История

[MILOM]

Сълзите на Левски
Не съм много-много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде необикновена, за да бъде отми¬ната с мълчание.
Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма на картата - някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: „Ела, Георги Марков те вика - на тебе щял да каже кой го е убил". Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих - на прага стоеше ситна селска женица.
- Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков - рече.
- А, да - спомних си аз. - Пак ли ме вика?
- Тоз път Левски те вика.
- Кой?!
- Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.
Луда е, рекох си. А жената ми пошушна с преправен мъж¬ки глас:
- Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на врата, никой не ми отваря, уморих се.
И жената добави със своя глас:
- Всяка нощ ми се явява и ме пита.
В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае от читанката или да ги чуе от някого. Удиви¬телното беше, че цитираше буквално цели изречения от пис¬мата на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забу¬тано селце, естествено, не беше ни виждала, ни чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде - тях Левски бил ги казал само на нея.
Предлагам ти, читателю, думите на Левски - така както ги записах от онази жена:
Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страш¬ното е, че този народ продължава да ражда предатели.
Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - така¬ва е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.
Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левс¬ки - градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски - ми¬нистър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живо¬та си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт ?
Бог е създал хората свободни и равни и еднакво про¬тивни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш - ти си най-жалък роб,
такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомо¬та...
Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди, да тревожи и да пита:
Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Бра¬тя и равни ли сте помежду си?
Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служеб¬ната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?...
Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:
- Накрая Дякона ме попита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество?"
- Ти какво му рече?
- Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!

[MILOM]

НАРОДЕ????

И чак когато Левски, след като му писнало да виси по кръчмите, минал оттатък Дунава и основал в България Вътреш¬на революционна организация с ръководен орган БРЦК или Привременно правителство в Ловеч,
чак тогава дейците на БРЦК в Букурещ начело с Караве¬лов се стреснали, че изпускат славата на водачи на революци¬ята, и започнали да обвиняват Левски, че разединявал революционните сили.
Въобще в нашата история се наблюдава едно странно явление: емигрантите винаги считат себе си за по-вещи и по-важни от туземното население: стоят си баровците в някоя свободна държава, хабер си нямат какво става в бив¬шето им отечество, пият си кафето или виното в някоя кръчма и дават акъл на поробените си братя как да се борят. Ами елате тук и се борете! - както ще им каже след малко и Левски...
Бележите ми в писмото си йоще - отвърнал на обвине¬нията им той - как смея да правя програма и печат, с който да се разполагам в Българско, без да се споразумея с сичките членове в делото? Я кажете ми с две думи: с кои членове в делото? и колко ли сте души?
Казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко. Еди кой си води сръбска политика, други - руска, трети - турска. Тежко ни и горко от вашата там помощ - тук в Българско ви бележим досега вашите работи: убийство за народът ни!
Ако бъдете истинни патриоти - ще дойдете в Българ¬ско... дето ще се пролива кръв.
Искате вие там да се съберем и да видим по който път, та да вървим всички заедно?
Добре. В името на обединението Левски се съгласил и преминал тайно Дунава. В края на април 1872 година в Букурещ се събрали представители на двата Български Революци¬онни Централни Комитета.
Левски занесъл в Букурещ своята собственоръчно напи¬сана Nареда на работниците за освобождението на българ¬ският народ.
(Забележи, драги читателю, колко просто и делнично е казано: работниците за освобождението - не борците, не дейците, не поборниците, не юнаците, не героите, а чисто и просто работниците за освобождението...)
Още на първата страница Левски бил написал:
Цел: с една обща революция да се направи коренно пре¬образувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление) на същото това място, което са нашите праде¬ди с силата на оръжието и с своята свята кръв откупили,
в което днес владей правото на силата, да се подигне храм на истината и правата Свобода.... на съгласието. Брат¬ството и съвършеното равенство между всичките народно¬сти.
Кратко и ясно. Това обаче не стигало. По-нататьк, в § З от „Наказателен закон", Левски предупреждавал:
Ако някой презре и отхвърли предначертаната държав¬на система “демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна - система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт .
Този документ няма равен на себе си в освободителни¬те борби през XIXвек - казва проф. Николай Генчев. - Нито в гръцкото, нито в сръбското, нито в италианското, нито в румънското, нито в някое друго освободително движение преди и по времето на Левски.
И отново възниква въпросът: не се ли превъзнасят про¬зренията на Левски за бъдещия справедлив свят, когато този свят не бе постигнат, а историята продължи по своите сурови и жестоки закони?
Толкова по-зле за историята! - заключава професорът.
След като Каравелов прочел на глас Наредата, жена му Наталия произнесла онази си знаменита реплика, която спо¬менах още в началото:
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари !
И сръбкинята - била права. Дали са щели да ни смажат европейските монархии за едната дума „република", не знам, но да говориш за република на тогавашния наш народ, наисти¬на е било лудост:
народът е мечтаел за цар, за български цар, той не е мо¬жел да си представи държава без цар.
(То и днес половината български народ мечтае за цар, а представяш ли си, читателю, какво е било тогава, преди пове¬че от век?!)
Че Каравелов се е отнасял към Левски като към по-прост и по-необразован от него с високомерието на първожрец и вълшебник на идеите, няма съмнение (щом той дори за Ботев казвал: силите му са равни с моите ),
затова с такова самочувствие и пренебрежение като ня¬какъв Прокруст орязвал и изхвърлял всяка мисъл на Дякона, която не се побирала в главата му (как да се побере - Левски бил изпреварил поне с век времето си!),
сега дори не удостоил апостола с някакво обяснение, а задраскал с размах всичките онези негови думи за република, равенство и пр. и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК написал:
Бълг. Р. Ц. ком. има за цел да освободи България чрез Революция морална и с оръжие. Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато чрез сяко средство българското освобождение стане дело свършено.
Точка. Идеите на Левски за бъдещото устройство на България били зачеркнати - и умрели: никой не си спомнил за тях след Освобождението ни, макар че били минали само 5-6 години...
Странно: никой друг освен Левски не надниквал отвъд свободата.
Как ще се освободим - с чети ли, без чети ли, или с коми¬тети, чрез просвета или с оръжие, сами ли, или с чужда по¬мощ? - това бил спорът;
а какво ще бъде, след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България - за това никой не мислел, поне не говорел.
А Левски се интересувал преди всичко от това - какво ще стане след общата революция?
За разлика от всички други Левски наистина е вярвал, че ние сами ще се освободим и сами ще решим какво да бъде отечеството ни:
- Отникъде не трябва да се надяваме и на никого не тряб¬ва да се молим - говорел той. - Нам не ни трябва подарена свобода, който ни освободи, ще ни пороби, казвам ви!
- Ти наистина ли си вярваш на думите бе, Василе? - ви¬кали му и Каравелов, и Хитов, и Филип Тотю, и другите... - Как тъй без Русия, как тъй без Сърбия?...
Защото всичките други - и Раковски, и Каравелов, и Об¬щия, и Бенковски, и Стамболов, и Ботев дори, - ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бун¬товете и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили:
да се дигне пушилка, да се разпали пожар, да се отвори рана, да се предизвика клане, само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то там под Балкана имало народ! -
и ще ни освободят, както е била освободена и Гърция, и Сърбия, и Влашко, и Молдова (както впрочем бе освободена и България)...
В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите.
Всичките народности - говорел той, - Българи, Турци, Евреи и пр., щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, кой¬то по вишегласието от всички народности ще се избере.
Ний няма да гоним турският народ, ни вярата им, а ца¬рят и неговите закони, с една дума - турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин.
И за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът.
Всичките народи щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът.
Така ще е в наша България!
Това вече било прекалено. В ония години на „всекиднев¬ните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабна¬ти деца от турчина, обезчестяванието на девойките ни и на жените ни все от турчина " -
да преодолееш кръвната си робска омраза към пороби¬теля и да говориш, че „няма да гоним турският народ, ни вярата им" -
това е било равностойно на Исусовото „обичайте вра¬говете си!", само че не абстрактно, а конкретизирано - затова още по-болезнено и още по-непостижимо.
- Няма да ги гоним ли? Ти християнин ли си, бе, или ибрикчия? Както те нас трепят сега, така и ний ще ги трепим, гробищата им ще изорем, джамиите им ще срутим, ще ги го¬ним до девето коляно и тях, и Господа им, както те сега гонят нашия Господ! -
това бил естественият и справедлив вик на роба, робът е прокълнат да мрази, а Левски говорел като свободен човек, той може би е бил единственият свободен българин в онова робско време и трудно е било на робите да го разберат.
Но и това му било малко на Дякона - чрез себе си той поставял пред хората непостижими лични морални норми, както се казва, вдигнал летвата твърде високо (в такива случаи „нормалните" хора се провират отдолу):
Аз съм се обещал на отечеството си жертва за осво¬бождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин.
Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си. (Вместо нормалното, което важи и днес: ако печеля - печеля само за себе си, ако изгубя - губи цял народ.)
Аз не гледам на днешните си страдания и оскъдности в сичко, нито катадневното ми преследвание от полицията от град в град, по селата и кърищата, нито пък казвам, че от краят на работите ни до сега съм бил способен при таквиз страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, тряба сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-долна работа... ако щат ме нареди да паса и патките.
Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват ум¬ните, а не заслужилите.
Ти чувал ли си, читателю, такова нещо някога да се е случило някъде, хеле пък в България - някой да се докопа до властта и доброволно да я отстъпи на някого, понеже главата му сече повече?
Успокой се - няма и да се случи! Защото, вземе ли властта човек, както казва на едно място хаджи Иванчо хаджи Пенчович, веднага става умен, така че няма защо да я дава дру¬гиму; колкото по-нагоре се качва човек, толкова по-умен става -
това загадъчно, почти светкавично поумняване наблю¬даваме и днес в нашите държавници,
за тях такива личности, като Дякона Васил Левски, са не само неспасяеми глупаци, но и - не дай Боже! - могат да станат опасен пример за подрастващото поколение, оттук - опасни и за “вечните устои" на държавата и обществото, затова...
Най-малкото стават омразни. Праведниците ги тачим ний и ги обичаме, но след като умрат - живите са трън в очите ни.
Така, изглежда, стои въпросът и с Левски. Докато е жив, гледат да го клъцнат в челото, докато се люшка на бесилото - мълчат (и Каравелов), ще започнат да го хвалят, като ми¬нат поне десетина години , когато ще е безопасно мъртъв.
Има обаче и друга една причина, която накарала народа тихомълком да се отдръпне от Левски, за тази причина никой не споменава, тя не е и за хвалба, но нека си я кажем - не за друго, а защото може би под този камък е спяла змията, която клъцнала Дякона по челото?
Заплашителните писма до чорбаджиите: до два дена да дадат за народното дело по еди-колко си турски лири (или ще ви пратим при черните души, при чернаго Бога!) - нямали почти никакъв ефект, както признава сам Дякона: Няма друг народ, на когото богатите хора да не са дали два гроша за свободата;
няколкото терористични опита за ограбване на чорба¬джийски каси, както видяхме, също излезли несполучливи,
а без пари нищо не може на този свят -
тогава на Левски не му оставало нищо друго - разпратил до частните революционни комитети писма, в които нареж¬дал:
Всеки член по-скоричко да гледа да принесе десятокът си от всичкото си имание веднаж завсякога, освен това да побързат по-скоро да дадат и по 10 (десет) лири турски за пушка иглена, която ще му се даде. Десятокът на всеки член оставя се на чистата му съвест да пресметне всичкото си имание и да даде дългът си. Чисто народният мъж дава всич¬ко, па и себе си жертвува.
Като чул това, ако не друго, българинът се свил в черуп¬ката си като охлюв: залагаме главите си - и да плащаме ли трябва отгоре?
Познаваме се, читателю: българинът по-лесно дава жи¬вота си, отколкото имота си. Не от алчност: животът е твой, засяга само тебе - да го дадеш не ти е толкова жал, а от имота зависят децата ти, семейството ти...
Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левс¬ки с народа. {„Лесно му е на Дякона, няма ни дете, ни коте...")
И не случайно в някой от последните дни на декември (в последните дни на своя живот) на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една самотна дума:
Народе????
С четири въпросителни. Почуда ли е това? Изненада? Недоумение? Или ужас?
Или е питал нещо народа? Какво го е питал?
Тези въпросителни ще продължат да скърцат в нощта на съвестта ни като бесилки. Кой ще отговори?

