История

[MILOM]

ЗАЩО В БЪЛГАРИЯ ИМА ТОЛКОВА РУСОФИЛИ????

Парижката мирна конференция се провежда от 29 юли до 15 октомври 1946 г. Официалната българска делегация е водена от Кимон Георгиев и членове Васил Коларов, Георги Кулишев, министъра на финансите Иван Стефанов и др. Декларацията на българската страна е прочетена на 14 август и поставя като основен проблем признаването на България за „съвоюваща" страна (след хиляди жертви само за няколко месеца и то на стотици километри далеч от България, след милиарди разходи, далеч надвишаващи целия национален доход на страната, дадени на съветската и югославска страна и разходване във военните действия на българските войски). Делегацията (колкото и наивно да изглежда това, след като знаем поведението на великите сили и на самия Съветски съюз досега) се е надявала, че в този решителен за съдбата на страната момент Москва ще се застъпи България да бъде призната за „съвоюваща" страна. При гласуването обаче по въпроса Съветският съюз гласува с твърдо „не" за признаване България за „съвоюваща" страна. Всичко вложено в тази наричана доскоро „отечествена война" на България - хилядите човешки жертви, огромните материални ресурси, изпитанията на народа се оказват „на всуе" и са били само прах за очите на народа. Разбира се, комунистическата партия и прокомунисти-ческите им помощници подминават тихомълком резултатите от гласуването и поведението на гласувалите. Дори и по този кардинален въпрос за българската съдба е важало комунистическото пропагандно правило: „до народа трябва да се допуща само точно определена информация". Безпочвени са по-късно и твърденията на управляващата вече комунистическа партия, че участието в „отечествената война" ни запазило границите с Югославия и Гърция (оказали се в лагера на победителите) такива, каквито са били преди войната. Това са съвсем неверни и неоснователни твърдения, защото Унгария, която не само не участва в „отечествената война", но дори и със собствените си войски оказа твърда и решителна съпротива на съветските войски при Будапеща (близо три месеца през зимата на 1944/ 1945 г.) запази също така непокътнати границите си от преди войната с Югославия и Чехословакия (оказали се също така в лагера на победителите). Такава убедителна и логична съпоставка обаче комунистическата историография не можеше да направи, защото с такава истина не можеше да оправдае нито жертвите, нито огромните средства разходвани от България.

[MILOM]

ЗА КОМУНИСТИТЕ АНТИБЪЛГАРИ-1944-1948г.-3част

Опасността от асимилиране на България в титовската държава за момента е пресечена от намесата на „трети фактор" - Западните сили. В периода обаче между завършването на Втората световна война и подписването на мирните договори Отечественофронтовското правителство, респективно българската комунистическа върхушка, продължават антинационалната дейност по въпроса за българското население в географската област Македония и фактически са най-ревностния проводник на убийствена за идентичността на българското население в този район политика. На X пленум на ЦК на БРП (к), състоял се на 8 и 10 август 1946 г., се стига до пълна капитулация пред югославския натиск и апогей на предателството на комунистическите емисари в България към българския народ. С решенията на пленума се стига до непознато никъде в света „денационализиране на една народност от собствената й държава". Дава се простор на интензивна и повсеместна антибългарска дейност не само в Пиринска Македония, но и в Югославия. Изложението по македонския въпрос на пленума е направено от Георги Димитров, „подкрепено е напълно" от секретаря (смее ли да не подкрепи!) на областния комитет на БРП (к) в Горна Джумая - Евтим Георгиев, посрещнато е с ръкопляскания от целия пленум. С ръкопляскания е приета и декларацията (в същия дух и смисъл) на пленума, прочетена от Вълко Червенков. Антинационалната позиция на Георги Димитров става политическа линия на цялото партийно ръководство. Комунистическата партия в България (и абсолютно подчиненото й вече ОФ правителство), застава на становище, че обединението на „македонския народ" е наложително да се извърши под егидата на Македонската народна република - т.е. в границите на Югославия. Указанията за това са дадени на Георги Димитров от Сталин на едно посещение на Димитров при съветския управник в Кремъл на 7 юни 1946 г. В разговора им диктаторът от Кремъл (и идеолог по „националните въпроси", представете си!) заявява съвсем цинично: „Че няма развито македонско съзнание в населението, това още нищо не значи..." В Пиринска Македония започва истинска инквизиция върху хиляди и хиляди българи, които трябва да изживеят „имплантацията" на „македонизма" в собствената с плът и душа, така както тази изкуствена операция е провеждана (безмилостно и със всички възможни средства) вече трета година върху българското население във Вардарска Македония. В Горноджумайска област започва масирана пропаганда, разпространяват се широко вестници и материали, литература на току-що „излюпения" в чужбина изкуствен македонски „литературен" език, неразбираем и чужд за населението. Десетки младежи се подбират за обучение на тази „нова наука" в Югославия. За да се парализира всякаква съпротива на българското население срещу насилствено започналата асимилация, през лятото на 1946 г. е проведен съдебен процес срещу останалите неизбити непосредствено след 9. IX. 1944 г. дейци и членове на ВМРО. В цялата област се настаняват специално обучени в титовите школи „преподаватели" на македонски език, които изпълняват ролята на съветници и помощници на партийните комитети по денационализация на българското население. Върховното изпитание за българската народност в Пиринския край настъпва при „преброяването" от 25 до 31. XII. 1946 г., когато насилствено 70% от населението е принудено да се регистрира като „македонци". Преброителите обикалят домовете с милиционерска охрана и партийни функционери и всяка съпротива срещу налаганата денационализация на българската народност е наказвана със затвор, концентрационен лагер или изселване. На 1 август 1947 г. в Блед (Югославия) Тито и Е Димитров подписват споразумение за образуване на федерация на южните славяни, в която Пиринският край попада в македонската съставна част на федерацията, а Западните покрайнини в българската съставна част. Федерация обаче не можа да се осъществи и след Бледското споразумение. Югославия показва тенденция на откъсване от съветската орбита, но това не намалява денационализацията на българското население в Пиринския край и през първата половина на 1948 г. Просто „няма пленум и решение на партията" и затова всичко си върви „както е наредено". Дори дни преди официалното оповестяване от Москва на разрива между ЮКП и Коминформбюро (т.е. ВКП (б)), Георги Димитров е толкова неинформиран, че на 2 юни 1948 г. дава интервю на „Юнайтед прес", в което заявява: „С всяка стъпка по пътя на братското сътрудничество, българският и югославският народи подготвят федерацията на двете народни републики..." Само броени дни по-късно, след оповестяване на разрива между ЮКП и Москва, се свиква XV пленум на БРП (к), проведен на 12 и 13 юли 1948 г., който обръща отношенията с Югославия на 180°, което още веднъж подчертава безпринципността и антинародния характер на политиката на БРП (к). Както и досега, така и в бъдеще, комунистическата партия в България ще се ръководи сервилно и безпрекословно от решенията на Москва.

