История

[MILOM]

“Освободителна” война

На 9 ап рил 1877 г. Турция от хвърля Лондонския протокол,
и на следващия ден Александър одобрява план на ген. Обру-
чев за превземане, непременно, на всека цена, Проливите.
На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Турция, турила в
джоба си Райхщадтското споразумение, и двете военни кон-
венции от Будапеща, и за измама лепнала на челото си етикет
“ДОБРОНАМЕРЕНА СИЛА”, “ОСВОБОДИТЕЛНА МИСИЯ”.
Турската флота е силна, укрепения четириъгълник Силист-
ра-Русе-Шумен-Варна е опасен, и Русия е принудена в края
на м.юни да прекоси Дунава много на запад, чак при Сви-
щов, с оголен лев фланг. Руския главнокомандващ пропус ка
възможността да влезе в незащитения Плевен, и умния Осман
паша с 40 000 войска идва от Видин, и се окопава в Плевен.
Сега и десния фланг е в опасност, и армията е в клещи. Тази
грешка води до големи загуби при атаките на Плевен, за ба-
ване свършека на войната с повече от 7 месеца, и възможно
загубване на войната. Със сковани сили, авангарда е оттег лен
зад Стара планина. В резултат 16 000 българи са избити, Ста-
ра и Нова Загора, и десетки села, ограбени, и опожарени.
От юг напредва победоносната срещу Сърбия 40 000-на
армия на Сюлейман паша, за да се съедини с Осман паша,
и да хване руската армия в мъртвешка хватка, така както е
хванат Петър Велики при Прут. Положението е критично, и в
главното командване, с участието на Александър, господства
мнението за бързо оттегляне на армията в Румъния. Алексан-
дър се противопоставя, идва Шипченската победа, и спасява
Русия от поражение, и от загубване на войната. Тъй че Ив.
Вазов, в стихотворението "Шипка", изобщо, не казва лъжи,
и в частност, не лъже, когато пише, че императора "на вас
повери войната, и себе си дори".

[MILOM]

Лондонски протокол

При съпротивата на Турция, скорошно реализиране на ре-
шенията за създаване на две Българии, може да стане с война,
водена от добронамерена сила. Англия, нито друга западна
сила, не желае да се заеме с такава задача. За да попречи на
създаването на двете Българии, Русия трябва непременно да
води война, като се представи за добронамерена сила, и ще
казва, че войната е освободителна. С двете военни конвенции
от Будапеща вече е уговорила Австрия да завладее Босна и
Херцеговина, а тя да завладее България. На 31 март 1877 г.,
с Лондонския протокол, подписан от Англия, Русия, Австрия,
Германия, Франция, и Италия, се иска от Турция прилагане
на решенията на Константинополската конферения, и ре-
форми заподобряване съдбата на християнското население
в Турция, и особено в България, Босна и Херцеговина. Ако
Турция не изпълни решенията на конференцията, срещу
нея ще се вземат мерки. По руско настояване, на Русия е
ПОЗВОЛЕНО, с военни действия да принуди Турция, шестте
държави, подписали Лондонския протокол, да учредят двете
Българии, шестте държави, не САМО Русия.

[MILOM]

Какво показва Константинополската конференция

С решението на конференцията западнитe държави, и
предимно Англия, показват, че са за създаване на две васални
български държави, които требе да са устроени така, че да
бъде значително намалена опасността да станат протeкторат
на Ру сия. За това, и по настояване на Англия, като мерка в
тази насока, областите са две, и те са отдалечени от Бело мо-
ре. Двете автономни области не обхващат всички български
земи, и много, и големи, територии, не са включени в тех, и
въпреки това, двете автономни области са по-големи от васал-
на Сан Стефанска България. С решението на конференцията
е очертана бъдеща немалка бългaрска държава, без протекто-
рат на Русия, а това означава погребване на вековната цел за
завладеване на Проливите. Русия решително е против създава-
нето на двете области, но лицемерно, и без страх, гласува за
създаването им, защото знае стопроцентово, от проникналото
дълбоко в турските структури разузнаване на граф Игнати ев,
твърдата позиция на турското правителство, даруваната кон-
ституция, че Турция не ще изпълни решението. Решението
на конференция е необходимо за Русия, защото неговото
неизпълнение, дава основание на Русия да обяви война. А
непременно, при всекакви обстоятелства, требе да има война,
за да попречи на създаването по еволюционен път на немалка
българскадържава. За съжаление, Русия успява.