[MILOM]

5-та част-

Още по-учудващо е, че за Левски няма ни дума и в след¬ващите 16 броя на вестника - той излизал веднъж седмично, значи 4 месеца пълно мълчание: все едно че нищо не се било случило, все едно че такъв човек, наречен Левски, не е съще¬ствувал!
Голямото мълчание, с което революционният печат отминава неговото залавяне и обесване, прави странно впе¬чатление - недоумява и изследователят на тази епоха проф. Унджиев.
Още по-странно е, че за процеса и за Левски пишат, ма¬кар кратко и пренебрежително, протурският вестник „Турция" в Цариград и правителственият „Дунав" в Русе още в началото на февруари (двама души, които изповядаха с подписите си, че са били главатарите, ся осъдили на смъртно наказание) и споменатият вече виенски вестник „Neue Freie Presse",
а революционният наш печат мълчал!
Толкова незначително събитие ли наистина е било зала¬вянето, съденето и обесването на Дякона? Толкова маловажна личност ли е бил той за своето време, че не е заслужавал вниманието дори на съратника си Каравелов?
Или Каравелов е мълчал от страх? Страх - от какво? Ами че той в същите тези броеве на вестника си, дето няма дума за Левски, пише храбро, че „народът се намира в ръце¬те на такива едни варвари, които стоят като тежък камък над Христовия гроб и препятсвуват на неговото възкресе¬ние".
Пише Каравелов във вестника си още и за „глупавите кудкудячки на г-на Пишурка", гаври се с „историческите разсъждения на г-на Михайловски за татарското произхож¬дение на българския народ", обвинява Добри Войников, че е изплагиатствал своята „Криворазбрана цивилизация" от някаква сръбска комедия, критикува „Иванку, убиецът на Асена I" на г. Друмева и го съветва да не пише исторически драми, а драми „из съвременния живот на българския народ"; пише каква трябва да бъде литературната критика, пише, че „нашите писатели пишат не това, щото е потребно на народа, пишат се бездарни поезии, печатат се безграмотни дрипели" и прочие, и прочие... А за Левски няма нито дума!
И чак в началото на юни 1873 година - 4 месеца след обесването на Дякона - Каравелов съобщава поразяваща но¬вина:
Научаваме са из достоверен источник, че покойни Ва¬сил Левски е предаден от двама ловчелие. Един от тях, по име Добре, е механджия, а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкъниц. Това известие са потвърдява с множество факти. Тука е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известни доколко е голямо неговото предателство.
И почти едновременно публикува стихотворението „На В. Левски", но без подпис:
Сбирайте се, моми, булки
и млади ергени —
да чуете барем една
песен и от мене...
………………………
“ Слънце ярко, слънце светло...
Месечинко виторожко...
Осветлете българската
бесилница свята,
която е воздвигната
от ръка проклята!
Тука виси добър юнак
или млада сила...
която е пробудила
свойто мило племе,
която е посеяла
ново, здраво семе!"
Не ще коментирам художествените качества на това сти¬хотворение, ще отбележа само че от него не лъха униние, на¬против - ритъмът е игрив и бодър. (Казано професорски: фор¬мата противоречи на съдържанието.)
На 11 август - половин година след издъхването на Дя¬кона - в „Независимост" най-сетне се появява дописка, която описва последните му дни:
Из България ни являват за смъртта на покойни Васил Левски следущото:
„Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затво¬рен в казармата, то низамите, по повелението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Месата му са били късани с клещи парче по парче. Обиколили го пет-шест души и всеки из тях държал в ръката си по един нож. В това време низамите захващат да го тласкат насам-нататък, така щото върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие видяло, че из устата на този български светия не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят. Левски е обесен полумъртъв. Вечна му памят!"
Описаната сцена, вярна или невярна, страшно напомня бичуването и мъките на Исус. Това не е случайно. Това тряб¬вало да подсили низостта и гнусното предателство на Юда - и той, българският Юда, се явява моментално във втората до¬писка, която следва веднага след първата:
Плевен, 2 Августа. Позитивно вече се знае, че Васил Лев¬ски е предаден от поп Кръстя... У поп Кръстя имало 100 лири Василеви пари - те били най-главната причина, която е накарала черковният служител да продаде една християнска душа на турските джелати. Няколко честни българи съветвали Василя да не ходи при поп Кръстя, но той не ги послушал, защото поп Кръстю бил председател на един от частните ко¬митети. Когато Васил излязал от поп Кръстевата къща, той бил хванат от заптиетата. На поп Кръстя дали едно „аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един хат му обещали да не го преследват за неговите стари грехове. Сега за сега по¬чти всеки българин се гнуси от поп Кръстя. Всеки българин го нарича Юда и го презира. Презират го даже и турците...
На 24 март 1874 година в „Независимост" се появява трета дописка - пак за предателя на Левски:
Познатият вече предател и убиец на покойни Васил Левски в последно време е станал официален шпионин. Аз говора за поп Кръстя...
На 10 август 1874 година в „Независимост" се появява четвърта дописка за предателя:
Из Ловеч являват, че поп Кръстйо, който преди година и половина предаде на турците своето стадо, е афоресан от народната совест и от чистотата на човечеството. Ако този изрод излезе... го посрещат без език и с очевидна нена¬вист, чегато е евреин или чегато е брат на Юда. (Разбира се, че му е брат, б. р.) Мнозина му говорят в очите, че той е предател и че е проклет от Бога, но той мълчи, като черен гроб, и върви из пътят като подивял.
Както виждаш, читателю, не самата гибел на Левски, а кой е предателят му не дава покой на Каравелов година, годи¬на и половина и през цялото това време чрез вестника си той все по-свирепо твърди, че предателят на Левски е не някой друг, а поп Кръстю!
Човек би си казал: от любов към Дякона е, любовта към погубения приятел избухва в омраза към предателя му - какво по-естествено?
Но май причината е малко по-друга.
През 1907 година, 33-34 години след тези събития, На¬талия Каравелова разказва на Константин Величков нещо твърде интересно:
Гледам по едно време Либен стана съвсем кахърен. Така склонен и в най-голяма тъга да пее, сега беше мрачен и неве¬сел и аз не можех да отгадая сама, ни да изкопча от него откъде идва това.
Най-сетне един ден ми каза: „Виж, еди кой си ме обви¬нява, че за седем хиляди жълтици съм предал Василя на тур¬ците".
Разбрах тегобата му, защото мина и у мене. От тоя час нямах мира. Да обвиняват Либена в предателство! Пък кой тогава ще бъде чист?
Кой е бил този еди-кой си, който е обвинявал Либена в предателство, ще се помъчим заедно с теб, читателю, да разга¬даем в следващия разказ. От разказа на Наталия сега-засега разбираме, че това обвинение в предателство на Левски е било голямата тегоба (мъка) на Каравелов.
Това наистина не е малка мъка и от тоя час не само Наталия, но и Либен е нямал мира.
Как може да докажеш, че не си предател (макар и нево¬лен), особено като знаеш (а и други вече знаят!) къде е отишло чувалчето с архива и че именно този твой архив е затегнал примката около врата на Дякона?
Има само един начин: да докажеш, че друг е предате¬лят.
И случаят с поп Кръстю е добре дошъл за Каравелов. Предател ли е попът, или не е - аз не знам. Достоверни ли са „дописките" в „Независимост", или са измислени, кой и от¬къде е надничал да види как на поп Кръстя дали едно „аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един хат - е също неиз¬вестно и загадъчно, но Каравелов успял да убеди всички бълга¬ри, че поп Кръстю е българският Юда, който е предал българ¬ския Исус за 100 златни турски лири - цената е по-висока от 30-те сребърника на Юда Искариотски!
Как е живял поп Кръстю, след като е бил обявен за Юда, още 8 години сред българите, особено ако е бил невинен, страшно е дори само да си го помислим! Особено след страшните Вазови стихове:
И той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълна с яд и злост,
изрекоха подло: „ Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство свърши и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в ада има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!
След това - иди, че живей йоще! (Това е един от приме¬рите, че изкуството може и да убива .)
Още една друга загадъчна история се случва по същото онова време: Ботев и Каравелов се скарват на живот и на смърт.
„Това не е лична омраза или жажда за отмъщение..." - пише Ботев,
а какво е, дали не е нещо свързано пак със съдбата на прословутото чувалче с архива, това ще се помъчим да разбе¬рем в следващия разказ.
А сега, скъпи мой читателю, нека се върнем към по-страшния въпрос: защо не само съратниците му - защо и на¬родът е изоставил Левски? За да разберем това, ще трябва да се върнем малко назад и във времето.
Когато избрали Каравелов за председател на Български Централен Революционен Комитет в края на 1869 година - в продължение на две цели години нямало нито една забелязана дейност на този Централен Комитет, сън дълбок.
И чак когато Левски, след като му писнало да виси по кръчмите, минал оттатък Дунава и основал в България Вътреш¬на революционна организация с ръководен орган БРЦК или Привременно правителство в Ловеч,
чак тогава дейците на БРЦК в Букурещ начело с Караве¬лов се стреснали, че изпускат славата на водачи на революци¬ята, и започнали да обвиняват Левски, че разединявал революционните сили.
Въобще в нашата история се наблюдава едно странно явление: емигрантите винаги считат себе си за по-вещи и по-важни от туземното население: стоят си баровците в някоя свободна държава, хабер си нямат какво става в бив¬шето им отечество, пият си кафето или виното в някоя кръчма и дават акъл на поробените си братя как да се борят. Ами елате тук и се борете! - както ще им каже след малко и Левски...
Бележите ми в писмото си йоще - отвърнал на обвине¬нията им той - как смея да правя програма и печат, с който да се разполагам в Българско, без да се споразумея с сичките членове в делото? Я кажете ми с две думи: с кои членове в делото? и колко ли сте души?
Казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко. Еди кой си води сръбска политика, други - руска, трети - турска. Тежко ни и горко от вашата там помощ - тук в Българско ви бележим досега вашите работи: убийство за народът ни!
Ако бъдете истинни патриоти - ще дойдете в Българ¬ско... дето ще се пролива кръв.
Искате вие там да се съберем и да видим по който път, та да вървим всички заедно?
Добре. В името на обединението Левски се съгласил и преминал тайно Дунава. В края на април 1872 година в Букурещ се събрали представители на двата Български Революци¬онни Централни Комитета.

[MILOM]

