Някои особености на електоралното стадо
Всеки път, когато на хоризонта замержелеят избори в два тура, започва да ме измъчва един и същи въпрос: откъде партиите знаят как избирателите им ще се държат на втори тур, та си позволяват отрано да обещават подкрепа на тоя и на оня? „Аз имам свой кандидат за президент – казват, – обаче ако не стигна до втори тур, ще подкрепя еди-кого-си“. Откъде знаеш, че този избирател, който по някаква причина те е харесал, ще хареса и всекиго, когото му посочиш? Толкова е нелогично и същевременно толкова познато, че никой не му обръща внимание.
Изборът на кмет и президент е до голяма степен мажоритарен избор. Явяват се Пешо, Тошо и Стоян. Харесвам Стоян. Пешо и Тошо ме отвращават или в най-лекия случай са ми безразлични. Гласувам за Стоян с любов, обаче той не стига до втори тур. И ето, още същата вечер Стоян изгрява по телевизора и ми казва: „Бай Иване, избирателю мой! Искам от теб на втори тур да гласуваш за Пешо!“. Я го гледай ти! Може пък да искам да гласувам за Тошо. Какво като първия път съм гласувал за Стоян, който при това се е провалил? Стоян да не ми е нещо господар? Да не съм крепостен селянин на Стоян, че да се разпорежда с гласа ми?
Знам, знам. Наричат го лоялност, наричат го вярност. Като си се врекъл на дадена партия, ще следваш инструкциите ѝ, без да се взираш особено в собственото си мнение. Но не ви ли се струва, че е леко тъпо, особено когато става дума за мажоритарен избор, при който личността на кандидата би трябвало да има решаващо значение? Но, не. Верността към партия или кауза е естествен императив за постмодерния ζῷον πολιτικόν. Всяка личност може да се окаже коренно противоположна на самата себе си, ако смени лагера. Точно както „Осанна!“ и „Разпни Го!“ по адрес на една и съща Личност в интервал от няколко дни. Макар тази Личност да бе сменила лагера единствено в очите на тълпата, надъхана от Синедриона. Личността е нищо, каузата е всичко! Тълпите не се ръководят от умозаключения, а от лозунги.
Освен другите си грехове имам и този да поддържам свое пространство във фейсбук. В него другарувам с разнообразни хора – леви и десни, набожни и атеисти, евроатлантици и русофили, космополити и националисти, привърженици на всички стари и нови партии, включително и на Мая Манолова. И наблюдавам следното. Когато в публичното пространство се появи някакво ново лице, някой човек, за когото до този момент не сме чували или пък сме чували, но в съвсем различен контекст, тогава се отприщва яростно заклеймяване или пък яростна апологетика според партийната принадлежност. Вижте само как посрещат кандидатите за президент (трябва да признаем, че не ги посрещат с еднаква ярост, но нека отдадем това на характеровите особености на една или друга агитка), вижте как посрещат даже инициативните им комитети, пълни с хора, към повечето от които до този момент не сме имали нищо против. Кога станаха последни боклуци, кога станаха достойни за най-груби и безвкусни обиди? Кога ректорът на Университета стана ГерБджиПков? И съм сигурен, че личностите нямат никакво значение в очите на партийните хунвейбини, защото единствено има значение успоредността спрямо партийната линия. Нима не се е случвало уважаван човек, за когото до този момент и хунвейбините са се изказвали добре, да си навлече мигновената им омраза? Ето толкова силна е верността на постмодерния ζῷον πολιτικόν към партията. И няма значение коя е партията, докато за отделния хунвейбин тя е Партията с главна буква.
Но едно е да подкрепяш своята Партия, друго е да го правиш с ярост и омраза. Коя е причината за второто? Според мен това е болшевишкото душевно устройство на хунвейбините. Болшевиките имат един свят принцип (според собствените си представи за святост): „Който не е с нас е против нас!“. От него се ражда и специфичното им поведение. Така се появяват бившите хора, така се появяват враговете на народа, така се появяват дори и „враговете с партиен билет“ – все инакомислещи индивиди със запазено място в Сибир. Колко смешно! Днес именно хунвейбините с цялата си революционна наглост се пъчат като наследници на инакомислещите, на дисидентите от епохата на тоталитаризма – те, които се вбесяват от всяко различно мнение.