[MILOM]

ЗА КОМУНИСТИТЕ АНТИБЪЛГАРИ-1944-1948г.-2част

В края на 1944 г. и началото на 1945 г. „македонският въпрос" започва да се разглежда в рамките на „Южнославянска федерация", каквато предлага комунистическото ръководство в Белград. При това Белград държи на два основни принципа: първо - Пиринска Македония да се присъедини към Югославия преди формирането и прокламирането на федерацията, и второ - България да влезе като седма федеративна република в Югославия (след Сърбия, Черна Гора, Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина и Македония). При това цялата държавна администрация ще има общо ръководство, а външната политика и военните сили ще бъдат единни и под командата на Иосип Броз Тито. Тези напълно отговарящи на раболепието, с което се посрещат дотогава, югославски предложения, за пръв път стресват Георги Димитров. Съгласно предложенията на Белград, „лайпцигският герой" се оказва „васал" под сюзеренството на шумно проявилия се през Втората световна война Тито. Съветското становище в общи черти подкрепя становището на Югославия. Предложението на българската комунистическа партия е за създаване на „Федерация на южните славяни" в съотношение 1:1, като до приключването на войната се запазва суверенитета на двете федерирали се страни по отношение на външната и вътрешна политика. По този начин българските комунистически лидери предлагат присъединяването на Пиринска Македония към Вардарска Македония да стане във формиралата се вече федеративна държава. Мълчаливо е прието средище на новата държава да бъде Белград. Колебаейки се между двете възможности, българските комунистически управници и техните съдружници във властта, подтиквани от Белград, вървят към обявяване на федерацията, планирано дори да стане на големия Всеславянски конгрес, който предстои да се състои в началото на март 1945 г. в София. Тъкмо в хода на тези събития обаче се намесва друг фактор. За подготвяната набързо федерация се узнава в Лондон и Вашингтон. Западните съюзници виждат ясно, че СССР готви с такава формация могъщо свое присъствие на Балканския полуостров, елиминиране на Гърция и Турция като активни партньори в политиката на европейския югоизток. Протестът им в Москва е повече от категоричен. Преди това обаче, през декември 1944 г. в София пристига делегация, водена от видния титовски функционер Ед-вард Кардел, която има за цел да подготви и ускори горните събития. За да наложат своя модел, белградските пратеници са изтъкнали, че „западните сили ще се противопоставят на федерация от типа 1:1, но ако България се присъедини като поредна република в Югославия, това би се приело безболезнено". По всичко изглежда, че това е било ход на Белград, защото Западът реагира остро и на двата варианта. Почувствал заплаха за авторитета си, Георги Димитров при среща с югославската делегация в Москва (по това време за него още не е ясно къде и какъв ще бъде) в самото начало на 1945 г. застъпва принципа за двустранна федеративна държава. С една дума, подетото от начало и от двете партии, в Белград и София, „безметежно и твърдо" решение към федерация се натъква неочаквано на трудности. На 21 януари 1945 г. съветското правителство (съобразило се вече с големия шум, вдигнат с „федерацията" и достигнал до ушите на Лондон) използва присъствието в Москва на югославска делегация начело с Моша Пияде и повиква за обсъждане на въпроса българска делегация в състав Кимон Георгиев, Антон Югов и малко по-късно Трайчо Костов. В разговорите вземат участие и Йосиф Сталин и Георги Димитров. В публикуваните напоследък спомени на очевидци от срещата се вижда ясно пренебрежителното отношение на Сталин към вече достатъчно използвания за целите на Москва Георги Димитров. Виждайки безперспективността от непосредствено обявяване на федерация (а и очаквайки как ще се развие по-нататък поведението на Тито; твърде много „английска помощ" е получил по време на съпротивителната си борба) Сталин дава указание „за сега" да се отмени обявяването на федерацията. Въпросът се разисква тихомълком между Димитров и Тито при посещението на последния в Москва - април 1945 г., но без конкретен резултат. Отлага се за след приключване на войната и подписването на съюзен договор между двете страни (дотогава има изготвени осем проекта за такъв договор - три югославски, три български, един съветски и един смесен - югославо-български).

[MILOM]

СССР Е МОЖЕЛ ДА ВЛЕЗЕ В ТРИСТРАННИЯТ ПАКТ?

