Политика

[majnata]

Ванчо ти утрепа цацата, евала, так держать....

[Макс]

Хитлер и Сталин с мустаци – различна е само формата.

В какво тогава е била разликата?

Ванчо ти утрепа цацата, евала, так держать....

[vanevski]

-Дали? Не, че и Сталин не е точил калъчката, ама все пак. Странна работа: Изведнъж, съюзниците си разменят местата...

Хитлер има червен флаг.
Сталин има червен флаг.
Хитлер управлява от името на работническата класа, партията на Хитлер се нарича работническа.
Сталин също така управлява, от името на работническата класа и своята система за управление официално нарича диктатура на пролетариата.
Хитлер мрази демокрацията и воюва против нея.
Сталин мрази демокрацията и воюва против нея.
Хитлер изгражда социализма.
И Сталин строи социализма.



Хитлер смята своя път към социализма единствения истински и всички други начини за перверзия.
И Сталин мисли пътя си към социализма единствения истински и всички други начини за отклонение от общия ред.
Хитлер безмилостно унищожава колеги членовете на партията, които се отклоняват от правия път, като Ром и неговото обкръжение,.
Сталин също така безмилостно унищожава всички онези, които се отклонява от правилния път.
Хитлер има четири годишен план.
Сталин – пет годишен.
При Хитлер една партия е на власт, а другите са в затвора.
Сталин една партия е на власт, другите в затвора.
Хитлер – партията е над държавата, страната е управлявана от партийните лидери.
И при Сталин партията е над държавата, страната е управлявана от партийните лидери.
Хитлер партийните конгреси са превърнати в грандиозни спектакли.
При Сталин също..
Основните чествания в империята на Сталин са 1 май, ноември 7-8.
В империята на Хитлер – 1 май, 8-9 ноември.
Хитлер има Хитлерюгент.
Сталин – Комсомола .
Сталин, официално е наречен Фюрер, а Хитлер – вожд. Извинявайте … Сталин – вожд и Хитлер – Фюрера. В превод това е едно и също.
Хитлер харесва монументалните строежи. Той поставя в Берлин основите на най-голямата сграда в света – Домът на събранията. Куполът на сградата е 250 метра в диаметър. Основната зала е за настаняване на 150-180 хиляди души.
И Сталин е любители на големите сгради. Той поставя основите в Москва най-голямата сграда в света – Дворецът на Съветите. Основната зала на Сталин е по-малка, но и цялата конструкция е много по-висока. Сградата на височина 400 метра била като на пиедестал, над който се извисявала сто метрова статуя на Ленин. Общата височина на сградата е 500 метра. Работата по проектите в Берлин и Москва е водена едновременно.
Хитлер планира да разруши Берлин и на негово място да изгради нов град от огромни съоръжения.
Сталин планира да разруши Москва и на нейно място изграждането на нов град от огромни съоръжения.
За Германия, Хитлер е бил човек от чужда страна. Той е роден в Австрия почти до момента, в който идва на власт, не е гражданин на Германия.
Сталин в Русия е чужденец. Той не е нито руснак, нито дори на славянин.
Много рядко, Сталин кани чуждестранни гости в апартамента си в Кремъл, и те били шокирани от скромността на обзавеждането: проста маса, шкаф, желязоно легло с войнишко одеяло.
Хитлер нарежда да се публикуват снимки на жилището му. Светът е потресен от скромността на ситуацията: проста маса, шкаф, желязно легло с войнишко одеяло. При Сталин сивото одеало е на черни ивици, а при Хитлер – на бяли.
Междувременно, на уединени мяста сред природата по заповед на Сталин са издигнати много добре защитени резиденции, за които не жали нито мрамор нито лукс.
И Хитлер в уединени места сред природата издига непревземаеми крепости за пребиваване. Тези жилища не приличат на клетките на отшелник.
Любимата жена на Хитлер, Гели Раубал, е 19 години по-млада от него.
Любимата жена на Сталин, Надежда Алилуева е била 22 години по-млада от него.
Гели Раубал извършила самоубийство.
Надежда Алилуева – се самоубива.
Гели Раубал се самоубива с пистолета на Хитлер.
Надежда Алилуева се самоубива с пистолета на Сталин.
Обстоятелствата около смъртта на Гели Раубал са мистериозни. Има версия, че я е убит Хитлер.
Обстоятелствата около смъртта на Надежда Алилуева са мистериозни. Има версия, че Сталин я е убил.
Хитлер говори едно нещо, а прави друго. Сталин също.
Хитлер започва царуването си под мотото “Германия иска мир” и след това завладява половин Европа.
Сталин воюва за “колективна сигурност” в Европа, не жалил за това нито власт нито пари. Той завладява половин Европа.
Гестапо на Хитлер.
НКВД на Сталин.
Хитлер Аушвиц, Бухенвалд, Дахау. Гулаг за Сталин.
Хитлер Бабин Яр. Сталин – Катин.
Хитлер унищожени милиони хора. И Сталин милиони.
Хитлер не се кичи с ордени и Сталин не се кичи.
Хитлер и Сталин с мустаци – различна е само формата.