4-ТА ЧАСТ

Отвъд свободата
На няколко пъти сравнявах Дякона с Исус - има наисти¬на нещо общо между двамата и в това няма нищо чудно: Дяко¬на е монах и да подражава на Исус, е нормално:
като Исус е ходел и проповядвал, като Исус е водел свят живот, като Исус жена дори не е поглеждал...
Тук еснафът намига и хихика: „Хайде, бе, да не е бил нещо повреден, здрав, прав мъж, сигур е таковал той монахинките, нали затуй все в женския метох се криел..."
По този повод искам да напомня на читателя си (ако и той хихика), че в предсмъртната си изповед под бесилото Левски казал на поп Тодор: „Дядо попе, поменувай ме в молитвата си: дякон Игнатий" -
това не е случайно, защото той, макар да съблича расото и да напуска манастира, до деня на мъченическата си смърт не нарушава монашеския си обет да води праведен, аскети¬чен живот, лишен от светски, плътски и гастрономически съблазни - в това няма нищо извънредно, такъв живот би трябвало да водят всички духовници, друг въпрос е дали го правят...
Тук ми идва на ум и друго: защо Васил Левски - този най-свят човек в българската история, не е признат за све¬тец от Българската православна църква?
Като се започне от св. Онуфрий Габровски и св. Терапонтий Софийски, като се мине през св. Зосим Созополски и св. Злата Мъгленска и се стигне до св. св. Кирил и Мето¬дий - светиите ни са към 100, но сред тях няма място за дякон Игнатий.
Защото е убил човек? А княз Борис, който е убил не едного, а е избил до девето коляно заедно с жените и децата 52 рода, ослепил е и родния си син - нима неговият грях е по-малък, но нашата църква го почита като един от първите ни светци? Само не казвайте: „Ама той е избил езичници".
Как френската църква, която изгори Жанна д'Арк на кла¬дата като еретичка, намери доблест да се покае и да я обяви за светица на Франция? А нашата църква мълчи...
Любопитният мой читател може да се върне малко назад - към страниците 56-57 на тази книга и да си припомни по-подробно защо евреите намразиха Исуса и поискаха смъртта му -
тук ще го повторя накратко: защото той се опитал да на¬руши вечните морални закони на евреите (око за око, зъб за зъб) и поискал от тях непостижимото: да обичат враговете си.
Съвършенството е опасно - възхитата лесно преминава в омраза, тези, които вчера са викали: „Осанна!", днес със същия ентусиазъм викат: „Разпни го!"
Същото се случило и в Софийския съд: хората, които до вчера се възхищавали от Левски (и „светец го зовяха"), сега го предавали - отначало може би от страх, но после с настърве¬ние -
колкото по-достойно и благородно се държал той, тол¬кова по-настървено и злостно го предавали, защото с превъзход¬ството си и с благородството си той ги унижавал, а човек от унижение озверява:
- Ето, аз предавам! Той е! Ето, казвам му го в очите! - надпреварвали се да викат те един през друг, защото в този труден час осъзнавали, че, сравнени с него, са нищожества, виновен да се чувстват нищожества бил той - как да не го пре¬дадеш, как да не го окаляш, за да го изравниш поне малко със себе си?
Това обаче започнало не тогава - не по време на съда, а много по-рано. Още през лятото на 1872 година Анастас Попхинов от Плевенския Революционен Комитет писал на Апос¬тола:
Няма яма пари и да се стои на едно место по 3-4 месе¬ци и да се яде, знаеш добре, че и пчелите до едно време отда¬ват чест на търтеите, а после им изсичат крилете, като видят, че само на готово искат да ядат -
в това той обвинявал човека, който отбелязвал в джобното си тефтерче всеки похарчен грош, който ядял само маслини и ябълки, който нито пушел, нито пиел!
Понеже Левски му се скарал, задето отварял незаконно комитетската поща и четял като клюкарка писмата му, Попхинов отправил към Дякона пряка заплаха:
Мола ти се, недей ми туку стъпа на краката, че ща са изправа един път и ща та клъцна в челото!
Завистта е майка на омразата, мили читателю.
- Ти пред другите се прави на Христос, драги, само не пред мене - викал бил Попхинов на Левски. - Че нали те знам, бе! От първия ти ден, като дойде, те знам, и цървулите ти знам,
и мръсните ти гащи - че с какво си повече ти от мене? Ама не - аз съм просто Анастас Попхинов, ти си Васил Лъвский - що така? Що ти не си Васил Иванов Кунчев, пък аз да съм Анастас Лъвский, а?
С Димитър Общи нещата били още по-сложни. Общия бил с голямо самочувствие на революционер, зер воювал е рамо до рамо с Гарибалди, и подкокоросван от Анастас Поп¬хинов, лесно се опълчил срещу Левски:
как тъй един голобрад вчерашен Василчо ще му дава акъл какво да прави и ще му дири сметка какво да не говори!
- Бай Димитре - рекъл му бил Левски, - ти си заслужил в много неща за смърт, така е, но ти се прощаваше поради простотията ти досега. Ако да беше учен, не можех да потъпча
законът и трябваше да го изпълня. Нека народът ме съди. Но това, че лъжеше народа - няма да ти простя!
- Може да съм прост, но познавам народа си по-добре, понеже и народът е прост като мене - отвърнал му бил Общия. - Слушай ме хубаво, Василчо, и запомни: тоз народ, за да тръгне, трябва да го излъжеш, ама така сладко да го излъжеш, че сам да си повярваш на лъжите: я че Дядо Иван е нагазил вече Дунава и чака само знак; че Гарибалди е в Дубровник и чака само знак; че Панайот Хитов и Филип Тотю са сбрали под бай¬раците по две-три-четири-пет хиляди въоръжени до зъби юна¬ци и чакат само знак... ако не го излъжеш ей тъй тоз народ - да не е луд сам да се вдигне?
И лъжецът, разбира се, говорел наляво и надясно, че Лев¬ски бил тръгнал да си играе с хората и да ги лъже - да не му вярват.
Работата стигнала дотам, че Левски през август 1872 го¬дина писал до Българския Революционен Централен Комитет в Букурещ:
Аз на драго сърце давам упълномощението си назад... Кажете на Анастаса: да дойде да му дам мястото си.
До едно време Каравелов и Левски били щастливото съче¬тание на словото и делото. У Любена обаче действало едно крайно самочувствие на изключително умствено превъзход¬ство, високомерие на първожрец и вълшебник на идеите , не понасял той някой да му съперничи,
още по-малко търпял някой да му посочва кривиците и ще трябва да е бил много сърдит за нещо на Левски, та Дякона трябвало да му се извинява:
Дето ти пиша, че срещнах мнозина хора да те окривяват в някои работи и говорят някои си не добро за тебе, аз мисля, че добро правя, но като е така, не ща вече. Аз го имах за длъжност.
След залавянето на Общия и другите на 2 ноември Кара¬велов изпратил ултиматум до Левски:
Брате Василе!
По-преди ви писахме и подканихме за подвиг, но ня¬как си опипом. Сега ви обаждаме, че обстоятелствата из¬викват без друго кураж от нашата страна, защото всичко, което осигуряваше една пълна бъдеща революция, се е уловило: писма, устави, окръжници и пр., всичко е в турс¬ки ръце. Едно нещо само ни остая: незабавно подигание на революцията. Тряба да вървиш на бой, без да губиш ни ми¬нута. Инак навсегда загубваме доверието на народът, кого веке не можем по никакъв начин да вкараме в революция¬та. На всичките тадявашни юнаци се писа и щат да зами¬нат отсреща. Надееме се на помощ от Сърбия и Черна гора.
Левски не се подчинил:
От истина, ний не познаваме от близо причините, които извикват толкози скоро избухването на Революция¬та. Помощта на Сърбия и Черна гора ний разбираме само тогас, когато са вплетени в бой с Неприятеля. Ако е възможно да се предвари за сега пламването на Револю¬цията поне до една година. И най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе с сполука таквоз бързо движение, когато ний в нищо йоще не сме приготвени. 1872 ноем. 22-го .
Някой да оспорва първожреца на революцията, да не му се подчини, дори да го нарича най-изветрелия човек?!
Изглежда, Каравелов не простил това на Дякона Левски дори след смъртта му.
Боян Пенев нарича Каравелов „кабинетен революцио¬нер". Безпощадно точно. Другите - и Раковски, и Левски, и Ботев, че и поповете Бозвели, Макариополски и пр. - под¬крепяли думите си с дела: кой излязъл с чета да се бие, кого пратили на заточение...
Единственото революционно дело на идеолога на ре¬волюцията Любен Каравелов било, че отишъл в една бу¬курещка фотографчийница и се фотографирал в четническа униформа (взета от някого назаем), подпрян на дълга сабя (и тя взета назаем), с фес на главата. Жива карикатура.
След смъртта на Левски последвали странни действия на Каравелов.
Както вече стана дума, след започването на процеса в София Каравелов спрял да издава вестник „Свобода" и побяг¬нал през ноември в Сърбия;
на 1 февруари се завърнал в Букурещ и за да не остане БРЦК без свой орган, веднага като продължение на „Свобо¬да" се заловил да издава вестник „Независимост", първият брой излязъл на 23 февруари (ст. стил) 1873 година - 17 дни след обесването на Левски, дето се казва, гробът му бил още топъл.
Чувствителният мой читател сигурно вече си е помис¬лил, че още в първия този брой на вестника Каравелов, за да излее мъката си по загиналия приятел и за да утеши отчаяния български народ, ще напише с присъщото си огнено и патри¬отично перо величествен и сърцераздирателен реквием на Апо¬стола?
Избърши сълзите си, читателю - за Левски в този брой на вестника няма нито дума.
Покрай многото други материали в този брой Караве¬лов публикувал саркастичен фейлетон против Вселенския патриарх, който искал от българските свещеници, понеже били схизматици, да сменят одеждите си, за да се отличават от гърците, които били истински православни - това, изглежда, е било по-важно...

[MILOM]

Благодаря на Грую-ще те помоля,ако можеш да пуснеш малко информация за един договор м/у Русия и Румъния в навечерието на Руско -турската война, с който ''освободителката " ни харизва Добруджа на Румъния,а взема от нея Бесарабия.Това за РУСОФИЛИТЕ-БЪЛГАРОФОБИ.Продължавам с 3-та част