Хунвейбините са част от електоралното стадо, за което говорим. Те се мислят за антикомунисти, но ще подкрепят и Че Гевара (някои от тях ще кажат „с отвращение“, за да успокоят остатъците от съвестта си), стига Партията да прецени за целесъобразно. А пък онези хунвейбини, които се мислят за комунисти, ще подкрепят и Пиночет (отново с отвращение), стига да се е взело такова решение на редовен конгрес. Затова такива като Слави Трифонов могат да си позволят да кажат: „Ще подкрепя този, ще подкрепя онзи“. Защото знаят, че зад тях пристъпя кротко електорално стадо, което само се оглежда за бàщица, дето да му рече за кого да гласува.
Нищо. Президентските избори ще подредят и изяснят нещата. За мен ще бъде много поучително да видя кои партии и кои хора за кого ще гласуват на втори тур, след като на първи са подкрепили някого другиго. Време разделно. Членовете на кръжока „Прокопиев“ могат да скъсат гласните си струни да крещят, че няма ляво и дясно, но вторият тур на президентските избори ще бъде именно това – емблематичен сблъсък между лявото и дясното – лявото, маскирано като модерен комунизъм и глобален капитализъм, а дясното като и то май не е съвсем наясно като какво, объркано от необходимостта да се държи популистки, за да угоди на извратените обществено-политически тенденции на деня.
Но ти, индивидуални и самодостатъчни мой избирателю, не се подвеждай. Човек, оставен на разума си, преценява всяка ситуация заради самата нея и не се влачи като хипнотизиран след някаква лабораторна лоялност. Човек е длъжен да оценява доколко всяка ситуация отговаря на Истината и се вписва в правдата. И според преценката си да решава. Ако човек има рядкото напоследък щастие съвестта му да е жива, то нека се вслуша в нейния глас и ще чуе всички отговори, независимо от повелята на партията, Партията или пАРТИЯТА. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, ако не на първи, то най-късно на втори тур. Пък нека всеки сам руши своя Картаген. Ако съвестта на всички е жива и здрава, ще видим, че Картаген е един.
Всеки път, когато на хоризонта замержелеят избори в два тура, започва да ме измъчва един и същи въпрос: откъде партиите знаят как избирателите им ще се държат на втори тур, та си позволяват отрано да обещават подкрепа на тоя и на оня? „Аз имам свой кандидат за президент – казват, – обаче ако не стигна до втори тур, ще подкрепя еди-кого-си“. Откъде знаеш, че този избирател, който по някаква причина те е харесал, ще хареса и всекиго, когото му посочиш? Толкова е нелогично и същевременно толкова познато, че никой не му обръща внимание.
Изборът на кмет и президент е до голяма степен мажоритарен избор. Явяват се Пешо, Тошо и Стоян. Харесвам Стоян. Пешо и Тошо ме отвращават или в най-лекия случай са ми безразлични. Гласувам за Стоян с любов, обаче той не стига до втори тур. И ето, още същата вечер Стоян изгрява по телевизора и ми казва: „Бай Иване, избирателю мой! Искам от теб на втори тур да гласуваш за Пешо!“. Я го гледай ти! Може пък да искам да гласувам за Тошо. Какво като първия път съм гласувал за Стоян, който при това се е провалил? Стоян да не ми е нещо господар? Да не съм крепостен селянин на Стоян, че да се разпорежда с гласа ми?
Знам, знам. Наричат го лоялност, наричат го вярност. Като си се врекъл на дадена партия, ще следваш инструкциите ѝ, без да се взираш особено в собственото си мнение. Но не ви ли се струва, че е леко тъпо, особено когато става дума за мажоритарен избор, при който личността на кандидата би трябвало да има решаващо значение? Но, не. Верността към партия или кауза е естествен императив за постмодерния ζῷον πολιτικόν. Всяка личност може да се окаже коренно противоположна на самата себе си, ако смени лагера. Точно както „Осанна!“ и „Разпни Го!“ по адрес на една и съща Личност в интервал от няколко дни. Макар тази Личност да бе сменила лагера единствено в очите на тълпата, надъхана от Синедриона. Личността е нищо, каузата е всичко! Тълпите не се ръководят от умозаключения, а от лозунги.