В какво тогава е била разликата?

[Grosss]

Не забравяй че ссср беше съюзник с Хитлер. Всъщност такава война беше неизбежна. Хитлер просто беше по-бърз.
А и това което там, на север наричат отечествена война, всъщност си е било най-обикновена междусъюзническа война.

Скоро даваха по Канал1 филм за ПСВ.Малко преди войските на кайзера да нахлуят в Люксембург от Лондон и Париж се получават депеши,че
ако кайзера започне война с Русия на изток Франция и Великобритания ще си кротуват и ще помагат.Заповедта късно стига до войските,които
вече воюват.

[Pyramid]

Не забравяй че ссср беше съюзник с Хитлер. Всъщност такава война беше неизбежна. Хитлер просто беше по-бърз.
А и това което там, на север наричат отечествена война, всъщност си е било най-обикновена междусъюзническа война.

-Дали? Не, че и Сталин не е точил калъчката, ама все пак. Странна работа: Изведнъж, съюзниците си разменят местата...

[Имхотеп]

Преди нахлуването в СССР и Хитлер беше принудил повечето държави в Европа да му станат съюзници.

Не забравяй че ссср беше съюзник с Хитлер. Всъщност такава война беше неизбежна. Хитлер просто беше по-бърз.
А и това което там, на север наричат отечествена война, всъщност си е било най-обикновена междусъюзническа война.

[Grosss]

Vate ruskaта пропаганда май нещо не хваща дикиш

Има нещо вярно обаче. Германия е причината за две световни войни. След всв обаче се създава НАТО, като съюз за колективна сигурност. Създава се и Европейска Общност след плана Маршал. Накратко една от целите е да се държи Германия под око, а СССР далече от Европа.
Друга от целите е да се създадат условия за обединение на различните народи. До тогава винаги е имало претенции между държавите за територии, а подобни неразбирателства лесно водят до конфликти и оттам до война.
Е - целите до голяма степен са постигнати.

По въпроса за разширението на нато обаче, първо, няма никакъв договор, второ, това е изцяло работа на съответните държави.
Да не би да искате да кажете, че русия трябва да има правото да казва на суверенни държави дали да членуват в нато или не?!?
А и всичките тези държави са поискали да станат членове на НАТО не за друго, ами защото ги е страх от... Ха да видим дали ще познаеш...
Защото на руснаците не може да се вярва. Ако ти кажат добър ден, погледни небето, дали има слънце или луна.
Членството в НАТО обаче е причината това което се случи в Грузия и Украйна да не се случи и в България, Литва, Латвия, Естония.

Това е и причината руски тролове да могат свободно да пишат против държавата в която са емигрирали, а не да са обесени за назидание в центъра на зибен примерно. Защото ако се стигне до по-сериозни ексцесии в Германия, никой няма да цепи басма на ... Руските тролове.

Преди нахлуването в СССР и Хитлер беше принудил повечето държави в Европа да му станат съюзници.

[majnata]

Vate ruskaта пропаганда май нещо не хваща дикиш

Защото ако се стигне до по-сериозни ексцесии в Германия, никой няма да цепи басма на ... Руските тролове.

Работата е там , че в Германия ако станат ексцесии , първи ще трябва да се спасяват американските тролове ...

[Pyramid]

Дай определение за „сигурност, моля”.

[Имхотеп]

Vate ruskaта пропаганда май нещо не хваща дикиш

Има нещо вярно обаче. Германия е причината за две световни войни. След всв обаче се създава НАТО, като съюз за колективна сигурност. Създава се и Европейска Общност след плана Маршал. Накратко една от целите е да се държи Германия под око, а СССР далече от Европа.
Друга от целите е да се създадат условия за обединение на различните народи. До тогава винаги е имало претенции между държавите за територии, а подобни неразбирателства лесно водят до конфликти и оттам до война.
Е - целите до голяма степен са постигнати.