[MILOM]

Константинополска конференция. Две Българии
С голема неохота, на 18 ноември 1876 г., Турция възприема
идеята за Константинополска конференция, след като Дерби
казва, че при отказ ще има руско-турска вой на, и Турция ще
остане сама със собствената си съдба. Конференцията започва
на 12 декември с участието на Англия, Русия, Герма ия, Авст
рия, Франция, Италия, и Тур ция. През първите единадесет дни
Турция не участва в предварителните преговори на западните
страни и Ру сия. На 23 декември конференцията за почва, с
участие на Турция, и същия ден, с топовни гърмежи, е опо-
вестено, че султан Абдул Хамид II (1876-1909) дарува консти-
туция, и е заявено на посланиците, че, при това положение,
е безсмислено създава е то на автономни области. Въпреки
това, конференцията създава две автономни български об-
ласти, Источна, със столица Велико Търново, и Западна, със
столица София. Источната област обхваща и цела Доб ру джа,

включително делта та на Ду нав и островите, а южната граница
минава през средата на Родопите. В Западната област влизат
Нишко, Моравско, Македония с Качаник, целото Охридско,
и целите две Преспански езера, Костур, Лерин, Димир Хисар,
и Неврокоп. Само южните околии са извън границата на две-
те области. Впрочем Нишка, до 1878 г., нито един ден не е
било в Сърбия, а Белградско до 1833 г. До завладеването
от турците, Сърбия не е имала столица, и нейните князе и
царе се местат като катунари от град в град. От омраза към
всичко българско, Сърбия изостава собстВената си държав на
традиция да има само князе и царе, и на 16 септември 1878
г. княз Ми лан, вместо за цар, се провъзгласява за крал.
На 8 януари 1877 г. лорд Солзбъри прави важна деклара-
ция, че, в двете об ласти не са включени следните два класа
територии:
а) Околии, в които, според конференция та, българско то
население не преобладава;
б) Околии с преобладаващо българско население, но спо-
ред конференията, не и зложено на лоша администрация
Проведеното на обикновен език, това означава, че в бъ-
деще към двете облсти може да се присъединят околиите,
за които се приеме, че българското население преоблада ва,
или управлени ето е лошо. На осмото заседание, с Протокол
№ 8 от 15.I.1877 г., Конференцията приема основните начала
за устройст вото на двете Българии, Босна и Херцеговина, га-
рантиращи демократично уп равление, под контрол на шестте
сили, упражняван за двете Българии от две “КОМИСИИ ЗА
НАДЗИРАВАНЕ”, назначени от шестте сили. Главният управи-
тел на всека област ще се назнача ва със съгласието на шест-
те сили. Местния език ще се употребява в съдилищата, и в
администрацията, наравно с турския.

[MILOM]

???????????

Няколко седмици преди президентът Георги Първанов да получи в Москва част от принадлежали на България документи от руските архиви, "Дневник" се свърза с любопитен източник на данни за малко познати моменти от драматичните събития след нападението на нацистка Германия срещу СССР. Източникът се представи като работещ в чужбина служител на българска институция (поради което пожела анонимност), заинтригуван от работата на обществения съвет за връщането на българските архиви от Русия.

По неговите думи, докато е работил в Москва в средата на 90-те години, е видял как по националната телевизия синът на българския посланик от онези години Иван Стаменов разказва за уникална поредица от срещи на баща му с хора висшето съветско ръководство, търсещи посредничество за мир с Адолф Хитлер. Войната е едва на две седмици, а Йосиф Сталин още не е се е появил на сцената.

Според преразказаното свидетелство на 4 юли 1941 г. в българското посолство в Москва се появява Лаврентий Берия с искането за "незабавна среща" с Иван Стаменов. Той е приет от посланика, но под условие разговорът им да се стенографира. Секретарят в посолството ще заяви много години по-късно, че тогава е сондирано първото примирие, а разговорите (за тях е докладвано лично на цар Борис Трети) продължили в още седем срещи в следващите две седмици. На 27 юли 1941 Сталин приема в кабинета си Иван Стаменов, а разговорът също е стенографиран и от двете страни. Тогава Сталин подава на Стаменов карта с подписа му, на която е начертана новата граница между Германия и СССР. На нея се признавали за Хитлерови територии цяла Украйна, всички прибалтийски държави, Молдова, Крим, половината Белорусия (западната част, завзета от СССР след Полша 1939 г.).