Кой е предателят му в случая - не е толкова важно. По-страшното е, че както тълпата иерусалимска дружно викала на Пилат: „Разпни го! Разпни го!" - така и...
Но нека прехапя езика си - да не изрека грешна дума...
Обобщенията винаги са погрешни, защото в тях винаги има изключения, а понякога едно изключение струва пове¬че от обобщението. Левски е имал трима приятели, които никога не са го изоставили, не са го предали, останали са му верни докрай.
Единият от тях бил чудатият Отец Матей Преображенски, наречен Миткалото, за когото вече стана дума. Спри¬ятелил се той с Левски, както видяхме, в Белград по време на Първата българска легия и оттук, както казахме, цял живот го съпровождал навсякъде като сянка, лекувал неизлечимата му рана, всичките лекове, които Дякона записал в тефтерчето си, са му казани от Отца Матея (за клинов човек : костенур¬ка - жаба водна да уловиш, че да я затвориш и тя ще снесе яйце, което ще го опечеш, пък яж и друго нищо; за изгоре¬но: кромид лук да се счука с жабляк, сол и мед, да се налее после с прясно мляко и да се мие и т.н., и т.н...);
останал той верен на Дякона до смърт - само година след обесването му починал от мъка. (Има и друга версия за смъртта му, за нея ще стане дума по-нататьк.)
Друг приятел от Легията му станал Христо Иванов-Големия, Книговезеца от Търново, бил той човек мълчалив и су¬ров. След разтурянето на Легията се запилял по света, бил в Италия, в Египет, намерил там работа по занаята си, с тьрговийка се занимавал, отишъл накрая в град Александрия:
- Там една нощ сънувах Василя Левски, че доде, та ми вика: „Какво стоиш, бе? Ставай и върви с мене!" -
и Големия зарязал и занаят, и стока, качил се на първия параход и през Цариград дошъл в България, намерил първо Отца Матея Миткалото, отецът го завел при Левски - и оттогава Големия вървял с Левски.
Него Левски направил началник на тайната полиция, той бил изпълнителят на смъртните наказания. Той е единстве¬ният човек, който се опитал да освободи арестувания Дякон, когато го довели в Търново - свикал Революционния Коми¬тет, но дошли само двама: какво можехме трима души, дру¬гите и под земята да ги търсиш, ги няма, опитали се да подпалят конака, но подхвърлените през дувара запалени парцали попаднали на празно място и нищо не станало...
Третият верен човек на Левски бил бай Иван Арабаджията от село Царацово, на час, час и половина северно от Пловдив. Били се запознали с Васил в Карлово още през 1846 година като ученици в тамошното училище, те били и нещо роднина по майчина или по бащина линия, през 1862 година отново се срещнали в Легията на Раковски и оттога¬ва той се обрекъл на народното дело;
къщата му станала прибежище на българските апосто¬ли - тук освен Левски са идвали и Димитър Общия и Ангел Кънчев, Стамболов и Захарий Стоянов, Георги Икономов и Каблешков, Волов и Бенковски. Скромното жилище на бай Ивана се състоеше от една ниска стаица - пише За¬харий Стоянов. - Нима тук в тая мрачна дупка са се съби¬рали по трима апостоли, нима в тая колиба се е решава¬ла съдбата на България?
Както се полагало, бай Иван Арабаджията минал през всички кръгове на турския рай: мъкнал на врата си 50-килограмова верига, ял бой до смърт, но, корав българин, оце¬лял, доживял да види отечеството си свободно.
Но читателят ще се излъже много, ако си помисли, че за всичките негови трудове и страдания отечеството му е отвърна¬ло с благодарност или, не дай Боже, с някакво подаяние.
Не, скъпи читателю, освободеното наше отечество ни¬как не обичало такива като бай Ивана. Най-много го мразе¬ли онези, които след Освобождението осребрили набързо патриотизма си, ненавиждали го те не за друго, а защото той не поискал нищо и си останал такъв, какъвто бил и там, където бил - в село Царацово, на час, час и половина север¬но от Пловдив и през 1901 година умрял, умрял в мизерия и забравен от всички...
Извинявай за малкото отклоненийце, читателю, и нека се опитаме да проследим по-нататъшните събития през очите на Левски:
през сините му загадъчни очи, които гледат повелител¬но, но благо, едното му око се смее, другото косо и остро се впива в душата ти (тъй описва очите му една дама, но забра¬вих името й).
„Аз вярвам на очите си, защото досега те не са ме из¬лъгали" - писал той на Данаил Попов , но повярвал ли е на очите си в съда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали:
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
- Той лъже! Ето, казвам му го в очите! - викал Дидьо Пеев, неговият двойник, който му приличал като близнак. - Взимаше ми паспорта и минаваше с него във Влашко.
Предавали били от простотия ли? Ами даскал Иван Фур¬наджиев, член на Тетевенския Частен Таен Революционен Коми¬тет, интелигентен мъж - слушайте какво казва пред турския съд:
- В услуга на държавата, каквото знаех, казах го. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносник. Възнаградете ме, това искам! Ето,
аз издавам!
Какво е преживявал Левски, чувайки тези думи? И само тези ли? Повече от 50 свидетели - все същото, все същото, все хора, които са целували камата му...
Ето какво пише Данаил Попов до Каравелов на 26-ий йеноварий: „Байно, всичко е свършено! Никакви веч на¬дежди! В. Лъвский, Славний ни Българин, е истина уловен. Х. Иванчо проводил хабер на уловените тайним образом да не изказват нищо, ако искат да ся освободиът, нъ те със своите преголеми простотии изказали всичко от игла до конец... освен това ами още изказват и други лица, как¬то брат ми (Анастас Попхинов) казал, че всичко е през мене проваждано. Зато на такива глупци аз не мога да съжалявам, ами ще кажа: Нека теглиът вечно веригите, когато са били хора с кучи глави, нъ от всичко най-много съжелявам беднийт В. Лъвский, който според техните простотии пропадва и той сам... "
Ами Вутьо Ветьов от Видраре, който упорито повтарял в съда:
- Видях го: Левски хвана момчето и заби камата в коре¬ма му!
Според шериата и тогавашните турски закони за убийст¬во се присъждало смърт , а и за турския съд било изгодно да изкара Левски криминален престъпник - Левски знаел това и затова категорично и докрай отричал:
- Не познавам този човек, той лъже!
Вутьо чак се разплакал от обида:
- Каква полза имам да лъжа бе, Дяконе? - и още по-под¬робно обяснил на съда: - Той дори улови момчето с лявата си ръка, опря го до стената и го удари с дясната си ръка. И ръката
му беше кървава до лакътя.
- Дяконе, ти чу какво казва Вутьо Ветьов, какво ще кажеш ти? - попитал председателят на съда генерал Али Саиб паша .
- Никога не съм виждал този човек - отвърнал Левски.
- Дяконе, защо отричаш? - усмихнал се Али Саиб паша. - Ето всичките ти писма.
И Али Саиб изтърси пред Левски чувалът с книжата: писмата, протоколите и уставите се разпиляха по пода близо до краката му - това наистина били писмата му, писани до Букурещкия Революционен Централен Комитет и лично до Каравелов.
Левски онемял - не вярвал на очите си! И в главата му проехтели думите, които някой си му бил пошепнал преди две години:
- Брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде...
Сигурно и ти си смаян, читателю. Овладей се. Какво всъщност се бе случило?
Никола Обретенов пише: Когато уловиха Димитър Об¬щия и почнаха да го съдят в София, той беше изказал не само Левски, но и Любен Каравелов като председател на Централния Комитет в Букурещ.
Тогава съдът взе решение да изиска Каравелова от румънското правителство и да го съди заедно с Общия. Румънското правителство, макар и васално на турско¬то, не искаше да предаде Каравелова, затова накара бу¬курещкия префект да извика българския революционер и да му предложи да замине за някъде...
Каравелов мислил, мислил и най-после казал, че ще за¬мине за Белград, в Сърбия.
През това време Наталия, жената на Каравелов, съби¬ра по-важната кореспонденция между Левски и Караве¬лова в един чувал и като срьбкиня, предава я за по-сигур в сръбското консулато.
Чувалът обаче бил откраднат от консулатото и продаден на турския комисар в Букурещ! Тоя пък го пра¬ща в София на извънредния съд.
Че това не е било слух и празни приказки, както се мъчат да представят случая някои историци, свидетелстват офи¬циалните съдебни протоколи - там няколко пъти се спо¬менава за тези документи („Между заловените книжа се намира тескере на името на Дидо Пеев...", „Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце..."); че е заловен архивът, пише и виенският вестник „Neue Freie Presse", коментирайки процеса; не ста¬ва ли дума за същите документи и в писмото на самия Каравелов: „Всичко се е уловило: писма, устави, окръж¬ни и пр., всичко е в турски ръце"?;
че попадналата в турски ръце тайна кореспонденция заплашвала с провал цялата вътрешна организация, сви¬детелстват и тогавашните действия на оцелелите коми¬тети:
Щом се научихме... веднага председателят на Търнов¬ския Революционен Комитет Иван хаджи Димитров сви¬ка събрание от околните комитети - пише същият Никола Обретенов. - Това събрание имаше за цел да измени имената на градовете и лицата, които бяха дадени от Левски, защото с изтърсването на чувала с тайната ко¬респонденция пред извънредния съд беше предадена тай¬ната на имената на градовете. И така, на 3 март 1873 год. тия имена се замениха с други ... Централният Ко¬митет се премести от Ловеч в Търново.
Какво ще стане, когато слухът за чувалчето стигне до Влашко, ще стане дума по-нататък. Сега, читателю, запази спокойствие и гледай внимателно какво става в съда.
Али Саиб взема едно от писмата, подава го на хаджи Иванчо хаджи Пенчович и му казва:
- Чети, хаджи!
Този хаджи Иванчо хаджи Пенчович, скъпи читателю, е чистокръвен българин от град Русе (ако и ти си от Русе, прощавай!), бил близък приятел на Мидхат паша, учил заед¬но с него в Париж (значи не е бил прост човек!), за заслуги към Турската империя го направили член на Държавния съвет в Истанбул, а през януари 1873 година със султанска заповед бил назначен за член на извънредния съд в София;
любопитното в случая е, че той се познавал с Левски - когато Дякона бил в Цариград през август 1871 г., д-р Стамболски го завел да спи в къщата на хаджи Иванчо, и там: На вечерята между троицата сътрапезници разговорът се водеше за организацията и въоръжаването на въстаническите комитети - пише в спомените си докторът;
и сега през цялото време в съда хаджи Иванчо треперел Дякона да не го издаде: Като го въведоха в заседателната зала, той ни изгледа подред всички ни набързо и хладнок¬ръвно, но не знам дали ме позна, защото бях в парадна униформа, а през всичкото време в съда нито той ме по¬гледна, нито аз него. Силни морални мъки и поражения изпитвах в съда и ме беше страх сам аз да не се издам - изповядал той пред д-р Стамболски, като се върнал в Ис¬танбул, само десет дни след като подписал смъртната присъда на Левски, и накрая добавил (внимавай, читателю, това не са измислици, цитирам документи!):
Учудваше ме неговата смелост и доблест; но не само мене, а и Саиба и Шакира учудваше. Язък за неговите тру¬дове, за неговите тичания. Язък за българския народ, кой¬то изгуби един от най преданите си синове на 6-ти този месец... - тюхкал се хаджи Иванчо хаджи Пенчович, какъв чувствителен човек!
Но да продължим съдебното театро. Хаджи Иванчо ха¬джи Пенчович поема писмото, разгръща го, ръцете му трепе¬рят:
- „Бае Любене..."
- Не цялото - спира го Али Саиб. - От тук до тук.
Хаджи Иванчо хаджи Пенчович започва да срича:
- „С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен..."
- С червени дрехи се бяхме преоблекли - обажда се Вутьо.
- „...тайно, през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточениците в Диарбекир, а това куче не дал ни пара, напсувал ги и укорил ги, че били
разваляли спокойствието им - на шкембетата?
Аз исках да го... и парите му..., но както правих смет¬ката си в къщи, на пазарят не излезе така, а да видиш как¬ва!
Фамилията му отишла беше на Троянския манастир, според както изпитах. Изпочупил бях врати, сандъци и не намерих повече освен 1400 гроша. Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той, нямаше да стане никакъв шум,
но 3 часа по европейски дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън, и влиза, посрещна го другарят ми, нададе вик: тичайте, хора! - вика и се бори с другарят ми,
пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласът, който беше напълнил улицата.
Не умря изведнъж, захвана да вика повече, ръгнах го още веднаж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били...
Като отворих портата, то свят беше като на панаир! С излизането ни изведнаж вдигам кървавият си нож: и с ня¬колко турски речи спущам се връз народа, отвориха ни път и след нас ето ти и полицията, изгледа ни, но това си беше.
Жално за невинното момче... Докато постигнем целта си, ще отидат невинни хорица доста".
Все още се чуват злословия, че Левски бил осъден на смърт главно заради убийството в Ловеч - възмущават се някои автори и за да не се озова и аз сред злословниците, ето ти я, читателю, цялата шифрована телеграма , изпрате¬на от София на 14 януари 1873 година от Али Саиб паша до великия везир в Цариград, пък ти сам отсъди за какво е бил осъден Дякона:
Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове, произна¬сяните от него речи и разпространяваните от същия печат¬ни издания се разразиха в акции.
Установява се, че е убил - за да попречи да бъде хванат от властите - слугата, когато е нападнал една къща в Ловеч, поради което, въз основа на султанския закон, се наказва със смърт.
Протоколът за това решение на съда пращаме по по¬щата, изпълнението на присъдата зависи от Н. В. Сул¬танът.
Странно, но след първото изречение няма съдебно зак¬лючение; поради което, въз основа на султанския закон , се наказва със смърт - следва след второто изречение: Ус¬тановява се, че е убил...
Разбира се, че Левски е бил осъден за революционната му дейност, но за турските власти е бил добре дошъл случа¬ят да покажат пред света, че с тази дейност са се занимавали убийци на невинни хора (при това българи!)
Същото ще се случи след няколко години и с Ботевите четници: на смърт ще бъдат осъдени само двама - заради това, че за да бягат по-лесно, убили ранения си другар (ма¬кар че бил враг на империята!).
Но ние, скъпи читателю, се отклонихме твърде много. Ставаше дума за онова дружно: „Разпни го! Разпни го!" -
т.е. защо мнозина (сакън, не казвам всички!) са били го¬тови да предадат и Левски, както са предали Исуса?

[Грую Груев]

Хубаво е, че все пак има форумци, на които не им е през някои органи за родната история - народ без минало (забравил своето минало) е народ без бъдеще, а ние не си знаем историята. Братята хамерикани за 200 години съществуване имат поне 500 страници история, а ние за 1300, я имаме 50 страници, я не и дори не си я знаем...
Да не говорим, че повечето се срамуват от историята си - защо бе наразумни юроди, та нашата държава е най-старото държавно формирование в Европа, което не си е променило името. От Аспаруха ли се срамувате, от Тервел ли, или от Крума и Симеона, а може би от Левски и Ботев или Стамболов, от полковник Дрангов, от Списаревски или от фамилията Вазови.... От кого?
Само да вметна, че 19.02 е ден освен на бесилото свято и на сключването на Сан-Стефанския мирен договор (каква ирония на съдбата), както и на Букурещкия договор от 1886 за прекратяването на войната с шумадийските псета-агресори, наричани често "брача" от малоумни редоотстъпници. И докато 19.02.1878 (03.03.1878 - нов стил) е просто съвпадние, то 19.02.1886 е нарочно избрана дата - дедите ни са помнели и почитали празниците си и не са ги имали за поредния почивен ден, определен за шопинг или бране на гъби...