По въпроса за разширението на нато обаче, първо, няма никакъв договор, второ, това е изцяло работа на съответните държави.
Да не би да искате да кажете, че русия трябва да има правото да казва на суверенни държави дали да членуват в нато или не?!?
А и всичките тези държави са поискали да станат членове на НАТО не за друго, ами защото ги е страх от... Ха да видим дали ще познаеш...
Защото на руснаците не може да се вярва. Ако ти кажат добър ден, погледни небето, дали има слънце или луна.
Членството в НАТО обаче е причината това което се случи в Грузия и Украйна да не се случи и в България, Литва, Латвия, Естония.

Това е и причината руски тролове да могат свободно да пишат против държавата в която са емигрирали, а не да са обесени за назидание в центъра на зибен примерно. Защото ако се стигне до по-сериозни ексцесии в Германия, никой няма да цепи басма на ... Руските тролове.

[v_tin]

и превода
Когда Вашингтон заверил Россию в том, что НАТО не будет расширяться


Как неспособность Америки выполнить данное в 1990 году обещание привело к множеству глобальных кризисов

(IMG:http://www.theamericanconservative.c...h_19900601.jpg)
President George H. W. Bush and President Mikhail Gorbachev sign United States/Soviet Union agreements to end chemical weapon production and begin destroying their respective stocks in the East Room of the White House, Washington, DC in June 1990. (White House photo)

сегодня.
20.12.20178317676

Эндрю Бацевич (Andrew J. Bacevich)

Управление государством — это очень сложное занятие, однако те критерии, по которым мы оцениваем государственных деятелей, являются несколько менее замысловатыми. В сущности, главный вопрос сводится к тому, добиваются ли политические лидеры успеха в увеличении мощи и степени безопасности той страны, которой они руководят.

Между тем преимущества в ближайшей перспективе далеко не всегда обуславливают долгосрочную выгоду. Со временем даже те шаги, которые сейчас кажутся разумными, могут обернуться крайне негативными последствиями. Именно так и произошло с решениями Джорджа Буша-старшего, принятыми им после окончания холодной войны.

С геополитической точки зрения, с самого начала в центре холодной войны стоял вопрос Германии. Завершение того конфликта требовало покончить с аномальным разделением Германии на две половины — Западная Германия была ключевым членом НАТО, а Восточная Германия имела сходный статус в Организации Варшавского договора. Разумеется, этот вопрос было бы невозможно решить, если бы все страны-победители во Второй мировой войне — в первую очередь США и СССР, а также Великобритания и Франция — не согласились на это.

Советский лидер Михаил Горбачев обеспечил необходимый катализатор для заключения такого соглашения. Смелые попытки Горбачева реформировать и таким образом спасти СССР, инициированные им в середине 1980-х годов, превратили советских сателлитов в Восточной Европе из источника стратегической силы в совокупность пассивов. Когда Горбачев подал сигнал о том, что в отличие от своих предшественников он не собирается применять силу, чтобы сохранить советскую империю, она практически сразу же распалась. После этого импульс для воссоединения Германии стал практически непреодолимым.

К концу 1989 года вопросом, который стоял перед политиками по обе стороны стремительно распадавшегося железного занавеса, заключался не в том, должно ли произойти воссоединение или нет, а в том, чью сторону займет воссоединившаяся Германия в этом радикальным образом трансформированном ландшафте. Германия, которая уже обладала самой сильной экономикой в Европе, должна была стать еще сильнее после того, как к ней вернутся ее восточные территории, долгое время находившиеся под властью коммунистов. Никто — даже канцлер Германии Гельмут Коль — не считал хорошей идеей решение позволить этой новой Германии отправиться в свободное плавание, то есть стать страной, которая расположена в самом сердце Европы и при этом никак не связана ограничениями, возникшими в период холодной войны.

С точки зрения Вашингтона, Лондона и Парижа, решение было очевидным: необходимо держать Германию в теплых, но крепких объятиях. Если заставить объединенную Германию остаться частью НАТО, это существенно уменьшит вероятность того, что в будущем она решит встать на независимый курс.