През ноември 1940 още не са утихнали възторзите около мирното връщане на Южна Добруджа в очертанията на България и обвиненията към властта, че не е приела протегнатата ръка на Сталин за "цялостно решаване на добруджанския въпрос" чак до устията на Дунав. Още не се е нахвалил българският външен министър Иван Попов, който току-що се е върнал от Берлин, как е устоял на първия натиск на Хитлер и Ребнтроп за незабавно присъединяване на България към тристранния пакт, когато идва нова оферта към България - този път от изток. На 25 ноември в София пристига секретарят на съветското външно министерство Аркадий Соболев с написано предложение от 12 точки за сключване на пакт за взаимопомощ, "който ще помогне на България в осъществяването на нейните национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия". Дори "СССР се задължава да окаже на България всякаква помощ, в това число и въоръжена, в случай на нападение от трета страна или комбинация от страни". А ако се случи "нападение от страна на Турция или заплаха от нападение, СССР ще поддържа България с всички средства и ще помогне за осъществяване на известните български претенции в европейската част на Турция". И още - СССР ще оказва "каквато и да било помощ в пари, продоволствие, въоръжение и материали или заем, ако България се нуждае". Но и това не е всичко - СССР "е готов да разшири и покупката на български стоки". И срещу тази щедрост само едно искане - "България се задължава да окаже помощ на СССР в случай на възникване на заплаха на неговите интереси в Черно море и проливите." Очевидно Москва се досеща от какво се плаши най-много София, та в "промеморията на Соболев" е изрично подчертано, че "пактът за взаимопомощ в никой случай не може да засегне вътрешния режим, суверенитета и независимостта на България". Различни изследователи твърдят, че в проектодокумента се е съдържало и искане за черноморски бази в България и че първоначалното му наименование е било "гаранционен пакт". Но след като Москва опитала да си издейства от Берлин подкрепа за тази акция, а оттам я попитали "България искала ли е гаранции", СССР преименувал идеята си в договор за взаимопомощ. Оригиналът на съветското предложение липсва но държавният секретар на външното министерство Димитър Шишманов предвидливо направил препис, по който съдим за съдържанието, обясни преди време проф. Георги Марков. Ако преписът, публикуван в сборника " Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война", е пълен, последната точка трябва да бъде цитирана дословно - тя разбива масовото познание за Втората световна война и изнася на показ онова, което нашите историци са премълчавали в учебниците по история. Та точка 12 гласи: "При условие че се сключи пактът за взаимопомощ, падат възраженията против присъединяването на България към известния пакт на трите държави (Германия, Италия и Япония - бел. ред.) и напълно вероятно е, че и СССР в този случай ще се присъедини към Тристранния пакт Ето кое трябва да бъде упорито крито. И ако в дипломатическата кореспонденция между София и Москва е имало запитвания от българска страна и в отговор поощрения от съветска страна за влизане в пакта (нещо съвсем логично предвид тогавашното съюзничество на Сталин и Хитлер по силата на пакта "Рибентроп - Молотов"), "нормално" е документите да бъдат крити. Не е прилично някак да се знае, че са ви поощрявали за нещо, за което четири години по-късно ще ви обявят война. По стените на работническите квартали из българските градове и по доковете на пристанищата никнели лозунги: "Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа." И това продължава от август 1939 чак до 22 юни 1941, когато нацистка Германия внезапно напада СССР и "другарят Хитлер" за една нощ става вероломно чудовище. Правителството знае, че ще откаже на Соболевото предложение. Само четири месеца по-рано подобен договор за взаимопомощ е сключен с прибалтийските държави със същото "притичване на помощ" и гаранции за суверенитета им, от което резултатът е безпощадна окупация и превръщането им в съветски републики. В това "знаене" на властта (която не се състои от неграмотници, а от учили в Берлин, Париж и Женева професори), че ще откаже пакта "Соболев", съчетано с прекалената демонстрация на приятелство, се оглеждат трагичният исторически комплекс на малката държава към освободителката (за да не накърни народните чувства) и страхът от превърналата се в страшилище за всеки суверенитет Сталинска империя. Соболев - само секретар на съветския Коминдел, е приет последователно от външния министър Попов, от премиера професор Богдан Филов и накрая лично от царя и изпратен едва ли не с почести. След два дни на съветския посланик в София Лавришчев ще бъде връчен българският отказ. Текстът, поне пет пъти по-дълъг от предложението, е шедьовър на дипломатически увъртяната любезност. "Българското правителство, като изказва най-искрена признателност на СССР за неговата готовност да услужи на нашата независимост и като... (още няколко "като"), намира, че... засега... и тъй нататък, все в този дух. Но, "ако стане нужда", ама, разбира се, че ще потърсим гаранциите най-напред от СССР... и прочие... Общото между отказа да се възползва България от благосклонността на СССР за Добруджа и начина, по който е отхвърлено Соболевото предложение, е ритуалното засвидетелстване на чувства, зад което бушува океанът от недоверие към съветската добронамереност и паническият страх от болшевизация на страната Цар Борис ІІІ и сега е обвиняван от обществени кръгове, не само от комунистите (след нападението на Хитлер срещу СССР), че не е поел протегнатата ръка на Сталин, която щяла да предотврати обвързването на България с Германия. "Наивна хипотеза, Хитлер беше вече решил да предприеме операцията на Балканите, за да помогне на Мусолини, който търпеше поражения от гърците. На 1 март 1941 армията на маршал Лист е на Дунав и дилемата пред България беше една: или присъединяване към пакта с определени условия (да не воюваме) и евентуално решаване на националния въпрос, или окупация и пълна загуба на суверенитет, коментира проф. Марков. Най-задълбочените изследователи на този период - проф. Витка Тошкова ("България - своенравният съюзник на Третия райх", 1992), проф. Николай Генчев, проф. Георги Марков отдават дължимото на Борис ІІІ най-вече заради удържания натиск на Хитлер за присъединяване през октомври и ноември 1940, което според тях е дало възможност на Гърция да поеме дъх в сраженията с войските на Мусолини. През това време Унгария, Румъния и Словакия вече се бяха присъединили. България влиза последна - на 1 март 1941. И пак единствена от държавите в пакта не участва с военни средства във войната срещу съюзниците и не скъсва дипломатическите си отношения със СССР. Това не прилича на просто отдаване на дължимото на вкоренените русофилски чувства у широки обществени кръгове, а превантивна стратегия - да не се даде основание на Сталин да ни се разсърди. Защото, като се разсърди, ще ни окупира, смятат историци. Впрочем паралелно с това внимателно пазене на поведение спрямо СССР, оказва се, България е започнала реални стъпки за излизане от пакта в началото на 1943, а планове е имала още преди да влезе в него. Това се разбира от лавината изследвания на чуждестранни, а и на наши историци, които също са оставали скрити от учебникарската история, писано в черно-бяло. Американският изследовател Майкъл Бол например в книгата си "Студената война на Балканите. Американската външна политика и появяването на комунистическа България 1943 - 1947?, издадена и на български преди три години, съобщава, че в началото на август 1943 Уилям Донован, шеф на Офиса на Стратегическите служби на САЩ (ОСС, предшественикът на ЦРУ) внася за одобрение при шефа на техния генералния щаб "План на ОСС за откъсване на България от оста". Оказва се, че българският цар се е срещал с Донован още преди влизането на България в пакта - през февруари 1941. А бившият представител на Обществото на народите в България Рене Арон, пребиваващ през 1943 в Берн, е осъществявал контактите по този план, известен като "Проект К". Борис ІІІ предвиждал по-различен механизъм за постигане на целта според автора на книгата - изграждане на общ неутрален блок с излизащите от оста Румъния, Унгария, Италия, а и с Турция, докато американският план бил по-лесен. Оставало е да се спечели за каузата Великобритания, която обаче към оня момент оставала непреклонно враждебна към България. Няма съмнение, че СССР, който отдавна си е заплюл територията отвъд Дунава, е следял ревниво всички разузнавателни и дипломатически маневри на съюзниците си относно съдбата на региона, който гъмжал от шпионски мрежи и мисионери със специални предназначения. Българските документи в руските архиви много вероятно съдържат факти или следи, водещи към истината за онези времена. Докато няма достъп до тях, ще сме принудени да се позоваваме на книгите на чужди автори. автор:ПЕТЯ Владимирова

Безумния лозунг в червено-а след 1944г. бяха най-върлите преследвачи на "монархо-фашистките елементи'.Комунистите никога не са защитавали българските интереси-винаги са били продажници,и преди ,и сега.

[Грую Груев]

а ето и една много интересна карта - би трябвало да я има във всяко училище.
Забележете колко от очертаната територия, която сме владели стотици години сега е сръбска или "македонска".
П.С. За съжаление така и не се научих как да пействам снимки, ако някой я пейстне ще му бъда благодарен.

http://forum.boinaslava.net/attachme...0&d=1237203102

[Грую Груев]

Още веднъж голямо браво на колегата Милом за неспиращите му опити да просветли форумците за родната история - народ, не знаещ собствената си история е обречен на забрава. Щ есе пробвам да помагам доколкото мога в този процес:
1. Относно Одрин - любопитна и всъщност доста трагична подробност, която повечето наши източници не споменават е, че при обсадата има и 2 сръбски дивизии. Макр и реално те да не влизат в бой (но участва тежката им артилерия - грешка, за която скъпо ще платим при преговорите), сабята на командващият отбраната (ако не ме лъже паметта - Шукри паша) е открадната от сърбите и те с гордост я показват като доказателство за това, че те са превзели Одрин !!!
2. Сръбската наглост няма граници, но причината за наглостта е имаенно родното раболепие по комистическо време, както и криворазбраното "братство" с брачата от комустическия период, което за съжаление е живо и днес.
Ето и малко копи/пейст за границите на събската държава в средновековието по време на най-големия й подем (респективно най-големия упадък на България) - обърнете внимание кога шумадийските псета стъпват на Дунав (заемат Белград) и как се променя история:

