За мое учудване Борисов го реши на една, навярно едночасова среща. Прекрасно съзнавах цялата нелепост на това решение и то буквално ми включи часовника на адската машина и тя безмилостно започна да цъка, отброявайки мъчителните секунди до очаквания взрив. Не можех и да предположа, че това ще се проточи толкова, напрегнати, но все пак безметежни години. Хвърлил от своя гръб непосилното бреме, трябваше уж да съм спокоен, но прекрасно съзнавах, че увлечени в безгрижните си обеди, на които друг плаща сметката, все ще дойде денят за разплата. И тогава…
Не ми се пише повече за това. Уродливото явление, наречено „български футбол“ вече не е приоритет на моето ежедневие. Разбирам, че футбол има навсякъде по света и в крайна сметка той е еманация на държавата, в която се играе. Ако възприемате тази оценка, трябва да се примирите с ей това, което виждате по нашите мрачни бетонни сиви стадиони, с възможностите на нашите посредствени ритнитопковци, със съдиите ни, с детско юношеските ни школи, с мутрите и корупцията по върховете на тази интересна иначе игра.
Ако искате да вървим нагоре, то тогава няма да се затрудня да ви обяснявам как това може да стане. Има само един порядъчен вариант, на който може би най сетне е дошло времето и в нашата страна. Той се заключава в това да се намерят хора,(най вероятно кмета на града) които могат да обединят старозагорските богаташи ( днес те са неимоверно повече и по богати от онова време), нека един да е водещ, (защо не Градус например) и 20 -30 по дребни, събират се парите, инвестират се и нататък е ясно – моделът Лудогорец, доказано печеливш и атрактивен модел. Поне за страна, като БГ.
А да се надявате, че може някой мизерен чужденец да купи акциите на фалиралия ни клуб, е все едно да навием часовника на адската машина, да се завием презглава и да се надяваме година две, че взривът няма, все пак да ни помете!
Не съм оптимист, но искрено се надявам да успеете!
Това са имената на медалистите ни на Олимпиадата в Токио:
Коментар