Главная проблема заключалась в том, что западным союзникам нужно было убедить Горбачева в разумности такого решения. В конце концов, с начала XX века Германия дважды вторгалась на территорию России, нанеся ей невероятный ущерб и причинив невообразимые страдания ее народу. И тот факт, что советское руководство могло с подозрением отнестись к перспективе того, что объединенная Германия останется частью откровенно антисоветского военного альянса, не был проявлением паранойи. Такие подозрения были проявлением благоразумия.

Чтобы добиться своего, администрация Буша заверила советское руководство в том, что ему не стоит бояться западного альянса, в который войдет объединенная Германия. НАТО больше не считает СССР своим врагом. Помимо включения в свой состав восточных территорий Германии, этот альянс больше не собирается расширять свои границы. Вашингтон будет прислушиваться и будет уважать интересы безопасности России. По крайней мере так говорили американские чиновники.

Благодаря рассекреченным документам, опубликованным Архивом национальной безопасности, теперь мы точно знаем, насколько открытыми и недвусмысленными были те заверения. Среди этих документов есть расшифровка одного крайне важного разговора, состоявшегося между Горбачевым и госсекретарем Джеймсом Бейкером (James Baker) в Москве 9 февраля 1990 года.

Во время того разговора Горбачев и Бейкер обсуждали несколько вопросов, но главным из них был вопрос Германии. Бейкер говорил, что теперь история предоставляет странам-победительницам возможность исправить те ошибки, которые они допустили после окончания Второй мировой войны. «Мы сражались вместе с вами. Вместе мы вернули мир в Европу, — сказал Бейкер Горбачеву. — Но, к сожалению, потом мы плохо распорядились этим миром, что привело к началу холодной войны».

«Тогда мы не смогли сотрудничать, — продолжил он. — Но теперь, когда в Европе происходят стремительные и радикальные перемены, у нас есть благоприятная возможность начать сотрудничество в интересах сохранения мира. Мне очень хотелось бы, чтобы вы знали: ни президент, ни я не собираемся извлекать какую-либо одностороннюю выгоду из тех процессов, которые идут сейчас».


Намерения Вашингтона были дружескими. Горбачев мог полностью рассчитывать на администрацию Буша, которая с готовностью поддержит перестройку и гласность. «Одним словом, мы хотим, чтобы ваши попытки увенчались успехом», — настаивал Бейкер. Он продолжил: «Если в какой-то момент вы вдруг почувствуете, что США делают что-то, что вам не нравится, без всяких колебаний звоните нам и говорите нам об этом».

Более того, Горбачеву совершенно не нужно было беспокоиться по поводу НАТО. Этот альянс был «механизмом для сохранения присутствия США в Европе», что, по словам Бейкера, являлось благом для всех. Если американские солдаты останутся в Европе, это помешает Германии снова превратиться в источник проблем, и это пойдет на пользу всем, включая СССР.

«Мы понимаем, — продолжил Бейкер, — что не только для Советского Союза, но и для других европейских стран крайне важны гарантии того, что, если США сохранят свое присутствие в Германии в рамках НАТО, границы нынешней военной юрисдикции НАТО не продвинутся на восток ни на дюйм». Предлагаемый США подход к условиям воссоединения Германии «гарантирует, что объединение Германии не приведет к дальнейшему расширению военной организации НАТО на восток».

Затем госсекретарь предложил рассмотреть гипотетическую ситуацию. «Предположим, объединение произойдет, — сказал он Горбачеву, — что бы вы предпочти — объединенную Германию вне НАТО, абсолютно независимую и без американских солдат на ее территории, или же объединенную Германию, сохранившую свои связи с НАТО, но с гарантиями того, что юрисдикция или войска НАТО не станут продвигаться на восток от нынешней границы?»

Горбачев ответил, что этот вопрос ему хотелось бы обсудить со своими коллегами, отметив только, что, «само собой разумеется, расширение зоны НАТО неприемлемо».

На это Бейкер ответил: «Мы с этим согласны».


Има и още, но ако някой не разбира да свирка

[v_tin]

NATO’s eastward march commenced, with the alliance eventually incorporating not only former Soviet satellites but even former Soviet republics. In effect, U.S. policymakers responded favorably to the aspirations of Estonians, Latvians, and Lithuanians while disregarding Russian security interests, apparently assuming that Kremlin leaders had no recourse but to concede.