Едва по времето на Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321 г.) започва трайното разширение на Сърбия към Косово и Македония. В 1282 г. като участник в антивизантийската коалиция, Милутин завлдява (Горнии и Долни) Полог, Хтетово (Тетово), Скопие, Овче Поле, Злетово и Пиянец (антична Пеония), на горното течение на р.Бренгалница, до днешното Делчево). Възползвайки се от вътрешнополитическата криза в България и татарската хегемония, в 1299 г. той вече владее земите до линията Охрид-Прилеп-Щип.
Между 1301-1312 г. е нападнат от брат си Драгутин и между двамата възниква продължителна война. В 1316 г. Драгутин умира и е наследен от сина си Стефан Владислав. Милутин използва ситуацията и напада племеника си, разгромява го и пленява. В 1319 г. унгарският крал Карл Роберт си връща Мачва и Белград. Едва в 1321 г е освбоден след смърта на чичо си Милутин, с унгарската помощ и на босненския бан Шубич и връща земите си. Но наследникът на Милутин, Стефан Дечански го разбива в битката при Рудник. Владислав бяга в Унгария, където умира в 1326 г. Земите му са разделени, като Мачва преминава към Босна и Унгария, а Сърбия получава Рудник, Белгард, Браничево. Така за пръв път Сърбия стъпва на Дунав.
През 1330 г. Михаил Шишман сключва антисръбски съюз с Андроник ІІІ. Според някой предположения, крайната цел е пълното унищожаване на Сръбското кралство и поделяне на земите му между България и Византия. Българската войска минава през София и превзема крепостта Земен. Сърбите се укрепват във Велбъжд. Лекомислено Михаил Шишман праща войската си да събира хранителни припаси. Това се използва от сърбите които му нанасят изненадващ удар и го разбиват. В самата битка разразила се до българския град под сръбска власт Велбъжд загива българския цар.
Тази победа на Стефан Урош ІІІ Дечански (1321-1331 г.) затвърждава сръбските придобивки, а царица Анна управлява България, бидейки регентка на своя малолетен син цар Иван Стефан (1330-1331 г.). България отстъпва на Сърбия гр.Ниш и долината на р.Българска Морава, като западната българска границата почва от Дунава при Оршова, върви по планините образуващи вододел между Велика Морава и Тимок, завива при Алексинац, покрай изворите на Тимок и поречието на Нишава и продължава на изток в посока Враца. По-нататъшното нахлуване на сръбските войски в България е възпряно от Белаур, брат на покойния Михаил Шишман, владетел на Видин и Иван Александър (по това време деспот на Ловеч). Битката при Вълбъжд има катастрофално значение за България. Тя я превръща във второстепенна държава на Балканите. Губят се и позициите на север от Дунава.
Интересен е въпроса каква е била тогавашната българо-сръбска граница. Тя се установява след сръбската победа при Велбъжд и България губи Ниш и допира си до р.Българска Морава. Обикновенно в сръбските исторически карти, тя се поставя възможна най-източно, почти до Кладово и р.Тимок, като Свърлиг, Пирот, Перник остават в Сърбия. Това не е вярно, защото в 1332 г. в описанието на барския архиепископ Гийом Адам „Упътване към пътуване към Светите земи” се казва че от Констанитинопол се минава през България, от която се влиза в Унгария. /ХД-БУО,стр219/ Единствена обща граница може да има по р.Дунав, между Оршова (Хършово) и устието на р.Пореч). Също е съхранена една писмена заповед, на унгарския крал Лайош І от 28.10.1368 г., подписана „в България при крепоста Zokol (Соколец, съвр.сръбското Соко(л) баня)”. Соколец се намира на р.Соко(л)банска Моравица и е разположен между планините Ртан (Хъртен) и Озрен, сега е най-западната община на Зайчарски окръг. Също няма изворови данни които да показват че сърбите са владели Пирот, Свърлиг и Перник, в този период.
Е, разбираемо е желанието на сърбите, колкото се може повече да заличат и най-малките податки за българско присъствие в Тимошката долина през средновековието!
Границата установена след битката при Велбъжд се запазва до идването на турците и завладяването на Балканите от тях. Тимошката област никога не е влизала в границите на средновековна Сърбия. Едва в 1833 г. сръбският княз Милош използва бунта на българите от Тимошко за да окупира областта към която Сърбия има апетити още с въстановяването си след І-вото Сръбско въстание.


Ето това са брачата

3. А за нашето раболепие е достатъчно само да споменем, че в скандиранията след 9.9 припевът е Сталин, Тито, Димитров, като Тито се споменава преди "светилото" Димитров !!!
Дано да гният в ада тези, които проведоха "преброяването" в Пиринска Македония и принудиха стотици хиляди (сред които и мояъ дядо) да се пишат "македонци". дано никога не намерят покой душите на предатели изровили Гоце Делчев и дали костите му на титовистите.
Бъдете проклети!!!

[MILOM]