[MILOM]

2-РА ЧАСТ

Дали Левски е купил с народните пари, дето му ги даде Ценович, нещо за ядене и го е занесъл на приятеля си Христо Ботйов да хапнат в запустялата ветраничава воденица, не е известно,
известно е, че си купил два револвера и една кама и в нача¬лото на декември същата 1868 година преминал сам в България
и в продължение на 4 години обикалял с незарастваща рана поробеното си отечество и откъдето минел - във всеки град, във всяко село основавал тайни революционни коми¬тети.
Как ставало това?
Новооглашеният се изправял пред една маса, на която имало сложено едно Евангелие или кръст, една кама и един револвер, кръстосани върху Евангелието, слагал лявата си ръка на сърцето, а дясната вдигал нагоре и повтарял след¬ните думи:
Заклевам се в Евангелието, в честта си и в отечество¬то си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.
Заклевам се и обещавам, че полагам за святата тази цел живот и имот.
Заклевам се и обещавам безусловна покорност на за¬коните и на заповедта на сьзаклятния Таен Централен Български Революционен Комитет да пазя мълчание и тайност на делата.
А в противен случай, ако бъда предател или пре¬стъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право - да ме съди.
Заклевам се!
След което заклелият се целувал Евангелието, камата и револвера.
Колко души са целунали камата и револвера на Левски - не е известно. Тайната на тайната организация умряла заедно с него.
За да получим все пак някаква представа за дейността на Апостола, ще препиша тук част от показанията на Димитър Общи пред съда - той разказва за първата си обиколка заедно с Дякона:
В Пловдив чаках 12 дена, обаче никак не видях Дякона. На дванайсетия ден дойде един човек и ми каза: върви след мене. На края на града намерих Дякона. Отидохме в село Царацово. Направиха едно събрание, но мен не ме допуснаха на събранието. В зори се дигнахме оттам и отидохме в село Чернозем. И там направиха събрание, но мен не ме заведоха. Сутринта станахме оттам и оти¬дохме в Карлово, мене ме изпрати в хана, а той отиде в тайната къща. И там направиха събрание, но мен не ме взеха. Сутринта Дяконът ми каза: „Ангел Кънчев е дошъл от Букурещ, иди в Ловеч и ме чакай”. Повикаха ме след 4 дена. Отидохме в лозята. Там дойдоха 8 души от Ловеш¬кия комитет, Дяконът и Ангел Кънчев. На другия ден аз, Дяконът и Ангел Кънчев се дигнахме от Ловеч и отидохме в Троян. Вечерта Ангел и Дяконът отидоха в тамошната тайна къща, а мен ме оставиха в хана, а те устроиха събрание, но мен не ме взеха. Оттам се дигнахме в село Клисура. Вечерта Дяконът взема книжата и отиде в тай¬ната къща и устрои събрание, а аз и Ангел не отидохме. Оттам отидохме в Копривщица и там Дяконът ни оста¬ви в хана и отиде в тайната къща. На другия ден се диг¬нахме и отидохме в Панагюрище. Аз останах в хана, а те отидоха в училището, там направили събрание. На дру¬гия ден станахме оттам и отидохме в Пазарджик. През нощта Дяконът пак взема сам книжата и излезе. Свикаха събрание. На другия ден се вдигнахме оттам и отидохме в Царацово. Оттам станахме и отидохме в Чирпан, аз и Ангел останахме в хана, а Дяконът излезе самичък. На следния ден отидохме в Стара Загора. Там Дяконът на¬прави пак сам събрание. Оттам станахме и отидохме в Нова Загора. На другия ден се дигнахме и отидохме в Сливен, слязохме в един хан, Дяконът излезе сам и направи събрание. Оттам станахме и отидохме в Котел. На след¬ния ден станахме оттам, отидохме в Беброво. Там Дя¬конът пак направи събрание. Станахме оттам, отидох¬ме в Елена и слязохме в един хан. По навик, Дяконът пак излезе сам. На втория ден се дигнахме оттам, отидохме в Трявна, аз слязох на един хан, Ангел отиде при роднини¬те си, а Дяконът отиде в тайната къща и пак устрои сам събрание. Оттам отидохме в Габрово, но не слязохме никак, а минахме, защото там имало човек, който позна¬вал Дякона. Оттам отидохме в Севлиево. Там Дяконът направи пак сам събрание. На другия ден станахме и оти¬дохме в Ловеч. Аз и Ангел слязохме в един хан, Дяконът отиде пак в тайната къща. На другия ден се състоя събра¬ние от 17-18 души. Събранието ни попита: какво напра¬вихте из местата, които обикаляхте, как вървят рабо¬тите? Ангел отговори: досега не разбрах нищо, Дяконът ни води като слуги; или да обикаляме поотделно, или ние с Димитра да си заминем отсреща. Дяконът му каза, че тая работа да я научи учен човек като него и да я върши безпогрешно, то трябват му не по-малко от четири го¬дини, а за мен въобще не каза колко години ми трябват. Събранието обаче каза: ние ще ви пратим поотделно. И решиха за мен да обикалям от Ловеч до София...
Как е завършила тази самостоятелна обиколка на Об¬щия, ще видим след малко.
Освен това - какво друго знаем за Левски? Десетина анекдотични приключения за неговата смелост, за неговото хлад¬нокръвие:
как, облечен като търговец, си пие кафето с пашата в конака, докато през това време полицията обръща всяка къща в града да го търси;
ту като въглищар се пазари по портите, ту като луд кре¬щи и бяга по чаршията, ту като циганин калайдисва тиганите на ханъмите,
ту като слепец влиза в черквата или като монахиня под¬нася кафе на заптиетата, които го търсят в метоха;
или пък, преоблечен като заптие, се присъединява към потерята и търси сам себе си...
Един актьор, който си играел със смъртта върху огром¬ната сцена на Турската империя.
Но не всички изпълнили клетвата си да пазят мълчание „до смърт и до гроб".
В средата на 1871 година Българският Революционен Централен Комитет в Букурещ изпратил в България още два¬ма апостоли: Ангел Кънчев и Димитър Общи. (За тяхната обиколка стана дума преди малко.)
Заловен на Русенското пристанище, Ангел Кънчев, упла¬шен, че може да проговори, налапал дулото на револвера си.
Димитър Общи обаче, дето бил се сражавал в Италия до рамото на Гарибалди, а после проливал бил кръвта си за сво¬бодата на Крит, дето в Балкана бил чети предвождал, храб¬рецът, който страх нямал от нищо -
решил да обере турската хазна в Арабаконашкия про¬ход, обрал я на 22 септември 1872 година, но само след няколко дни бил заловен, изправили го пред съда и тук за всеобща почуда започнал да издава всичко и всички:
- Нарочно издавах - викал - и другите карах да издават, издавахме и лъжехме отгоре, та да изглежда работата по-голя¬ма, отколкото е, само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то там под Балкана имало народ!
И всички издавали всичко и всички...
Святото дело, градено с години, рухнало за няколко дни.
Странно е защо Любен Каравелов без съгласието на Левски изпраща в България за негов помощник сръбския авантюрист Димитър Косовац, същия наречен Общи, из¬праща за апостол един съвършено неграмотен човек, който се подписвал с кръстче, затова му прикачил един учител за секретар - това противоречи на елементарните конспира¬тивни правила.
Както видяхме от показанията на самия Димитър Общи, Левски не му се е доверявал никак и не го е запознал с нико¬го от революционните комитети („Дякона не ме допусна на събранието", „не ме взе със себе си", „изпрати ме в хана" и т.п.).
И когато Левски поставил въпроса пред Ловешкия БРЦК, дали да се дадат на Общия пълномощия на апостол, само поп Кръстю гласувал „против" (против предложението на Каравелов - запомни това, читателю!), всички други гласу¬вали доверие на Общия и Дякона се подчинил на вишегла¬сието, което му струвало главата...
Левски тръгнал да спасява оцелелите комитети, обико¬лил за два месеца цяла Тракия, после тръгнал за Ловеч, където бил Вътрешният Централен Комитет, предупреден бил да не дохожда скоро в градът, а да бяга право в Румъния, защото можело да стане предателство;
но както Исус, макар да знаел, че ще бъде издаден и хва¬нат в Йерусалим, тръгнал натам към Голготата си -
така и Левски, въпреки че на 12 декември 1872 година писал в последното си писмо до членовете на Революционния Комитет в Ловеч: „Страхувам се да дойда в градът ви. Пророкувам предателство истинно и предателство без да ще - от страх" -
въпреки това той тръгнал към Ловеч на 24 декември, по сумрак се промъкнал в града, отишъл в дома на Мария Николчова, било Бъдни вечер,
прибрал си архива, Мария го зашила в самара на коня му и на втория ден на Коледа, придружен от Никола Цвятков, Левски тръгнал за Търново през Къкрина и спрял там да пренощува в ханчето.
Докато двамата с Никола спят в ханчето, нека обърнем внимание на архива, зашит в самара на коня, защото всъщност заради този архив Левски отива в Ловеч, риску¬вайки живота си.
Левски е имал невероятно чувство за историчност, той е пишел всичките си писма в два екземпляра: единия изпра¬щал на адресата, най-вече на Каравелов в Букурещ, другия екземпляр пазел за своя архив - както сам пише в едно от писмата си: водя дневник на сичките боклуци и добри ра¬боти, от когото се извършват.
Както ще видим по-нататьк, архивът на БРЦК в Буку¬рещ изчезва по един не много загадъчен начин, а след зала¬вянето на Левски, което ще стане след малко,
на другия ден - разказва по-късно Мария Николчова - надвечер гледам: конят му иде, рие пред портата. Въх! -рекох и го пуснах. Гледам: самара на него, цял-целеничък. Разпарам го - вътре всичките книжа на Дякона. Пъхам ги в една газена тенекия, заравям тенекията зад къщата...
Ако да не беше оцелял по този странен начин архивът на Левски, нямаше да знаем почти нищо за този потаен човек, защото именно тези писма и документи, изписани с ха¬рактерния волеви почерк на Апостола, са най-достовер¬ният извор за неговите дела и идеи .
Сега да видим какво става в ханчето.
На заранта, преди да съмне, пътните врата изтропа¬ха и се чу: „Ач капу бре, ханджи!" - разказва самият Никола Цвятков. - Отвън се блъска вратата и се чуваше дрънколене на сабли и постоянно викаха: „Отворете!"
Никола отишъл към портата, надникнал през цепките на дъските, върнал се и казал на Левски:
- Заградени сме, има много стражари.
Левски се препаса надве-натри, отвори вратата и из¬веднъж изгърмя с револвера си, стражата се разбяга и му отвори път, той се хвърли като вихър през двора на ханчето и когато прескачаше плета...
връвта на навущата му се била развързала, оплела се в коловете и Левски увиснал на плета като прилеп.
Тук почва тъмната страница на предателството , но ключът на това предателство изчезнал завинаги заедно с Левски,
защото, както Исус казва на апостолите: Истина ви каз¬вам, един от вас ще ме предаде - така и Левски писал на съзак¬лятниците в Ловеч: Пророкувам предателство;
както Исус казва: комуто подам натопения залък, той е! - така и Левски пише: аз знам и ще ви го покажа да го видите кой е;
Исус потопил залъка и го подал на Юда - но дали Левски е показал предателя си - не е известно,
а после, както е известно, всеки от съзаклятниците сочел другия и викал: той е!...
Така спорът за предателството на Левски продължава до ден днешен.
Дали го е предал поп Кръстьо заради пари като Юда, дали Марин Поплуканов заради нещо друго, дали някой трети зара¬ди трето нещо, или пък случайно е бил заловен -
аз няма да влизам в този спор.

[MILOM]

Наближава 19 февруари-ще се навършат 136г. от смърта на Васил Левски.По този повод ще представя част от книгата на Стефан Цанев-"Български хроники" в частта за Левски.