Достоверността на фактите в този разказ се крие в архивите на царската канцелария, надеждата за достъп до които се съживи през последните месеци. Източникът на "Дневник" обаче смята, че съдържанието на стенограмите е такава историческа бомба, че руснаците вероятно отдавна са унищожили тази част от архива.

На 27 януари Министерският съвет възложи на външно министерство да изготви официално искане за връщане на български исторически документи от Русия, иззети от съветското военно командване по време на Втората световна война.

За историята как български дипломат е държал в ръцете си през лятото на 1941 г.

карта на Европа със съвършено различни очертания

вече има откъслечни сведения. Мистериозно остава само защо е търсено българско посредничество.

Един от твърдящите за това посредничество не е кой да е, а самият шеф на главното командване на държавната безопасност на СССР, ръководителят на съветската агентура в Европа и Америка генерал Павел Судоплатов (1907 - 1996). В книгата "Кремъл и Лубянка - спецоперации 1930 - 1950", написана в края на живота му, "главният диверсант" на СССР, както е наричан от чуждите изследователи, твърди, че Берия му е възложил да сондира чрез българския пълномощен министър в Москва Иван Стаменов мнението на Берлин за евентуален незабавен мир с Германия. За предприети опити от съветските ръководители още в самото начало на войната чрез царя на България Борис III да предат в Министерството на външните работи на Третия райх предложение за сключване на мир между СССР и Германия съобщава в книгата си биография на Хитлер (Adolf Hitler, 1989) и британският изследовател Джон Толанд. Авторът сравнява съветското предложение с известния Брестки мир от 1918 г., сключен между Германия и болшевишка Русия, и посочва, че само срещу съгласието да прекрати войната СССР бил готов да предаде на Хитлер Украйна, Прибалтика, Белорусия и Молдавия, а когато един ден СССР се укрепи, ще си ги върне, както направили това през 1939-1940 г.

Друго твърдение на Судоплатов обаче е наистина сензационно, защото съобщава за най-големия провал на разузнавателните служби на Царство България, а именно, че

пълномощният министър в Москва от 1940 до 1944 е бил агент на НКВД

От което възниква въпросът на каква кауза е служил в оня момент българският посланик. И дали "мнението на канцеларията в София" е онова, което посланикът е предал на Сталин. Според Джон Толанд "българският посланик се оказал на високо ниво и заявил, че Хитлер никога няма да победи Русия, нека Сталин не се безпокои за това".

Истината е заключена единствено в липсващите исторически документи, най-вече онези от царската канцелария. Нито в Министерството на външните работи, нито в останалото от канцеларията на двореца има нещо, което да потвърди за сондажа на Сталин, още по-малко за мнението на българското правителство и царската канцелария. А липсват и документи от българското посолство в Москва.

От ДНЕВНИК

[Jay Gould]

Задунайская губерния никога не сме били. За сметка на това сега сме колония на Брюксел. Само вземат от нас а нищо не ни дават. Дори ни взеха и АЕЦ Колзлодуй. Без велика Русия нямаше да има България. От Русия само добро сме видели.

Кат Русия няма втора,
тъй могъща на света.
Тя е нашата опора,
тя е нашта висота.

Понеже гледам те е треснал теб и някой други руски, а не български национализъм ще пусна нещо тук. Русия е имала различна политика към България. Царя Освободител е обичал България, а Батемберг му е бил любим повече от син, но неговия наследник не! Точно обратното.
Същото е и положението с лидерите по соц. време. Ако Брежнев ни харесваше то Андропов и Горбачов не ни дишаха. Със сегашните лидери е същото. От смъртта на Брежнев насам, от Русия не сме получили нищо полезно, без да го платим на на пазарна или над-пазарна цена (Последен пример е газта, която купуваме по-скъпо отколкото купува западна Европа). Така, че да им ближем гъза полза няма. И така и така, не ни харесват.