- ЗА КОМУНИСТИТЕ АНТИБЪЛГАРИ-1944-1948г.-1част

Особено внимание ще отделя на започналите още непосредствено след 9. IX. 1944 г. отношения с титова Югославия. Основен момент в отношенията между България и Югославия си остава „македонският въпрос". Още през 30-те години, осъществявайки политиката на Коминтерна в България, българската комунистическа партия възприе антинационалната и предателска политика за разрушаване единството на българската народност чрез прокламирането на самостоятелни „добруджанска", „тракийска" и „македонска" нация. На тази основа, и по инструкции от Москва, българската комунистическа партия преди войната и по време на войната прави всичко възможно, за да подпомогне влиянието на титовата партия за денационализация на македонските българи във Вардарска Македония и превръщането им в център на открит македонизъм и антибългарска политика.
Както Коминтерна, така и комунистическата партия на Югославия се възползват от антинаучните внушения на сръбския дипломат в Цариград Стоян Новакович и сръбския етнограф от миналото столетие Цвиич, които, за да улеснят инвазионните тенденции на сръбския държавник Илия Гарашанин към Македония, развиват теорията, че македонците не са българи - „ни българи, ни сърби, ни гърци", че са самостоятелна нация. Това дава началото на „македо-низма" като „работна теза" на коминтернските и сръбски асимилаторски елементи в политиката на Балканите. Прави се опит през 30-те години в СССР по изкуствен път да се създаде „македонски език" (защото такъв никога дотогава не е съществувал). Опитът обаче излиза неуспешен и е блокиран от започването на Втората световна война.
През август 1944 г. по нареждане на титовия ЦК на ЮКП в нелегалност се прокламира Македонска държава. През септември с.г. (след 9. IX.) делегация на ЦК на Македонската комунистическа партия пристига в София, за да предаде ултимативни искания на титовото ръководство за незабавно „обезвреждане" на всички дейци на македонските българи, които се намират на старата територия на България. Най-изтъкнатите са физически ликвидирани още в кървавите септемврийски нощи на 1944 г., определена част, интересуващи специално сръбските асимилатори, са изпратени в Белград, където след инквизиции и разпити следите им се губят. Заедно с това във Вардарска Македония, предадена отново на Югославия с кръвта на хиляди български синове, паднали в „отечествената война", по разпореждане от Белград започва зловеща акция за денационализация на българското население по долината на Вардар. Още в самото начало, след пристигането от Белград на ти-товите емисари, са арестувани и избити стотици български патриоти, прекарали десетилетия под сръбско кралско робство между 1918 и 1941 г„ без да загубят българско съзнание и достойнство. На 6 януари 1945 г. т.нар. „кървава Коледа" в различни градове на Вардарска Македония се извършват масови разстрели на българската родолюбива интелигенция, с цел духовното обезглавяване на българската народност и налагане сковаващ страх сред българското население. Политическите пратеници на Белград и ръководителите на т.нар. „Македонска комунистическа партия" ще продължават не само през всичките 45 години на комунистическо управление, но и по-късно, след провала на просъ-ветския лагер, разпадането на Югославия и обявяване на независима Македония, непрестанния и жесток денационализаторски натиск спрямо българското население.
След посещението на „македонската комунистическа делегация" през есента на 1944 г., ръководни дейци на българските комунисти правят посещение през ноември и декември 1944 г. в Белград и Скопие и възприемат напълно антибългарската стратегия за изкуствено създаване на „македонска нация", „македонски език" (в СССР вече е направена поръчка за създаването му и в нея се включват комунисти - български ренегати от Вардарска Македония и София).
По нареждане на правителствена комисия в Скопие, оглавена от просръбски емисар, от българската азбука, с която чете и пише македонското население, се изваждат четири букви: я, ю, ъ, ь и прибавят пет букви от сръбската „Букова азбука". Дава се и „задание" с помощта на съветския филолог Бернщайн за включване в изкуствения език на определен процент „сърбизми", „турцизми" и „чуждици" на съвременни технически термини - с единствена цел да бъде обезличен типичният характер на западния български говор и неговите диалекти, на които векове наред говори българското население в Македония. Този изкуствен език, одобрен от сръбския комунистически идеолог Милован Джи-лас, влиза „в употреба" с решение на Скопското правителство, публикувано на 5 май 1945 г.
Сервилността на БРП (к) към титова Югославия е толкова голяма, че дори пристигащите от Беломорска Македония български бежанци се прехвърлят от българските комунистически власти в ръцете на титовата администрация в Югославия (като жива стока).
Още първите месеци след 9. IX. 1944 г. по указание на Белград, Скопие поставя въпроса за присъединяването на Пиринска Македония към „Македонската държава" - т.е. към Югославия.
По този въпрос просъветската власт в България показва пълно раболепие и национално предателство. В Пиринския край се формира „македонска войскова единица" - бригада „Яне Сандански", на която се гледа като част от състава на „народоосвободителните войски" и протитовите партизански отряди в Македония. Разрешава се и се подпомага с всички средства широка пропагандна дейност за присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Всякакви опити на населението да се противопостави на това национално предателство са жестоко потъпкани. Националният въпрос е заличен в дневния ред на прокомунистичес-ките управници за сметка на „класовия въпрос" и „социалистическата революция", а всъщност за точното изпълнение на указанията давани от Москва и Белград.

[MILOM]

Да отбележим този ден с поклон пред смелоста на българския войник-на 13.03 .1913г пада Одринската крепост-

На 10 януари 1913 г. младотурският комитет извършва в Цариград военен преврат и отхвърля всички приети от предходното правителство на Кямил паша договорености. На 21 януари военните действия започват отново. Опитът на турската Галиполска армия да се яви в тила на българските войски при Чаталджа, да деблокира обсадата на Одрин, както и опитът за турски десант при Шаркьой, след кървави сражения при Булаир, са провалени.
При така стеклата се обстановка, победоносното приключване на войната зависи само от превземането на Одринската крепост, а след това евентуално от втора атака на Чаталджа.
На 12 март 1913 г. от 3 ч. сутринта започва гигантската операция за щурмуване на една от най-добре осигурените европейски крепости. Използвайки цялата мощ на пехотата и артилерията, преодолявайки огромни телени заграждения, минни ями и отбранителни съоръжения, настъпващите войски в грохота на непрекъснат бой продължил цели 24 часа, успяват при разсъмване на 13 март да завладеят ключовия форт Айвазбаба, след което е сломена и съпротивата на останалата отбрана. Одрин е превзет. Шукри паша предава сабята си и заедно с това в плен са взети 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, 16 бойни знамена и 600 оръдия.
Приключила доблестно задачата си, Втора българска армия се насочва към Чаталджанските позиции, които, атакувани с нови сили и тежка артилерия, вероятно няма да могат да издържат. Имайки предвид реалната възможност на българската армия, великите сили сега не се оставят да бъдат неми свидетели на това, което може да настъпи. Те налагат незабавно спиране на огъня на 1 април и подновяване преговорите за мир в Лондон. Съюзниците на България, имайки намерения да се утвърдят в заетите български земи, необосновано протакат преговорите в английската столица. На 30 май с енергичната намеса на британския министър на външните работи сър Едуард Грей, договорът най-сетне е подписан.
Тъкмо по това време, подготвеният още от средата на февруари (когато българските войски проливат кръвта си за сломяване на Одринската крепост) таен договор между Гърция и Сърбия за подялба на българските земи в Македония, е бил също така парафиран. С това фактически подло се унищожава Балканският съюз. Провинение, в което именно България по-късно ще бъде обвинена пред света.

[MILOM]

Груйо,пускам тези материали единствено с цел да разберат нашите мекерета,че се кланят на фалшиви идоли.Сърбия винаги е била любимката на Русия и под предтекта славянство,панславизъм,братство и др. дитирамби,тя гони своите интереси на Балканите.Слава богу един път интересите ни и тези на Русия имат пресечна точка-Руско-Турската война 1877-78г.-за нас Освободителна.Поклон пред всички поднали за Освобождението ни,които благодарение на "кадърните" руски генерали са наистина много.Но какво струва за руската върхушка човешкия живот,той и сега не е никаква ценност-спомнете си Беслан,терористите в Москва,да не си спомнямя за Сталин.Продъжавам с меморандумите---

Меморандум № 2 от 30 май 1978 г. гласи:
Освен условията на предходния меморандум, британско-
то правителство си запазва правото да отстоява на конгреса
следните пунктове:
а) Английското правителство си запазва правото да пои-
ска на конгреса участието на Европа в административното
устройство на двете български провинции.
б) Английското правителство ще обсъди на конгреса въп-
роса за продължителността и характера на руската окупация
в България, и преминаването през Румъния.
с) Бъдещото название на южната провинция.
д) Не засегайки териториалния въпрос, британското пра-
вителство си запазва правото да обсъди на конгреса всички
въпроси относно Проливите. Но посланика на Русия в Лондон
внася в протокола уведомление за това, че императорското
правителство се придържа към декларация на лорд Дерби от
6 май 1877 г., а именно:
"Съществуващите споразумения, сключени с европейска
санкция, регулиращи корабоплаването в Босфора и Дардане-
лите, изглеждат на него (на британското правителство) мъдри и
благотворни, и, по негово мнение, биха се появили сериозни
възражения против измененията им.