As long as Russia remained weak, that may well have been the case. As if to press home the point, Clinton’s successors even toyed with the idea of inviting Georgia and Ukraine to join NATO—more or less the equivalent of incorporating Cuba and Mexico into the Warsaw Pact back in the bad old days.

At that point, a Kremlin leader less trusting of the West than Gorbachev had been decided that enough was enough. Vladimir Putin, a very nasty piece of work but also arguably a Russian patriot, made it clear that NATO’s eastward expansion had ended. Putin’s 2008 armed intervention in Georgia, annexation of the Crimea in 2014, and multiple incursions into Ukraine beginning that same year elicited howls of protest from the Washington commentariat. Putin, they charged, was trampling on the “norms” of international conduct that were supposed to govern behavior in the post-Cold War world.

But Putin was not wrong to observe that the United States routinely exempted itself from any such norms when it perceived its own vital interests to be at stake. For roughly a quarter century, the United States had paid no price for picking Gorbachev’s pocket back in 1990. Indeed, nations once unhappily lodged within the Soviet sphere had thereby benefited greatly. NATO became a club open to everyone but Russia. In Washington’s favored formulation, Europe thereby became “whole and free.” Now, however, the bills incurred by this feckless policy are coming due and Europeans are looking to the United States to pay them.

Today’s NATO consists of 29 nations, nearly double what its membership was when Secretary Baker promised Gorbachev that the alliance would not advance a single inch eastward. When it comes to paying for the collective defense, few of those nations contribute their required share. In effect, America’s allies expect it to do the heavy lifting. The United States has thereby incurred burdensome obligations without accruing any obvious benefit. Once more, over 70 years after World War II, the United States is sending its troops to defend Europeans fully capable of defending themselves. Donald Trump has charged, not without cause, that our allies are playing us for suckers.

In today’s Washington, where Russophobia runs rampant, it has become fashionable to speak of a New Cold War, provoked by Putin’s aggressive actions. Yet if we are indeed embarking upon a new age of brinksmanship, we can trace its origins to 1990 when Putin was merely a disgruntled KGB colonel and we were playing the Soviets for suckers.

In his meeting with Gorbachev, Baker expressed regret about the victorious allies mismanaging the opportunity for peace created by the end of World War II. A similar judgment applies to the opportunity for peace created by the end of the Cold War. Upon reflection, the United States might have been better served had it honored its 1990 commitment to Gorbachev.

Andrew J. Bacevich is TAC’s writer-at-large.

[v_tin]

When Washington Assured Russia NATO Would Not Expand

How America's failure to honor a 1990 commitment led to many of today's global crises.

By ANDREW J. BACEVICH • December 20, 201image/svg xml

• 
• 

President George H. W. Bush and President Mikhail Gorbachev sign United States/Soviet Union agreements to end chemical weapon production and begin destroying their respective stocks in the East Room of the White House, Washington, DC in June 1990. (White House photo)

Statecraft is a complicated business, but the criteria by which we judge statesmen turn out to be less so. The central question reduces to whether those charged with formulating policy succeed in enhancing the power and security of the nation they lead.

Yet near-term advantage does not necessarily translate into long-term benefit. With the passage of time, a seemingly clever gambit can yield poisonous fruit. So it is with the way the George Herbert Walker Bush administration managed the end of the Cold War.

From a geopolitical perspective, the Cold War from the very outset had centered on the German question. Concluding that conflict necessarily required resolving Germany’s anomalous division into two halves, with West Germany a key member of NATO and East Germany occupying a similar status in the opposing Warsaw Pact. Of course, no such resolution could be possible unless the victors of World War II, primarily the United States and the Soviet Union, but also Great Britain and France, all concurred.

Soviet leader Mikhail Gorbachev provided the necessary catalyst to make agreement possible. Gorbachev’s bold effort to reform and thereby save the USSR, launched in the mid-1980s, converted the belt of Soviet satellites in Eastern Europe from a source of strategic depth to a collection of liabilities. When Gorbachev signaled that unlike his predecessors he had no intention of using force to maintain the Soviet Empire, it almost immediately disintegrated. With that, momentum for German reunification became all but irresistible.

By the end of 1989, the issue facing policymakers on both sides of the rapidly vanishing Iron Curtain was not whether reunification should occur, but where a reunited Germany would fit in a radically transformed political landscape. Already possessing the biggest economy in all of Europe, Germany seemed certain to become even more of a powerhouse once it had absorbed its formerly communist eastern precincts. No one—including German Chancellor Helmut Kohl—thought it a good idea to allow this new Germany to become a free-floater, situated in the center of Europe but untethered from the sort of restraints that the Cold War had imposed.