Отношението на Великите сили към Съединението на България е отрицателно. Най-голямата и неприятна за България изненада е руското неодобрение, последвано от царската заповед да се изтеглят руските офицери на българска служба. Русия предлага проблемът, породен от Съединението, да се обсъди на конференция на великите сили в Цариград. Тя получава подкрепата на Франция, Германия, Австро-Унгария. Руската позиция е тежък удар за съединистите, но има и положителна последица за българите – съединистката акция получава подкрепата на Англия. Британските дипломати виждат благоприятна възможност да подронят руското влияние в България и се възползват от нея.
Съединението е изцяло българско дело, обаче има и негативните последици. То довежда до конфликт с Русия, което поражда проблеми в бъдещето.

[Остап Бендер]

Дори ни взеха и АЕЦ Колзлодуй. Без велика Русия нямаше да има България. От Русия само добро сме видели..

Не са ни взели АЕЦ-а - сами сме си го дали. Сами сме си свалили гащите, и не само в този случай. Но типично по български някой друг ни е виновен... Ние ли напъвахме да влезем в ЕU ?? Ние напъвахме. Е - влезнахме. Имаше и държави в които правиха референдуми по темата. Ние обаче - ние сме дяволи - знаехме че ще има изгода... Е, кой ни е виновен ??

Ти ако си се напъвал /всяко напъване води до осиране/ аз не съм се напъвал да влизам в никакъв ЕС. Тези, които ни вкараха там заслужават по 100 тояги на голо публично на площад Света Неделя.

[trader1]

Дори ни взеха и АЕЦ Колзлодуй. Без велика Русия нямаше да има България. От Русия само добро сме видели..

Не са ни взели АЕЦ-а - сами сме си го дали. Сами сме си свалили гащите, и не само в този случай. Но типично по български някой друг ни е виновен... Ние ли напъвахме да влезем в ЕU ?? Ние напъвахме. Е - влезнахме. Имаше и държави в които правиха референдуми по темата. Ние обаче - ние сме дяволи - знаехме че ще има изгода... Е, кой ни е виновен ??

[Остап Бендер]

Задунайская губерния никога не сме били. За сметка на това сега сме колония на Брюксел. Само вземат от нас а нищо не ни дават. Дори ни взеха и АЕЦ Колзлодуй. Без велика Русия нямаше да има България. От Русия само добро сме видели.

Кат Русия няма втора,
тъй могъща на света.
Тя е нашата опора,
тя е нашта висота.

[MILOM]

Циркуляр на лорд Дерби
През м. май 1876 г. априлското въстание е потушено, и
след около месец и половина светът узнава за българските
ужаси. В Англия се повдига буря от възму щение. Целата преса обвинява Тур ция. На 6 септември излиза брошурата на
У. Гладстон “Българските ужаси и Источния въпрос”, и през
същия месец са продадени 200 000 броя. За три месеца са
проведени над двеста големи митинги в почти всички градо-
ве, с оратори от обществения елит, кметове, и членове на
парламена. Във Франция, Германия, и Австрия, отзвука е
малък, нема брошури, нема митинги. На 4 октомври 1876 г.
английският външен министър лорд Дербри изпраща до вели-
ките сили Циркуляр, за свикване на конференция в Констан-
тинопол, за изработване на схема за реформи в Османската
империя. По същото време, на 15 октомври, руския имперски
съвет одобрява секретен план на началника на генералния
щаб ген. Обручев, за окупация на България, и превземане
на Константинопол. Русия и Германия увеличават натиска
над Австрия за подписване на военна конвенция, и две кон-
венции са подписани в началото на 1877 г. На 11 ноември
1876 г. Александър, в реч пред дворянството и общинските
власти на Москва, дава ясно да се разбере, че Русия ще
действа сама срещу Турция. Неговите действия през послед-

ните години показват, че той ще воюва срещу Турция при
всекакви обстоятелства, защото според него, дош ло е вре ме
за вкарване на руски ботуш в България. Неговата позиция е
позицията на вълка, казващ на агнето: “Мътиш, не мътиш, ще
те ям”. Два дни след московската реч Русия мобилизира още
6 армейски корпуса, т.е. 18 дивизии. В края на м. ноември
княз Черкаски, провеждал жестко единадесет години след
1863 г. русификаци ята на Полша и Балтийските страни, е наз-
начен за губернатор на окупирана България. Княз Черкаски
незабавно създава щаб, който със съдействието на Аксаков
и славянофили, събира сведения и съставят списъци на съз-
нателни и несъзнателни бъдещи Шахин Гирайевци, които да
участват с руснаци те в управлението на окупирана България,
която наричат Задунайска област. Успоредно, същата работа
извършва и разузнаването.