Греъм по-напред съм пуснал един материал за ген.Колев.

[B.Graham]

БОЙНА ДРУЖБА - НЕОБЯСНИМА
Русия и България воюват ожесточено през Първата световна и победата неизменно е наша
5 Март, 2009
Проф. Михаил Константинов


Берлинският конгрес, който се провежда през юли 1878 г., де факто денонсира Санстефанския мирен договор и разпокъсва България на три части не без съгласието на Русия.

Отпразнуваният наскоро национален празник на 3 март, когато през 1878 г. е подписан Санстефанският предварителен мирен договор, отприщи вълна на русофобски и русофилски изяви по електронни и хартиени медии. Интернет форумите напълно пощръкляха и така дадоха своя принос към пропагандната истерия. Празникът впрочем е повод да припомним някои моменти от руско-българската бойна история. Като се водим от правилото, че когато фактите говорят, и боговете трябва да мълчат.

Историята на бойната дружба между Русия и България често напомня онзи анекдотичен случай с Китай и Виетнам, който световните медии описаха на 17 февруари 1979 г. със следната депеша мълния от мястото на събитието "Двете братски армии се бият ожесточено в Прохода на дружбата"! Какво беше станало? Ами, беше станало това, че година по-рано, вдъхновен от изгонването на американците, Виетнам нападна Лаос и Камбоджа и свали от власт големия марксист-ленинец, възпитаник на Сорбоната и масов убиец Пол-Пот и бандата му. И едновременно с това изгони стотици хиляди китайци, оказвали дотогава братска помощ на героичния виетнамски народ. Това вече Китай не можа да преглътне и стовари 120-хилядна армия върху доскорошния си съюзник. Вместо да клекнат и да молят за милост обаче, виетнамците набиха нашественика и след 20 дни китайците се оттеглиха. Разбира се, и двете страни декларираха победа. Иначе резултатът от братския бой бе няколко десетки хиляди убити и ранени. Колко, така и не се разбра, а и в този край на света не броят точно жертвите.

Не по-малко славна е историята на руско-българските войни които започват през X век. Може би защото преди това Русия просто я няма на политическата карта - за начало на Киевска Рус се приема 882 г. Като начало руският княз Святослав Игоревич напада и разорява Волжско-Камска България. После обръща поглед към същинска България и я напада на два пъти през 968 и 969 г. За това си начинание той е подкокоросан и по-точно купен от Византия, която вижда в силна България основен стратегически враг. При завладяването на Северна България руските войски проявяват жестокост, която е била впечатляваща дори за тогавашните груби нрави. В летописите се говори за десетки хиляди обикновени българи, побити на кол от Святослав, както и за хиляди обезглавени боляри и други видни люде. С тази руска агресия започва краят на Първото българско царство. След така зародилата се руско-българска бойна дружба следват няколко века затишие, като междувременно Русия е завладяна от татарите, а България - от турците.

В края на XVIII и началото на XIX в. Русия води няколко войни с Турция с цел овладяване на Кавказ и Черноморието и прокарване на път към Цариград и проливите. Войните се водят и на българска територия и завършват със

сключването на цели 12 мирни договора.

Така например според Кючук-Кайнарджийския мирен договор от 10 юли 1774 г. Русия получава право да се застъпва за православното население на Балканите (за българи тук не се говори изобщо), а Турция се задължава да не пречи на православните християни да изповядват религията си и даже им връща някои църковни имоти. Дотук добре, и това именно години наред ни беше втълпявано от русофилската историография.

Проблемът обаче е, че отстъпващите руски войски всеки път насилствено повличат със себе си големи групи българи с цел преселването им в руските степи и превръщането им в обезправена крепостна маса. На свой ред Османската империя заселва обезбългарените български земи с мюсюлманско население. За този процес големият български революционер Г. Раковски пише "... Русите почнаха често да минават Дунава и да разоряват бедното ни отечество... Когато се връщаха, като победители или победени, караха и отвличаха насила по няколко хиляди български домородства и ги заселваха в обширните си пустини..."

Следите от това социално инженерство още са видни в Североизточна България.

След Руско-турската война от 1877-1878 г., в която руските войски дават 70 000 убити и ранени, започва бързото изграждане на новата българска държава и по-специално на българската армия. Естествено, в началото всички висши армейски постове се заемат от руски офицери. В първото си бойно изпитание - войната срещу сръбската агресия през 1885 г., българската войска постига бърз и категоричен успех. За съжаление тогава Русия изтегля офицерите си с цел да осигури победа на Сърбия, която впрочем винаги е била руската любимка на Балканите. Този позорен ход на руските власти отваря очите на много заблудени българи. Отварят ги и последвалите опити за държавен преврат, организирани от руското разузнаване, които Стефан Стамболов безпощадно осуетява.

След неуспешната за България Междусъюзническа война през 1913 г. Русия успява да си "върне" на младата и непокорна държава, като поощрява Румъния да нахлуе в незащитения гръб на България. Така след блестящите бойни победи идва политически погром. Но българите имат сили за още едно грандиозно усилие, когато малко по-късно Русия и България участват в Първата световна война от различни страни. Войната между тях не е формална - двете страни се бият с ожесточение. За слава на българското оръжие, победата неизменно е наша. Така освободители и освободени, понесени от вихрушката на световната история, пишат националната си история. Всеки своята си история.

На 1 октомври 1915 г. България влиза във войната на страната на Централните сили, като българските войски нападат Сърбия и я разгромяват. Само две седмици след това, на 14 октомври 1915 г., по Петковден ескадра от 17 руски кораба, включително 3 броненосеца, напада Варна и стреля безразборно срещу мирното население. Много сгради са разрушени, а десетки българи са убити и ранени. Има обаче и наказание - немски подводници погват агресора и потопяват два от корабите му. По-късно на 9 март 1916 г. на българска мина се натъква и потъва дошлият да ни "наказва" руски ескадрен миноносец "Лейтенант Пущин".

Някои руски моряци загиват, но други са пленени и с тях българските власти се отнасят хуманно според законите на войната. Парадоксално корабът носи името на руски герой от Освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. Такива са понякога гримасите на историята.

През 1916 и 1917 г. български и руски войски влизат в кървав сблъсък в Добруджа. Под командването на легендарния генерал Иван Колев (бесарабски българин впрочем) българската конница и артилерия буквално унищожават изпречилите се пред тях казашки дивизии.