Българският Исус

Дякон Васил Левски
Наместо сълзи - сега леем куршуми.
Тези думи, читателю, с които приключих предишния си разказ, не са мои - те са достойни за перото на поет от ранга на Христо Ботев.
Но не са и негови.
В началото на 1871 година, през януари, в Букурещ в редакцията на вестник „Свобода" се получила дописка от Бълга¬рия, която завършвала с думите:
И ето, че идем, г-н редакторе, през вестникът ви да представим народното мнение пред света.
В бележка към дописката г-н редакторът на вестника Любен Каравелов пояснява:
Тая дописка е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си с негова¬та дописка.
Дотук добре. За съжаление обаче редакторът Любен Ка¬равелов решил да украси и дописката - преработил я, изгла¬дил я, дообяснил я, доуточнил я, разводнил я и казано напра¬во - окепазил я. Още по-лошо: фалшифицирал най-важното в нея:
Ще имаме едно знаме - пишел дописникът, - на което ще пише: „Свята и чиста р е п у б л и к а".
(Тези три думи сигурно вече подсещат читателя кой е бил този дописник...)
Каравелов го поправил - сменил и трите думи:
На нашето знаме тряба да бъдат написани само три думи: „С в о б о д а и с е к и м у с в о е т о!"
Изглежда, много се плашели по онова време от думичка¬та република (повече, отколкото от думичката свобода), щом дори председателят на тогавашния Български Революци¬онен Централен Комитет Любен Каравелов побързал да я махне.
Ще рече той да я махне и по-късно, когато седнали с Лев¬ски през април следващата, 1872 година да тъкмят Устава на БРЦК, Левски обаче се опънал, тогава Наталия, жената на Каравелов, която се въртяла наоколо, извикала:
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари!
Тази Наталия била проклета жена, два пъти по-висока от Каравелова, с лют характер и неимоверна физическа мощ, ко¬мандвала тя крехкия и кротък Любен безпрекословно
и се отнасяше неприязнено към революционното дело за България - пише Никола Обретенов. - По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея, та¬кива спорове свършваха с бурни скандали.
Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла:
- Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.
Читателят ми сигурно е вече леко смутен. Смутен съм аз още повече. За царете да се пише, беше лесно - кой знае кой какъв е бил... Сега ми предстои най-трудното. Каквото и да напиша, ти, читателю, знам, ще кажеш: не, не е това, това не е моят Левски!
Няма по-известна и същевременно по-непозната лич¬ност в нашата история: всеки българин носи Левски в себе си, а кой е бил той всъщност, що за човек е бил този, когото „селяните прости светец го зовяха" ? - никой не знае. Не знам и аз.
Нашите възрожденци - Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и прочие - отдавна са канонизирани в наша¬та история, можеш само да им лъскаш ореолите, посегнеш ли на нечий ореол - горко ти!
Така че не чакай нещо ново и от мен, читателю. А може би е вярно, че за великите хора пишем скучно, защото не сме¬ем да кажем истината, човешката истина...
Колкото пъти се докосна до личността на Левски, покой не ми дава един въпрос: защо този човек, когото сега всички считаме за велик и за светец, в когото днес всички се кълнем -защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички?
Каква мъка и какво разочарование стене в последните му думи, преди да тръгне към бесилката:
-Ах!! помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: „Елате мои мили братя Българи, решителни юнаци! - мене отървете от 20 заптии!" По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Да основеш стотици тайни комитети, да закълнеш хиля¬ди съзаклятници (Те са милиони, целият български народ - повтарял той гордо в съда),
цяла седмица 20 заптиета да те влачат през зимната вие¬лица по пустите пътища от Търново до София
и да не се намерят поне пет души решителни юнаци да устроят засада и ако не успеят да го отърват, поне да го убият - наистина е страшно!
По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Докъде е било стигнало разочарованието му, разказва следната случка. Като пристигнали в Орхание, каймаканинът го познал - бил му гостувал Дякона няколко пъти „под вънкашност чужда", почерпил го едно кафе и му рекъл:
- Дяконе, зима е, ще минавате Балкана, гологлав си, ще замръзнеш, да ти дам калпак?
Левски бил отвърнал:
- Фес! Само фес!
Ами в съда - бил ли е все в надежда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали:
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
Но да не бързаме. И за да не предизвикаме гнева на учи¬телките по история, нека първо повторим послушно онова, което всички знаем за Левски.
На 14 години Васил останал сирак и майка му го дала послушник в манастира при вуйчо му, архимандрит хаджи Василий. След 6 години приел монашеството под името дякон Игнатий.
Стоп! Прости ми, читателю, че прекъсвам още в начало¬то академичния си разказ, но в главата ми щукна една преинтересна и малко известна история, разказана от проигумена на Рилския манастир йеромонах Кирил, който по онова време е бил таксидиот и изповедник на Рилската обител в Карлово:
Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери. Братът хаджи Василий и сестрата Гина се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се раздели на две враж¬дебни партии по въпроса за покалугеряването или запопванието на Василя. Кунчевци начело с Гина искаха Васил поп да бъде, а Караивановци начело с хаджи Василия - Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий наме¬сих се е роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Кара¬ивановци се събраха на роднински съвет в светогорския ме¬тох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках пос¬лушника Василя и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза:
- Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия, и то още тая година.
Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия род¬нински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъству¬ващи. Гина се примири.
На другия ден, на 24 ноември 1858 г., всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия и няколко от кар¬ловските първенци отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обредът. Аз бях приемният отец на Васи¬лий в посвещаването му в служение на монашеството. От Васил Иванов той стана дякон Игнатий. Тоя ден бе тържест¬вен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. Дякон Игнатий, моят духовен син, нямаше нито един косъм на ли¬цето, когато го задяконихме, доколкото помня, бе тих, ми¬рен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив...
Докато възмутените учителки по история зачеркват пос¬ледното изречение („Каквооо?! Левски - страхлив?! Как може?!"), ние, читателю, да си зададем еретическия въпрос:
а какво щеше да се случи, ако хаджи Василий, този прочут скъперник, макар и божи човек, не беше излъгал най-безбож¬но и наистина беше проводил Василя на учение в Русия?
Какъв щеше да стане Дякона? Нямаше ли да стане архимандрит, владика, висш духовник - и щеше ли тогава да извика: „Манастирът тесен за мойта душа е!", щеше ли да стане пак Васил Левски, щеше ли да се случи всичко оно¬ва, което ще се случи след четири години - и по-нататък?
И дали не трябва паметник да вдигнем на този хаджи Василий, защото, ако не беше поскъпил грошовете си, ня¬маше да имаме ний своя светъл Апостол на свободата и цялата ни История може би щеше да бъде друга?
Но да продължим академичния си разказ.
След 4 години през Карлово минал някакъв странник, заговорил уж за нещо дякона Игнатий и му пъхнал в джоба на расото едно смачкано листче, на което пишело:
Мили братя българи! Време дойде веке и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители неверни турци. Ста¬вайте, братя, на оръжие!
Това бил познатият ни Позив за въстание на Раковски.
Дякон Игнатий захвърлил расото, откраднал коня на вуйча си и препуснал към Белград. Там се записал доброволец в Първата българска легия.
Един ден, като се сражавали за Белградската крепост с турците, Васил прескочил някакъв голям трап и Раковски, като видял това, плеснал с ръце и възкликнал:
- Това се казва скок на нубийски лев!
Васил го поправил:
- Български лъв.
- Отсега нататък - рекъл Раковски - Василя ще го нари¬чаме Дякон Левски.
Васил се подписвал Лъвскiй.
По-късно Наталия Каравелова разказвала за Левски нещо още по-фрапантно:
Стои Любен прав, а той поотстъпи малко, па се заси¬ли, припне и го прескокне, лек като перушина, бърз като сърна.
(Каравелов не е бил левент, но все пак...)
След разтурянето на легията Васил Лъвский се завърнал в Карлово и пак облякъл расото, но от главата му не излизали думите на Раковски: „Нека никой не чака от дру¬гиго да го освободи - нашата свобода от нас зависи!" Това, както ще видим по-нататък, станало негово верую.
След една година, навръх Великден, отрязал косите си и захвърлил пак расото. Три години учителствал из България и Добруджа, през пролетта на 1867 година минал Дунава с чета¬та на Панайот Хитов като знаменосец - и както пише в стихот¬ворната си „Автобиография":
пушка белгийска и чифт пищови
и остра сабя на мен блещяха.
(Казват, че Ботев, като прочел тази негова „Автобиогра¬фия", възкликнал: „Какъв велик човек, а какви лоши стихове!")
От Тутракан четата стигнала до Котел и от там по хребе¬та на Балкана, по хребета на Балкана - минала в Сърбия, пътьом четниците отрязали две-три зелки (турски глави), изя¬ли пет-шест агнета - и толкоз.
През зимата на същата година в Белград била образува¬на Втората българска легия, Левски се записал в нея, но за¬болял смъртно, двама сръбски лекари разпрали корема му, Левски оживял, но раната останала незатворена и кървяща до края на живота му.
През пролетта на 1868 година, още болен на легло, той написал писмо до войводата си Панайот Хитов:
„Дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си... Ваш хоръгвоносец В. И. Лъ-ский".
Войводата, изглежда, не обърнал внимание на хоръгвоносеца си, но какво е мислел да прави В. И. Лъ-ский, става ясно малко по-късно:
като отишъл в Букурещ, там в читалището „Братска любов" срещнал богатия търговец Димитър Ценович,
току-що от България била дошла страшната вест за тра¬гичния край на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, та Левски рекъл на Ценович:
- Както виждате, аз пък и с очите си видях, като носих байрака на войводата Панайот: с чети нищо не можем направи, с чети България никога няма да освободим, най-много сегиз-тогиз да дигнем пушилка из Балкана и да покажем, че съществуваме като народ. За да успеем, трябва вътрешна организа¬ция, която да подготви народа за революция.
- Когато ти мислиш така и си уверен, че по този начин ще се успее - рекъл му Ценович, - що стоиш тука, а не отидеш в България?
- Нямам пари - отвърнал Левски, - а без пари нищо не може на този свят.
- Колко пари ти трябват?

- Стигат ми 30 турски лири - рекъл Левски.
Ценович го погледнал и му се засмял:
- Какво ще правиш с толкова малко пари?
- Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари - засмял се и Левски. - Аз имам нужда от пари, колкото да пропътувам от тука до някои градо¬ве в България и да се облека.
Без да му мисли повече, Ценович извадил кесията си и му броил тридесет лири.
Левски му дал запис, че е получил от него тези пари за народното дело , станал от масата и се запътил към покрайни¬ните на Букурещ, където спял, поради бедност и нямане къде, в една запустяла воденица.
Тук нека прекъснем за малко разказа си и да прочетем едно старо писмо, писано през ноември 1868 година:
Пиша ти, приятелю , че аз... достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се сьдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът...
Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут ха¬рактер. Когато ние се намираме в най-критическо поло¬жение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрина, щом си отвори очите - пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...
Х р. Б о т й о в

[MILOM]

Още от - Димитри Иванов Писмо от "България" 1

Орденът на прекършената патка

Ще обясня за прекършената патка, макар че неведнъж съм обяснявал, Бог ми е свидетел и по-отдавнашните ми читатели.
През Втората световна война момчетата от САЩ получаваха значка за ветерани. На нея имаше птица. Птицата не беше патка, а гордият американски орел, излитащ от един кръг. Но кръгът пресича дясното крило на орела и момчетата наричаха тази значка the ruptured duck (пресечената патка). За разлика от накичения с медали като коледна елха Гьоринг, за разлика от съветските военачалници, нагиздени с ордени като вакарелка с пендари, генерал Дуайт Айзенхауер не носеше отличия освен скромната значка с пресечената патка. Той бе мозъкът на най-крупния десант в историята (на 6 юни 1944), с който започна битката за Западна Европа.
Сега, през 2008, казват: От 50 години не е имало такъв интерес към президентските избори в САЩ. Ще уточня - от 55 години. От 1953, когато Дуайт Айзенхауер победи демократа Адлай Стивънсън. На церемонията при своето встъпване в длъжност генералът зърнал сина си, докаран от Корея. "Защо не си там? По чия заповед си тук?", ядосал се главнокомандващият Айзенхауер. "По заповед на президента", осведомил го неговият политически противник, отиващият си президент на САЩ Хари Труман.
Покритият с бойна слава пълководец беше против корейската война. През 1961 Айзенхауер пръв употреби думите военноиндустриален комплекс, обясни срастването на интереси, поради което трябва да има войни, за да има печалби.
В тогавашните избори (1953) и в сегашните (2008) военен герой срещу политически чаровник. Но май има криза в жанра, понеже величините са несравними. Айзенхауер се състезаваше с Адлай Стивънсън, който беше най-блестящият политически ум в САЩ.
Прочетох, че в Югоизточна Европа, с изключение на Македония и Турция (моля някой да ми обясни Турция в Европа ли е), хората предпочели Обама пред Маккейн. В Карлово и в Баня имало експериментално гласуване. САЩ искат да знаят дали ние знаем какво става у тях.
Винаги сме знаели. Вазов написал стихотворението "Уилсону". Ода за президента на САЩ У. Уилсън (1913-1921). Той бил най-образованият президент. Негова била идеята да се учреди Общество на народите. Предложил план от 14 точки за уреждане на следвоенния свят. Вазов бил народен поет, пишел неща, които вълнуват българите, а те се вълнували кой и какъв е президентът на САЩ, съзнавали, че това е важно за тях.
Учеха ни, че Вазов бил пристрастен русофил. Но в повестта "Чичовци" русофилите и западофилите са еднакво комични.
Чорбаджи Мичо Бейзадето мъмри даскала, дето разказал на учениците за падането на Севастопол. Русия не може да бъде победена, момче! Я виж колко е голяма!
Хаджи Смион, с фес и калеври, обяснява за сетрето си от шаяк, дето, където го хванала боята - черно, където не - белезняво: По модата в Америка, американски! Тъй да знайш, момче!
Милият! Той предсказал двуцветните фризури.
За изборите в САЩ говорят, че системата им е анахронизъм, че кампаниите са циркаджийски. Ала това им е хубавото, че можеш да седнеш с приятели и да заложите по 100 лева кой ще спечели. Така правехме в БТА и това беше по-хубаво от всякакво тото, понеже парите си оставаха у нас и спечелилите черпеха загубилите в клуба на журналистите. На български избори не можехме да заложим, понеже знаехме кой ще спечели с 99 процента.