[MILOM]

Разбирам в Сърбия защо има русофили/които м/увпрочем първо са сърбофили/,но така и не мога да проумея ,защо у нас са толкова много.Затова ще пусна малко материали около Руско-Турската война 1877-1878г и как се стига до нея,а и какво става след нея.Дано влезе малко свеж въздух.

Особено трудно е привлича нето на определената за уни-
щожаване шестмилионна България в проектираното от рус-
ката дипломация обединение на двете “братски народности
в единно царство Югославия, начело със сръбския княз Ми-
хаил Обренович”. Бедата е в това, че най-дееспособната, и

стояща начело в освободителното движение организация на
Раковски, никак не е пригодна, и требе да се използва Добро-
детелна дружина. Под руски натиск тя се преформира в Явен
Бъл гарски Централен Комитет, в противовес на Тайния БЦК.
Явния комитет е приет от Русия и Сърбия за представител на
бъл гарския народ, и под техния натиск преговаря през месе-
ците април-май 1867 г. с Гарашанин за създаване на царство
Югославия. Явния Комитет, в лицето на доблестните и не под-
купни, Христо Ге о р ги ев, д-р Г. Атана сов, Миха ил Колони, д-р
Д. Протич, Ст. Иванов, Г. Николопулос, и д-р Д. Гиколеску,
не влизат в заложения капан. Те поставят условия, които изк-
лючват унищожаването на България. Гарашанин преустановява
преговорите, и Русия и Сърбия требе да търсат друг “предста-
вител” на българския народ. Не намират такъв. Тогава Сърбия
сключва тайни договори против България, през м. септември
1867 г. с Черна гора, на 26 август с Гър ция, през м. януари
1868 г. с Румъния, на 28 февруари 1868 г. военна конвенция
с Гърция. Този съюз е инспириран от руската дипломация, и
всъщност, това е петорен Руско-Сръбско-Гръцки-Румънс ко-
Черногорски съюз против България. Той е предшественик на
Руско-Сръбско-Гръц ко-Румънско-Черногорския съюз против
България от 1912-1913 г. За съжаление през 1912-1913 г. цар
Фердинанд, и двете русофилски правителства на Гешов и
Данев, не са така умни, както Явния комитет през 1867 г., и
вкарват България в капана. “Слепи мачета”, злорадо говорят
за тех съюзните дипломати. Който не знае историята, осъжда
Родината си на национална катастрофа.

От Ив.Лилов.Следва продължение...

[dimy]

Kolegi neka pochetem pameta na Diakona !

[B.Graham]

Почитаме гибелта на Апостола


Днес се навършват 136 г. от обесването на Васил Левски
19.02.2009
Възпоменателната церемония по повод 136 години от обесването на Васил Левски ще започне в 18 ч пред паметника на Апостола, съобщиха от пресцентъра на Столична община.

В храм "Света София" Негово Преосвещенство Знеполски епископ Йоан ще отслужи архиерейска панахида в памет на Йеродякон Игнатий.

На Васил Иванов Кунчев (1837-1873 г.) българския народ е дал признателните имена Левски, Апостола и Дякона (от дякон Игнатий). След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на XIX век, в широка употреба влиза прозвището Апостола на свободата, за което особена заслуга има Иван Вазов.

Левски е големият идеолог и неуморният организатор на българската национална революция. Неговите политически и държавнически виждания следват духа на най-доброто от европейските демократични принципи.

Пламенното му посвещение на народното дело, нравствената му чистота и геройската му гибел само пет години преди да се "сбъдне" Освобождението, отдавна са го превърнали в икона за поколения българи.

На 26 декември 1872 г. неуморният радетел за българска свобода е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч).

Съдът осъжда Апостола на смърт чрез обесване. На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.

Днес това място се намира центъра на столицата, където е издигнат паметник на най-великия измежду българите.