А руските командири даже са мислели, че българите няма да влязат в бой заради признателността си към Русия. Генералът обаче разбира всичко и в нощта преди битката произнася знаменитата си реч "Кавалеристи! Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!". И ги биха. И ги прогониха. По обясними и недостойни причини този български герой беше незаслужено забравен. Отново за отмъщение руски кораби на 16 декември 1916 г. бомбардират Балчик. Този път агресорът е отблъснат от авиацията и огъня на бреговата артилерия, като руският флагман е улучен и наказателната бригада безславно се оттегля.

Следва драматичен момент. На 3 март 1918 г. - каква символика (!) България е сред победителките на Съветска Русия и подписва Брест-Литовския мирен договор, с който Русия губи Полша, Финландия, Прибалтика, Украйна, Беларус и Кавказ! Тъжна победа - точно 40 години след Освобождението

България печели войната с освободителката си!

За съжаление страната ни също е пред разгром. Предстои дезертиране на армията и разпад на Южния български фронт, на който през 1916-1918 г. английската армия търпи най-тежкото поражение в историята си.

Руско-българската "бойна дружба" има още два епизода. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България като "благодарност" за това, че тя не изпраща войски на Източния фронт. А румънците, които се биха там, бяха наградени с Трансилвания! И още, през 1968 г. армиите на Варшавския договор нападнаха братска Чехословакия. Добре че чехословашката войска остана в казармите. Защото иначе още тогава щяхме да гледаме филма "Братските армии се бият ожесточено в Прохода на дружбата".
.

[divedi]

Траките са Българи
http://ziezi.net/trakite.html

[Грую Груев]

Здрасти Милом, а знаеш ли, че преди тайното споразумение с Англия, руснаците се пробват да постигната подобно и с Австрия, под опеката на Германия и след подписвамето на Сан Стефано. Австрийско-немското предложение е ок за създаване на средно голяма България (без териториите на запад от Вардар - те са нужни на Австрия за мечтания коридор към Солун) и никакви увеличения на Сърбия и Черна Гора - съвсем логична, тъй като те са и потенциален противник за Босна, която е почти анексирана вече. Руснаците са ок с предложението за България, но са твърдо против да не се разшири Сърбия и проекто споразумението пропада. така пак го ядем заради гадните шумадийци и скапаните славянски кръгове в Русия. Друг е въпроса доколко Англия нямаше да се противопостави, но наличието на 3 големи сили (Русия, Австрия и Германия) срещу само 1 (Англия) при неутрални Франция и Италия (дреми на фурката на тях за източните балкани), може би щяхме да имаме една 120-130 хил. км България ояе през 1878, а след това.... Ех, мечти....

[MILOM]

Тайното споразумение
граф Петър Шувалов лорд Солзбъри

Англия казва направо на Русия, че нема да допусне прик-
рит руски протекторат. Никакво руско управление, и никаква
дълга окупация. Всички членове на ССПрМД да бъдат прере-
шени.
Австия казва на Русия, че австро-рускитетри споразумения требе да се изпълнат, че ССПрМД не може да бъде
възпроизведен в окончателния договор, и че е възможно да
води война.
Още в средата на м. апр ил Русия съобщава, че е съгласна
да преговара, и на 30 май 1878 г. в Лондон, руския посланик
Петър Шувалов, и външния министър Солзбъри, подписват
три тайни споразумения, наречени Меморандум № 1, М. №
2, М. № 3.
Меморамум № 1 от 30 май 1878 г. гласи:
Н. в. всеруски император, узнавайки за измененията, ко-
ито правителството на нейно британско величество предлага
да бъдат включени в предварител ния Сан-Стефански договор
(ССД), за да бъде приемлив за ан глийското правителство,
намира, че некои от тех не противоречът на главната цел на
войната, която цел се състои в осигуряване доброчестината
и безопасността на христианското население на Балканския
полуостров, и гарантиране на това население стабилни управ-
ленски структури, и добри правителства.
Ето защо Санкт-Петербургския кабинет намира, че идеи-
те, предложени от Сейнт-Джеймския кабинет, дават за пред-
стоящия конгрес основи за споразумение, състоящо се от
следните пунктове:
1. Англия се отказва от меридианното (от вес но) делене
на България, но руския пълномощник на конгреса има право
да се застъпва за такова делене, като все пак обещава да не
настоява за него, ако Англия, в края на крайщата, има друго
мнение.
2. Границите на България на юг ще се изменат така, че тя
да е отделена от Бело море, подобно на южните граници на
българските провинции, предложени на Константинополската
конференц ия. Това се отнася до проблем за границата само в
частта, отнасяща се до изключване брега на Бело море, т.е. за
територии на запад от Лагос. Проблемът за границата от този
пункт, до брега на Черно море, остава открит за обсъждане
(б.а. Ла гос е пристанище, на юг от град Ксанти).
3. Западните граници на България ще бъдат поправени по
национален признак, така, че да се изключи от тези провин-
ции не българско население. Западните граници на България,
по принцип, не бива да преминават зад линията, идваща,
приме но, от Нови-Пазар към Курча-Балкан (т.е. приблизи-
телно към Сер).
4. България, в пределите, посочени в пунктове 2 и 3, ще
бъде разделена на две провинции, а именно:
една от тех, на север от Балкана, ще получи политическа
автономия с княжеско правителство, другата, на юг от Бал кана,
ще получи широка административна автономия (например,
по образец на автономията, съществуваща в английските ко-
лонии), с губернатор-христианин, назначен с съгласието на
Европа, за срок от 5 до 10 години.
5. Всеруския император отдава особено знач ние на из-
лизането на турската армия от Южна България. Негово вели-
чество не верва нито в безопасността, нито в осигуряването
на бъдещата съдба на българския народ, ако там останат
османски войски.
Лорд Солзбъри е съгласен с излизането на турските войски
от Южна България, но и Русия не ще възразява против това, че
конгре са да определи начин, и случаите, когато на турските
войски ще бъде разрешено да влезът в южната провинция,
за да противодействат на въстние, или нахлуване, което е
станало, или ще стане.
Все пак, Англия си запазва правото да иска на конгреса,
султана да има право да държи войска по гранинците на юж-
ната провинця.
Пълномощникът на Русия на конгреса има пълната свобо-
да, при обсъждане на това последно предложениена лорд
Солзбъри.
6. Британското правителство иска, и Русия се съгласява,
че висшите чинове на милицията в Южна България ще се
назначават от Портата, с съгласието на Европа.
7. Обещанията относно Армения, съдържа щи се в пред-
варителния ССД, следва да не са изключително по адрес на
Русия, но също и по адрес на Англия.
8. Доколкото правителството на нейно британско величес-
тво, а също така и руското правителство, проявяват най-голем
интерес към бъдещата организация на гръцките области в
Балканския полуостров, член 15 от предварителния ССД ще
бъде изменен по такъв начин, че другите държави, и особено
Англия, а също така и Русия, да имат съвещателен глас в бъде-
ща та организация на Епир, Тесалия, и други гръцки области,
останали под владичество на Портата.
9. Що се отнася до обезщетяване на военните разходи,
то негово в. императора никога не е имал намерение да пре-
върне обезщетяването в териториални анексии, и не отказва
да дава уверения в този смисъл.
Уговорено е, че обезщетяването на военните разходи неще
лиши английското правителство от правата на кредитор, и в
това отношението остава в положението от преди войната.
Не оспорвайки крайното решение, което Русия ще вземе
относно размера на обезщетението (на военните разходи),
Ан г лия си за паз ва правото да изложи на конгреса нейните
сериозни възражения.
10. Що се отнася до долината Алашкерт и града Баязид,
доколкото тази долина е голем транзитен път за Персия, и има
огромно значение в турските очи, н.в. императора е съгласен да им я вър не, но в замена, той поиска и получи, отстъпка в
полза на Персия, а именно, не големата територия Котур, ко-
ято комисията на двете посреднически правителства приеха
за справедливо да се върне на шаха.
11. Правителството на нейно б.в. смета за свой дълг да
изрази своето дълбоко съжаление, ако Русия решително насто-
ява да връщане на Бесарабия. Доколкото, обаче, достатъчно
е ясно, че другите държави, подписали Парижкия договор,
немат намерение да защитават с оръжие границите на Румъ-
ния, определени с този договор, Англия не се смета тол ко ва
преко заинтересована по този въпрос, за да има право само
тя да вземе от говорност, и да се възпротиви на връщането, и
затова тя се за дължава да не оспорва окончателно то решение
на Русия относно връщането на Бесарабия.
Съгласавайки се да не възразява против желанието на
руския император да придобие порт Батуми, и да за пази заво-
еванията си в Армения, правителството на нейно в. не скрива
от очите си, че е вероятно, в резултат на това раширяване
границата на Русия, в бъдеще да възникне сериозна опасност,
заплашва ща спокойствието на турското население в Азия. Но
правителството на нейно в. е на мнение, че задължението за
пазене на Османската империя от тази опасност, задължение,
което от сега тежи специално на Англия, за напред може да се
осъществи, без Ев ропа да изпита бедствието на нова война.
Заедно стова, правителството на кралицата приема за сведе-
ние уверенията на негово и.в. затова, в бъдеще граница та на
Русия не ще бъде разширена по посока на Азиатска Турция. В
връзка с това правителството на нейно в., предполагайки, че
изменението на ССД, договорено в меморандума, е достатъч-
но за да отслаби възраженията, които то има срещу договора
в неговия сегашен вид, се задължава да не възразява против
членовете на предварителния ССД, не изменени с единадесет-
те изложени погоре пункта, ако, след внимателно обсъждане
на тези членове в конгреса, Русия пак държи за тех.
Възможно е, по време на разискванията, по взаимно съгласие, да направат
нови изменения, които е не възможно сега да се предвидат;
но ако между руския и английския пълномощници не се
постигне съгласие относно тези нови изменения, този мемо-
рандум ще е задължителен за пълномощниците на Русия, и
Великобритания, на конгреса.
В удостоверение, че този документ е подписан от пос-
ланика на Русия в Лондон, и главния държавен секретар на
нейно б.в.,
ПОДПИСАЛИ: Петър Шувалов, Солзбъри