For Washington, London, and Paris, the solution was obvious: keep the Germans in a warm but firm embrace. Ensuring that a united Germany remained part of NATO would reduce the likelihood of it choosing at some future date to strike an independent course.

The challenge facing the Western allies was to persuade Gorbachev to see the wisdom of this proposition. After all, twice within memory, Germany had invaded Russia, inflicting almost unimaginable damage and suffering. That the Soviets might view with trepidation the prospect of a resurgent Germany remaining part of an explicitly anti-Soviet military alliance was not paranoia. It was prudence.

To make that prospect palatable, the Bush administration assured the Soviets that they had nothing to fear from a Western alliance that included a united Germany. NATO no longer viewed the USSR as an adversary. Apart from incorporating the territory of the former East Germany, the alliance was going to stay put. Washington was sensitive to and would respect Russia’s own security interests. So at least U.S. officials claimed.

Thanks to newly declassified documents published by the National Security Archive, we now have a clearer appreciation of just how explicit those assurances were. Among the documents is the transcript of an especially revealing conversation between Gorbachev and Secretary of State James Baker in Moscow on February 9, 1990.

The discussion touched on several topics, but centered on the German question. As Baker framed the issue, history was now handing the victorious allies an opportunity to correct the mistakes they had made in the wake of World War II. “We fought alongside with you; together we brought peace to Europe,” Baker told Gorbachev. “Regrettably, we then managed this peace poorly, which led to the Cold War,” he continued.

“We could not cooperate then,” he said. “Now, as rapid and fundamental changes are taking place in Europe, we have a propitious opportunity to cooperate in the interests of preserving the peace. I very much want you to know: neither the president nor I intend to extract any unilateral advantages from the processes that are taking place.”

Washington’s intentions were friendly. Gorbachev could absolutely count on the Bush administration to support his perestroika and glasnost initiatives. “In a word, we want your efforts to be successful,” Baker insisted. Indeed, he continued, “if somewhere in the course of events you feel that the United States is doing something undesirable to you, without hesitation call us and tell us about it.”

By extension, there was no need for Gorbachev to trouble himself about NATO. The alliance provided “the mechanism for securing the U.S. presence in Europe,” which, Baker implied, was good for everyone. Keeping G.I.s in Europe would prevent Germany from once more becoming a troublemaker, benefiting all parties to include the USSR.

“We understand,” Baker continued, “that not only for the Soviet Union but for other European countries as well it is important to have guarantees that if the United States keeps its presence in Germany within the framework of NATO, not an inch of NATO’s present military jurisdiction will spread in an eastern direction [emphasis added].” Indeed, the proposed U.S. approach to negotiating terms for ending Germany’s division would “guarantee that Germany’s unification will not lead to NATO’s military organization spreading to the east.”

The secretary of state then posed a hypothetical. “Supposing unification takes place,” he asked Gorbachev, “what would you prefer: a united Germany outside of NATO, absolutely independent and without American troops; or a united Germany keeping its connections with NATO, but with the guarantee that NATO’s jurisprudence [jurisdiction?] or troops will not spread east of the present boundary?”

The issue was one he wished to discuss with his colleagues, Gorbachev replied, remarking only that “it goes without saying that a broadening of the NATO zone is not acceptable.”

To which Baker responded: “We agree with that.”

Later that very year German reunification became an accomplished fact. By the end of the following year, Gorbachev was out of a job and the Soviet Union had become defunct. Before another 12 months had passed, Baker’s boss lost his bid for a second term as Americans elected their first post-Cold War president. By this time, countries of the former Warsaw Pact were already clamoring to join NATO. The administration of Bill Clinton proved more than receptive to such appeals. As a consequence, the assurances given to Gorbachev were rendered inoperative.

[v_tin]

Барби защо не кажеш да се пишем отново- жьо сюи , или този път - не па сюи, някакъв отново претрепал франсетата

[Макс]

Нормалните форумци страдат от липсата на читави опоненти, особено марков

в така наречената демокрация към която и ний принадлежим веке, можеш да плямпаш каквото си поискаш, по адрес на когото си поискаш, НОООООО микрофона е частен... а оттам нататък е въпрос на технология какво ще чуе зомбирано общество