[цар плъх]

Сълзите на Левски
Не съм много-много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде необикновена, за да бъде отми¬ната с мълчание.
Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма на картата - някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: „Ела, Георги Марков те вика - на тебе щял да каже кой го е убил". Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих - на прага стоеше ситна селска женица.
- Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков - рече.
- А, да - спомних си аз. - Пак ли ме вика?
- Тоз път Левски те вика.
- Кой?!
- Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.
Луда е, рекох си. А жената ми пошушна с преправен мъж¬ки глас:
- Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на врата, никой не ми отваря, уморих се.
И жената добави със своя глас:
- Всяка нощ ми се явява и ме пита.
В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае от читанката или да ги чуе от някого. Удиви¬телното беше, че цитираше буквално цели изречения от пис¬мата на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забу¬тано селце, естествено, не беше ни виждала, ни чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде - тях Левски бил ги казал само на нея.
Предлагам ти, читателю, думите на Левски - така както ги записах от онази жена:
Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страш¬ното е, че този народ продължава да ражда предатели.
Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - така¬ва е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.
Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левс¬ки - градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски - ми¬нистър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живо¬та си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт ?
Бог е създал хората свободни и равни и еднакво про¬тивни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш - ти си най-жалък роб,
такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомо¬та...
Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди, да тревожи и да пита:
Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Бра¬тя и равни ли сте помежду си?
Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служеб¬ната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?...
Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:
- Накрая Дякона ме попита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество?"
- Ти какво му рече?
- Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!

Уникално!

[MILOM]

Сълзите на Левски
Не съм много-много от хората, които вярват в подобни истории, но случката е твърде необикновена, за да бъде отми¬ната с мълчание.
Преди пет или шест години получих писмо от забутано странджанско село, което го няма на картата - някаква жена с неграмотен почерк ми пишеше: „Ела, Георги Марков те вика - на тебе щял да каже кой го е убил". Не отидох, разбира се, и писмото отдавна бе потънало в мъглата на паметта ми, когато една заран на вратата ми се почука, отворих - на прага стоеше ситна селска женица.
- Аз съм оная, дето те викаше Георги Марков - рече.
- А, да - спомних си аз. - Пак ли ме вика?
- Тоз път Левски те вика.
- Кой?!
- Дякона, нашият Исус. На теб щял да каже кой му е предателят.
Луда е, рекох си. А жената ми пошушна с преправен мъж¬ки глас:
- Що, вика, ме оставихте неопят и непогребан, душата ми няма покой, чукам от врата на врата, никой не ми отваря, уморих се.
И жената добави със своя глас:
- Всяка нощ ми се явява и ме пита.
В разказа на жената имаше много известни неща, които би могла да знае от читанката или да ги чуе от някого. Удиви¬телното беше, че цитираше буквално цели изречения от пис¬мата на Левски, които тя, неграмотната селянка в онова забу¬тано селце, естествено, не беше ни виждала, ни чувала; а имаше и думи, които ги няма ни в писмата, ни никъде - тях Левски бил ги казал само на нея.
Предлагам ти, читателю, думите на Левски - така както ги записах от онази жена:
Кой е предателят ми - това не е важно вече. Страш¬ното е, че този народ продължава да ражда предатели.
Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час - така¬ва е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех свободата - щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.
Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Левс¬ки - градоначалник? Генерал Левски? Или пък Левски - ми¬нистър? - седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял; Левски - треперещ от страх за живо¬та си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил?! Че има ли по-страшно от такава смърт ?
Бог е създал хората свободни и равни и еднакво про¬тивни на Бога са онези, които поробват, и онези, които търпят от страх; да се страхуваш, е позорно, защото, и цар да си, ако се страхуваш - ти си най-жалък роб,
такъв народ, и насила да го освободиш - той пак ще си остане робски народ - като вола: разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомо¬та...
Не, моят народ - и свободен - ще има нужда от своя Апостол на Свободата, от своя Дякон Левски - да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата - да буди, да тревожи и да пита:
Пазите ли свята и чиста демократската република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите? Бра¬тя и равни ли сте помежду си?
Обичате ли онзи, който ви покаже грешките - или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служеб¬ната си власт за своя изгода - чака ли го студената кама?...
Тук жената млъкна. Огледа се и прошепна:
- Накрая Дякона ме попита: „Има ли още робски души в свободното ми отечество?"
- Ти какво му рече?
- Ами... не мож ги преброи, му рекох. И се засмях. А той заплака... Боже!