Освен другите си грехове имам и този да поддържам свое пространство във фейсбук. В него другарувам с разнообразни хора – леви и десни, набожни и атеисти, евроатлантици и русофили, космополити и националисти, привърженици на всички стари и нови партии, включително и на Мая Манолова. И наблюдавам следното. Когато в публичното пространство се появи някакво ново лице, някой човек, за когото до този момент не сме чували или пък сме чували, но в съвсем различен контекст, тогава се отприщва яростно заклеймяване или пък яростна апологетика според партийната принадлежност. Вижте само как посрещат кандидатите за президент (трябва да признаем, че не ги посрещат с еднаква ярост, но нека отдадем това на характеровите особености на една или друга агитка), вижте как посрещат даже инициативните им комитети, пълни с хора, към повечето от които до този момент не сме имали нищо против. Кога станаха последни боклуци, кога станаха достойни за най-груби и безвкусни обиди? Кога ректорът на Университета стана ГерБджиПков? И съм сигурен, че личностите нямат никакво значение в очите на партийните хунвейбини, защото единствено има значение успоредността спрямо партийната линия. Нима не се е случвало уважаван човек, за когото до този момент и хунвейбините са се изказвали добре, да си навлече мигновената им омраза? Ето толкова силна е верността на постмодерния ζῷον πολιτικόν към партията. И няма значение коя е партията, докато за отделния хунвейбин тя е Партията с главна буква.
Но едно е да подкрепяш своята Партия, друго е да го правиш с ярост и омраза. Коя е причината за второто? Според мен това е болшевишкото душевно устройство на хунвейбините. Болшевиките имат един свят принцип (според собствените си представи за святост): „Който не е с нас е против нас!“. От него се ражда и специфичното им поведение. Така се появяват бившите хора, така се появяват враговете на народа, така се появяват дори и „враговете с партиен билет“ – все инакомислещи индивиди със запазено място в Сибир. Колко смешно! Днес именно хунвейбините с цялата си революционна наглост се пъчат като наследници на инакомислещите, на дисидентите от епохата на тоталитаризма – те, които се вбесяват от всяко различно мнение.
Хунвейбините са част от електоралното стадо, за което говорим. Те се мислят за антикомунисти, но ще подкрепят и Че Гевара (някои от тях ще кажат „с отвращение“, за да успокоят остатъците от съвестта си), стига Партията да прецени за целесъобразно. А пък онези хунвейбини, които се мислят за комунисти, ще подкрепят и Пиночет (отново с отвращение), стига да се е взело такова решение на редовен конгрес. Затова такива като Слави Трифонов могат да си позволят да кажат: „Ще подкрепя този, ще подкрепя онзи“. Защото знаят, че зад тях пристъпя кротко електорално стадо, което само се оглежда за бàщица, дето да му рече за кого да гласува.
Нищо. Президентските избори ще подредят и изяснят нещата. За мен ще бъде много поучително да видя кои партии и кои хора за кого ще гласуват на втори тур, след като на първи са подкрепили някого другиго. Време разделно. Членовете на кръжока „Прокопиев“ могат да скъсат гласните си струни да крещят, че няма ляво и дясно, но вторият тур на президентските избори ще бъде именно това – емблематичен сблъсък между лявото и дясното – лявото, маскирано като модерен комунизъм и глобален капитализъм, а дясното като и то май не е съвсем наясно като какво, объркано от необходимостта да се държи популистки, за да угоди на извратените обществено-политически тенденции на деня.
Но ти, индивидуални и самодостатъчни мой избирателю, не се подвеждай. Човек, оставен на разума си, преценява всяка ситуация заради самата нея и не се влачи като хипнотизиран след някаква лабораторна лоялност. Човек е длъжен да оценява доколко всяка ситуация отговаря на Истината и се вписва в правдата. И според преценката си да решава. Ако човек има рядкото напоследък щастие съвестта му да е жива, то нека се вслуша в нейния глас и ще чуе всички отговори, независимо от повелята на партията, Партията или пАРТИЯТА. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, ако не на първи, то най-късно на втори тур. Пък нека всеки сам руши своя Картаген. Ако съвестта на всички е жива и здрава, ще видим, че Картаген е един.
))
Коментар