Целият текст:http://www.segabg.com/online/article...d=5&id=0001101

[Грую Груев]

Пускам го и тук, като поклн пред героите, чийто наследници бяха обивдани от подлогите на шумадийските псета. България вечно ще Ви помни. Поклон!!!
Нашата армия отблъсква три пъти по-многоброен противник
Калиманци е нашата Голгота през 1913 г.
Благодарение на битката там запазваме Западна Тракия

Бягството на черногорците в река Брегалница - картина на Никола Кожухаров
Фотоархив "Стандарт"
През драматичните дни и седмици на юли 1913 г. България е обкръжена отвсякъде от врагове. Срещу 700-хилядната уморена българска армия, изнесла основната тежест на войната срещу Турция, застават отпочиналите и попълнени със свежи сили войски - общо над 1 милион души - на пет балкански държави - Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция. В последвалите решителни сражения българският войник плаща с кръвта си грешките и недалновидността на държавното ръководство и спасява страната от пълен погром. На десетия ден от започването на войната гръцката армия е осъществила дълбоко проникване по долината на р. Струма, достигайки близо до гр. Горна Джумая (Благоевград). В Македония сръбската армия настъпва от района на гр. Кочани. Общата цел на сръбското и гръцкото командване е достигането на линията Кюстендил - Дупница - Горна Джумая и предприемане на общо настъпление към София, където да се диктуват условията на мира.
Заплашено е самото независимо съществуване на българската държава

Особено решаващ за това се оказва изходът на сраженията, разиграли се в района на отбраната на 4-а армия при село Калиманци, намиращо се на югозапад от Царево село (днес Делчево в Република Македония). Сръбското настъпление започва на 4 юли 1913 г. Срещу три непълни български дивизии (7-а, 8-а и 2-а) и частите на Македоно-Одринското опълчение сръбското командване хвърля пет пехотни дивизии. Най-напрегнати са боевете на 5, 6 и 10 юли 1913 г. В боя на 5 юли 1913 г. срещу 31-и пехотен варненски полк настъпва цялата черногорска дивизия. Срещу тях тръгва в контраатака 31-ви полк, подкрепен от две дружини от 8-и приморски и 21-и средногорски полк. В последвалата ужасна ръкопашна схватка черногорците не издържат и обръщат гръб. Насреща им обаче се изпречват мътните води на придошлата Брегалница. Мнозина предпочитат дъното на реката пред острието на българския нож. В следващите дни центърът на сръбските атаки е насочен срещу позициите на 22-ри пехотен тракийски полк, заемащ ключовите за отбраната на калиманските позиции височини "Скалистата чука" и "Златната чука". Особено тежък и драматичен е боят на 10 юли 1913 г.
Героизмът и самопожертву-вателността са повсеместни

Командирът на дружина подполковник Сапунов, който е награждаван със сабя със златен ефес за отлична стрелба, с точни изстрели поваля един след друг настъпващите вражески войници. Командирът на рота поручик Георги Тановски, бъдещ генерал и виден деец на Военния съюз, стреля заедно с войниците си и ги окуражава, пеейки на висок глас патриотични песни. Когато на един участък от отбраната войниците от една рота не издържат и започват да се отдръпват, командирът на полка, бъдещият генерал и министър на войната Сава Савов заповядва полковата музика да излезе на предните позиции. Скоро сред ехтежа на битката се разнася "Шуми Марица". Неочакваната морална подкрепа кара отстъпващите да се върнат в окопите и да се хвърлят напред срещу настъпващия неприятел. Победата на българската армия при Калиманци, наречен още тогава "нова Шипка", и обкръжаването на гръцките войски в Кресненското дефиле прави победителите малко по-отстъпчиви. Те се съгласяват на примирие и на започване на преговори за мир в Букурещ, където за България са запазени Пиринска Македония и Западна Тракия.
Борислав ДИЧЕВ

[MILOM]

Никой не защити българите в Южна Македония

Част от етнографската карта на Македония на А. Буе, 1847 г. (по В. Кънчов)




С дружните усилия на българските правителства само за век бяха обезсмислени 14 столетия борби за етническо надмощие в областта и бе загубено едно от етнообразуващите ядра на българската народност

Иван Петрински

През миналата седмица БЮРМ реши да предприеме отчаяна атака в епичната битка за името си, за НАТО и за ЕС. Министър-председателят Н. Груевски с писмо до К. Караманлис обвини Гърция, че не се зачитат правата на "македонското малцинство" в Северна Гърция. Последва светкавична контраатака - "В Гърция няма македонско малцинство и никога не е имало", с което, разбира се, няма как да не се съгласим - там от 15 века има само българи. В Скопие, където се пази значителен по размерите си османски архив, заявиха, че знаят как да докажат наличието на "македонско малцинство" - чрез османските документи. Как изведнъж решиха, че именно тези архиви съдържат необходимите им доказателства, след като 60 години не откриха нищо подобно - дори едно-единствено споменаване, не е ясно (няма нищо такова и в последните издания на тези извори - Ал. Стояновски, "Македония под турската власт", Скопие, 2006, напр.). Естествено, че доказателства в тези документи не могат да се намерят, освен ако съставителите им, обикновени дребни османски чиновници, не са били със свръхестествени способности, та да провидят създаването на новия етнос с политическо решение в началото на 40-те години на ХХ в.

* * *
Какво привлича славянските племена на юг от плодородните полета на днешна Южна Македония, ще си остане една от многото исторически загадки. Няма как обаче да се отрече, че сухата, камениста и неплодородна почва в Пелопонес приютява славянските племена мелинги и езерци. На север от тях са велегезитите и ваюнитите. В днешна Южна Македония се разполагат сагудатите, драговитите, ринхините, част от берзитите, смоляните и струмците. Писмените извори и ограниченият археологически материал рисуват безспорна картина - през VI и VII в. именно днешните области Пелопонес, Тесалия и Южна Македония са сякаш най-плътно заселените от славянски племена земи на юг от Дунав. Около средата на VIII в. Пелопонес е вече "славянска и варварска страна", по думите на император Константин VII Багрянородния.
За начало на регрецизацията на днешна Южна Гърция се смята потушаването на славянското въстание от 805 г. Въпреки това мелингите и езерците в Пелопонес запазват етническото си самосъзнание чак до ХVIII в.
Славянските племена в Южна Македония развиват етническото си самосъзнание и през следващите 1100 години заедно с всички българи. През VII и VIII в. тези земи се обитават и от Куберовите прабългари. Техните следи се срещат особено интензивно в областта между Битоля, Прилеп и Мариово, северно и западно от Солун и източно от Сяр. Като се прибавят малобройните остатъци от местно тракийско население в средата на IХ в. в Южна Македония, е налице етническа картина, която поразително наподобява етническата картина в днешна Североизточна България по същото време. Точно за това Югозападна Македония се определя като второто етнообразуващо ядро на българската народност.
В следващите векове Южна Македония има съдбата на останалите български земи. В средата на ХIV в. преживява с лекота и краткотрайната сръбска експанзия. Бързият разпад на Душанова Сърбия оставя няколко държавици с чисто български етнически облик, но под скиптъра на военачалниците и съратниците на Стефан Душан. В Сяр управлява една от най-амбициозните жени на Балканите за всички времена - вдовицата на Стефан Душан и сестра на цар Иван Александър (1331-1371) царица Елена. Поставени в изцяло българска среда, владетелите на държавиците тук се българизират, изглежда, доста бързо. Особено след като стават практически независими. Със сигурност пишат изцяло, а вероятно и говорят предимно на български. Половинвековната хегемония на сръбската държава в Южна Македония не оказва никакво влияние върху етническата история на района.
Без гранични бразди в рамките на огромната Османска империя и при възможност за сравнително свободно придвижване следващите четири века създават по-пъстрата етническа картина от втората половина на ХIХ и началото на ХХ в. Дори до това време българите остават преобладаващият етнос. Преброяването на мъжкото население в Османската империя в навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. показва преобладаване на българите - от абсолютно мнозинство в Демирхисарска (80%), Воденска (74%), Костурска (66%) и Леринска (63%) каза до мнозинство в Сярска (46%) и Зъхненска (45%) каза (по Г. Даскалов, "Българите в Егейска Македония", С., 1996).
Двайсетина години по-късно В. Кънчов прави нова статистика на населението, като средно за цяла Южна Македония българите са 35 % от цялото населени на областта. Густав Вайганд, професор в Лайпцигския университет, дава висока оценка на статистиката на Кънчов.
По статистиката на Й. Иванов, правена през 1912 г., т. е. след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, българите са вече 30 % от цялото население на Южна Македония. Най-компактно е населението в северозападната част на областта, където е съхранено абсолютното мнозинство. Най-малко българи живеят в трите най-южни кази на областта - Анаселишка, Гребенска и Касандрийска. В началото на ХХ в. в Южна Македония живеят повече от 300 000 българи. На по-голяма част от тях предстоят страданията при изселването, загубата на имущество, трудното устройване в България, гладът, мизерията и болестите.
Тези, които остават по родните си места, защото не вярват, че България ще ги изостави дълго да страдат под чужд ярем, ще изпитат с пълна сила жестокостта на гръцките войски.
Гръцката експанзия в Южна Македония е плод на целенасочена, добре планирана държавна политика още от средата на ХIХ в. Нищо не се оставя на случайността. За все още младата гръцка държава етническото овладяване на Южна Македония е въпрос на исторически престиж, но и на неотложна стопанска необходимост - на север към плодородните полета на Македония. Пред френски журналист екзарх Йосиф казва: "Гръцката държава, или по-добре да кажа Патриаршията, бе поискала да елинизира всички жители на Македония, като ги задължаваше да посещават гръцките училища и да слушат църковните служби на гръцки език. Гръцките свещеници бяха задължени да не допускат събуждането на националното съзнание сред нашите сънародници, които въпреки вековете на робство бяха и са запазили българския език."
На тази гръцка политика българската държава през всичките 130 години след 1878 г. не успя да намери верен отговор.

[metachrom]

quote]На Балканите много хора са били прогонвани от къщите си, били са убивани и изнасилвани, прегазвани и т.н. и така е от хилядолетия ...
[quote]
Изглежда лесно нали? Да се води някакъв академичен спор. Но аз израснах сред тези хора, които вече старци още плачеха за родния Кукуш, останал там някъде изпепелен и разказваха с потрес за ужаса на бягството си оттам. В Кукуш сега е останала само църквата Свети Георги, чиито надписи вътре са заличени така че с нищо да не напомня да тези които са я строили!
Помня и едни други стари хора които след 70г в България живееха със спомените за родното село в беломорска Тракия.
И това е съдбата на стотици хиляди българи, принудени да започват буквално от нулата.
Тези неща не се забравят - нито от тези които са ги причинили нито от жертвите им.
А що се отнася до турците, лично видях как се изселваха в края на 70те в Казанлъшко. Те не бягаха само с ризата на гърба си. Продадоха си имуществото и заминаха. После идваха от време на време. Има разлика нали?

[Грую Груев]

Като се засегна полк. Каварналиев - ето една сатия по въпроса, малко е патетична (като всичко на БД), но по-добре такава, отколкото никаква. Добре е да се знае за героите дали кръвта си за България, за да може каракачански отрепки като Афтър-а (уважавам мненията му в темата за имотите, но тук гръкофилството му просто минава всякакви граници и което е по-лошо не почива на никакви факти) да плюят по Родината си. КАто се спомена и ген. Колев, само да спомена, че прословутия немски командир Гудериан (един от най-добрите тактици през Втората световна и един от създателите на тактиката за чувал с обход по фланговете с танкови съединения) на въпроса от кой се е учил на мобилна война отговаря: "От българския генерал Колев и неговата конница в полята на Добруджа през 1916"!!! Слава, вечна слава на героите!!!

Полк. Каварналиев
При Дойран два наши полка отблъскват шест вражески дивизии
Полк. Каварналиев бие сам гърците
Офицерът умира на бойното поле, произвеждат го посмъртно генерал

Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ
Историята на всеки народ е низ от възходи и падения. Нашата също не прави изключение. Но историците предпочитат да изследват периодите на възходи - и по-полезно е за патриотичното възпитание на подрастващото поколение, а и на самия учен му е по-приятно да пише за победи.
Това е и причината да се забравят много събития в по-старата, а и в по-новата ни история. Което е грешка поне по две причини. Първата е, че обществената функция на историята е да бъде "учителка за живота". И всяко поколение трябва да знае както причините за успеха на един народ в определен момент, така и причините за неуспеха му в друг период. Второ, дори във времена на неуспехи и поражения има блестящи примери на смелост, храброст, себеотрицание и жертвоготовност пред олтара на отечеството.
Едно от позабравените събития в най-новата ни история е т. нар. Междусъюзническа война, а сред забравените ни герои от нея е полковник Константин Каварналиев.
Константин Великов Каварналиев е роден в Шумен на 15 февруари 1866 г. Завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като юнкер и се отличава в сраженията при Сливница, Цариброд и Пирот. След войната завършва Военната академия в Белгия. Специализира и в Италия. По време на Балканската война през 1912-1913 г. е началник-щаб на V пехотна Дунавска дивизия.
След избухването на Междусъюзническата война през 1913 г. е назначен за командир на 3-а бригада от Трета пехотна Балканска дивизия.
Положението на българските войски в Македония е тежко. Те покриват фронт от Егейско море до Куманово. Гръцката армия предприема настъпление срещу тях в три направления: по долината на Места в направление Драма-Неврокоп-Банско-Разлог; по долината на Струма-Серес-Петрич-Кресна-Горна Джумая-София; по направлението Солун-Кукуш-Дойран-Валандово-долината на Вардар. Трябва да признаем, че гърците имат успех, и в първите дни на юли авангардите им достигат Разлог и Горна Джумая.
За съединяването на сръбската и гръцката армия - което би поставило България в крайна опасност - особено важно за Гърция е направлението Кукуш-Дойран-Валандово, пазещо долината на Вардар. Двете вражески армии дотогава нямат връзка.
Българският гарнизон в Солун е символичен - една рота. И след епична борба е съкрушен от гръцките сили. Шест дивизии, командвани лично от крал Константинос I, атакуват Кукуш, отбраняван от два български полка. Те се сражават три дни, давайки възможност на населението да се изтегли без жертви към Стара България. Гърците губят 10 000 убити (в цялата Балканска война са само 6000 убити!). Без да позволят да бъдат обкръжени, нашите полкове се изтеглят на север. Кукуш е изгорен до основи и гръцката армия се устремява към Дойран. Полковник Каварналиев разполага само с два полка - 32-ри и 42-ри, които на всичкото отгоре са непълни и имат общо едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет.
Боят пламва със страшна сила на 18 юни 1913 г. Българските войници се сражават като лъвове. Резерви и поддръжки от тила не идват. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: "Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!" Дуров среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно - при Злетово, Щип, Занога, Кресна, Предела, Пехчево, Берово, Криволак, Калиманци. И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България. По време на сражението полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. Храбрият пълководец умира няколко часа по-късно от загуба на кръв.
Произведен е посмъртно в генерал-майор.

[ariman_007]

Добре е че в днешното недостойно време има хора като Милом да напомнят, че е имало и достойни българи, и то не съвсем отдавна. Изкривената ни политика загърби и забрави и други военни наши герои - спомнете си за генералите, които направиха Кресненския чувал на гръцката армия, за Дойранската епопея, за полковник Каварналиев, и много много други. Те все още чакат признание от нас, а ние сме затънали в скандали за кражби на европари, в мизерия и безнадежност, оставили сме се да ни яхат агите от ДПС и червените продажници.. Къде го тоз народ куражлия с неговите военни победи, защо сега нямаме смелост да изринем тази турско-червена гадост, ако ще с бой с жълтите павета по охранените им мутри?

[MILOM]

Историята на един откраднат паметник

Автор: Димитър Събев


През 1931 г. български генерал отива на „обмяна на опит" в Стокхолм, където се среща с инспектора на шведската конница. Българският генерал, Т. Марков, запитва домакина си за направените промени и подобрения в подготовката и тактиката на конницата. „Да! Всичко е променено и всичко е подобрено у нас по бойния опит на българската конница в Добруджа" - отвръща шведът.
Цяла Европа е отдавала чест на българския генерал Иван Колев, прочул се с ненадейното превземане на Добруджа и с бляскави победи над обединените руски, румънски и сърбо - хърватски войски. Само че победата на генерала над руснаците там, където те едва ли не са се считали за най-силни - над частите на донските казаци - е причина за забвението, умишлено навлечено на личността и делата на героичния българин от своите.

Генерал Иван Колев е роден в Бесарабия. Участва в Сръбско - българската война през 1885 г. като доброволец, а след завършване на Военното училище в София през 1887 е произведен в чин подпоручик. Завършва военна академия в Италия през 1894 г. През Балканските войни получава тилови назначения, но по време на Първата световна война се прославя като полеви военоначалник.

След като Румъния влиза във Войната в края на август 1916 г., Първа конна дивизия под ръководството на генерал Колев последователно разгромява при Добрич румънските и руските части, превъзхождащи българските по численост поне два пъти. „Още миг и Добрич ще бъде в ръцете на врага ... И в този момент виждат цялата конница на Колева да връхлита върху им с онзи устрем и победен вик, които бяха станали плашило за руси и румъни ... Рев на ужас. Всичко обезумяло от ужас повръща назад в панически бяг ... Добрич бе спасен ..." - пише съвременник.

След многбройни победи и хиляда изминати километра из степите на Добруджа, в началото на януари 1917 г. българската Първа конна дивизия превзема град Тулча на Дунава. Цяла Добруджа е освободена. Преди това, на 23 октомври 1916 г. северно от Кюстенджа чрез изкусна маневра е обкръжена и пленена цялата руска 265-а Оренбургска дружина, заедно с командира и бойното знаме. На 3 януари пък спешената наша конна дивизия преодолява телените заграждения и превзема на нож силно укрепената Мачинска позиция.

Победа, но не на всяка цена. Генерал Колев е поставял на първо място живота на кавалеристите и конете си, като за четирите месеца напрегнати бойни действия нашата 1-ва дивизия дава само 189 убити и 965 ранени, далеч по-малко от загубите на противника и от българските загуби на другите фронтове. През цялото време генералът понася изпитанията наравно с обикновените войници.

Свързаната с непосилното напрежение преумора води до смъртта на генерала. В края на май 1917 г. той е изпратен на лечение във Виена. „За особени заслуги през войната в Добруджа" на 28 юли 1917 г. Иван Колев е повишен в чин генерал-лейтинант и е награден с орден „За храброст". На следващият ден Иван Колев почива.

Тленните му останки са пренесени в родината с такава почит, че виенчани казвали: „От шестедест години не помним такова погребение". Българският генерал е бил действително знакова фигура в Европа за времето си: по време на войната, по свое желание Мекленбургският херцог е прекарал време в Добруджа в щаба на ген. Колев за да се учи от него на кавалерийско изкуство.

Победата на българската конница е още по-значима, тъй като появата на картечния огън, танковете и бойните самолети са карали военните специалисти да твърдят, че „в новите условия" конницата не е повече пригодна за военни действия. На широките полета на Добруджа светкавичните изненадващи действия на ген. Колев доказват противното.

По-възрастните българи знаят, че повече от 40 години „столицата на Добруджа", град Добрич, носеше името Толбухин. Кой е този Толбухин също знаехме - руски маршал от времето на Втората световна война. Личните ми наблюдения обаче показват, че много малко са руснаците, изобщо чували за въпросния военоначалник. България обаче му посвети един превзет от него град - както впрочем и най-високият връх на Балканския полуостров Мусала и древна Варна бяха посветени на приятеля на българския народ генералисимус Сталин. Но това е друга тема.

Тук искам да заявя как един славен български войн, на когото Иван Вазов е посветил стихотворението „Добруджанската конница", генерал не по наследство и конюнктура, а по войнска доблест, вече повече от 90 години след достойната си смърт е лишен от своя паметник. Още месец след смъртта на генерала, през септември 1917 г. се създава фонд за „волни пожертвования" за построяване на паметник на Иван Колев в центъра на София. Скулптори (включително и италианецът Арнолдо Цоки, автор на паметника на Цар Освободител) са подготвили и проект за паметника, представляващ генерала на кон .

През 1942 г. са събрани от дарения 1 842 000 лева, но до приемане на проект, определяне на място и издигане на паметник в София така и не се стига. Посочва се, че във военно време бронзът е бил оскъден. След възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940 г. идеята за издигане на паметник на ген. Колев се възражда в Добрич, от възстановените структури на запасното войноство.

Предполагало се е, че 2-3 млн. лева по него време са достатъчни за осъществяването и на най-смелия проект. В края на 1943 г. събраните средства общо в София и Добрич са 2192 хил.лв., тоест много близо до достатъчното. Следва решението на вътрешния министър Антон Югов от 1.XII.1944 г. имуществото на Съюза на запасните офицери като фашизирана структура да премине в собственост на „държавата".

Според Иво Антонов, главен експерт Военни паметници към МО, тези пари са разпределени за „други нужди" - за паметници на Червената армия и партизани.

Тоталитарният наратив за онези героични събития бе: през Първата война сме стигнали до Тулча, но българите и руснаците на Добруджанския фронт са хвърляли пушките и братски са се прегръщали, като не са искали да воюват и са осуетявали намеренията на кръвожданите си командири. Това не отговаря на истината. Генерал Колев е казвал: „Заклех се да обичам и милея за своето Отечество ... Моето отечество е България".

Преди битката за Добрич той се обръща към войниците с думите: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

Народният поет Иван Вазов е писал „На руските войни" през 1916 г.: „О руси, о братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости?" Тъй като очевидно поддръжниците на СССР са нямали възможност да забранят цялата личност на дядо Вазов след септември 1944 г., те чисто и просто са скрили тези стихове от обществеността, натрапвайки на хората мита за прегръщащите се на бойното поле славянски братя.

Но каква щеше да е съдбата на самия герой, генерал Колев, ако бе доживял до 9 септември 1944 г.? Дали не същата като на кап. Георги Радков, който дава решителен отпор на руския отряд, подложил Балчик на обстрел през декември 1916 г., убит от Народен съд през 1945 г.? Каква ли - в прослава на ген. Колев са били именувани училища, села, читалища, улици, площади - след 9 септември имената на училища и улици са сменени, а написаното за него се потулва.Някому може би няма да се харесат фразите „освобождаване на Добруджа и обединение на България". Несъгласните ще изтъкнат, че чрез обръщане към миналото се раздухват отдавна угаснали конфликти между европейски съседни държави. Но аз помня разказите на баба ми, която се връщаше в спомените си в началото на 1920те. Тогава в училищата на окупирана от румънците Добружда е имало строга забрана да се говори на български език. Ако заговориш първи път, те бият с пръчки през пръстите до посиняване. Ако се направиш втори път на българин - на колене върху натрошени орехови черупки. При трето провинение викат родителите в Сигуранцата ...

Най-страшното: след 1945 г. съветска пропаганда със сигурност е имало, но основна вина да бъде забравен подвигът на генерал Колев имат родните „патриоти". И днес - постоянно се случва същото: нашите политици угодничат (и съответно вдигат паметници в прослава) на тези, които според тях държат кокала. Някои обичат страната, която определя дневния ред, по-силно, отколкото родината си. Но силите и световният ред се променят постоянно и понякога може да се окаже, че угодничим пред някоя бивша световна сила, която вече няма кокалче да ни даде.

Жертвоготовни, талантливи и решителни хора като генерал Колев не се появяват често в страната България. Неговите победи и родлюбие още чакат да бъдат - не признати, а осъзнати.

През 2007 г. е формирано сдружение с нестопанска цел „Изграждане в Добрич на паметник на генерал Иван Колев и загиналите за освобождението на Добруджа през 1916 г." Банковата сметка за набиране на средства можете да научите от представители на сдружението с адрес 9300 Добрич, ул. България 12, тел. 058 601206 e-mail r_koleva@dobrich.bg.

За написването на статията е използвана издадената от Сдружението брошура "Паметникът на генерал Иван Колев - неизпълненият дълг на поколенията", както и материали от Интернет.