[Optic]

От дневника на Богдан Филов, 7. I. 1941:

"В 10 ч. дойде Севов да ме заведе при Царя. Изложих му разговорите. Когато му казах, че според моето мнение за нас няма никакъв друг изход, освен да се съобразим със съветите на немците и да подпишем Тристранния пакт, той беше засегнат твърде болезнено и реагира необикновено силно. В първия момент каза, че предпочита да абдикира или да се хвърлим в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме. Той бил републикански цар; гледал какво ще стане с народа. Намесването ни във войната чрез пакт с Германия било идея на "старците" (около генерал Жеков) начело с баща му, които не могли да се помирят с мисълта, че ние сме извършили всичко досега много по-добре от тях без война. Бои се, че щом сключим пакта, англичаните ще почнат да хвърлят бомби с аероплани, че народът няма никакво желание да се бие и че може да избухнат смутове; няма вяра и във войската.
Против всичко това и аз реагирах много енергично. Казах му, че ако един народ е станал вече тъй инертен, че той не е вече в състояние да се бори за никакви идеали и не е готов да прави никакви жертви, такъв народ е вече узрял за робство и тогава е безразлично дали той ще бъде тъпкан от германски или руски ботуш. Но аз не вярвам, че нашият народ е в това състояние. Апелирах към Царя да бъде войник, какъвто е бил в миналото и да не изоставя страната, която има пълно доверие в него. Казах му, че аз не съм бил войник, но произхождам от военно семейство и никога не съм отстъпвал пред борбата. Винаги съм се борил и винаги съм сполучвал досега в тази борба, вярвам че и сега ще сполуча. Ако трябва да паднем, нека паднем поне с чест. Даже и да искаме да доведем болшевизма, няма да избегнем борбите, понеже у нас все има хора, които са готови да се борят против него и няма така лесно да отстъпят. Ако народът сега е така инертен и без дух, вината отчасти е на правителството, защото и нашето поведение е било колебливо. Ако обаче ние се решим да действуваме, и той ще се окуражи, защото между правителство и народ винаги има този контакт, който наблюдаваме и между артиста и публиката. За нас няма друг изход, защото войната е неизбежна. Ако съзнаваме обаче това, по-добре тя да се води при най-износни за нас условия. Ако оставим германците просто да минат през нас, те ще ни третират като окупирана страна, както е Румъния, а това ще бъде много по-лошо, отколкото ако сме в съюз с тях. Ние нищо не можем да очакваме от една победа на Англия, тъй като при разпадането на германската мощ ние веднага ще се болшевизираме. Ако е въпрос да търсим спасение в болшевизма -- нещо крайно опасно (примерът с Унгария) -- ние бихме имали винаги време да го направим."

[Грую Груев]

Груев ,поправка-румънците никак не са доволни от компенсацията със северна Добруджа при дебатите в парламента им е използван един лаф -"получихме дунавските блата ведно с комарите"

Позволи ми да не се съглася с теб. Румънците не са против компенсацията - просто трябва по някакъв начин да вдигнат малко шум как са били поставени пред свършен факт, което си е така. Ако Румъния не искаше северна Добруджа и изобщо платцдарм на юг от Дунава, заяо след 1913 тя поставя искане за компенсации само от България за куцовлашкото малцинство в Македония. ТАкова има и в новите земи на Сърбия и на Гърция - хайде маляките са далече, но с яумадийските псета имат обща граница. Просто на Румъния излазът на море е жизненонеобходим, а заграбването на българската територия е единствения възможен вариант. И да факт е, че северна добруджа е с преобладаващо турско население, че там няма румънци (за разлика от Бесарабия) и че половината е блата, но излазът е нещото, за което власите мечтаят и го постигат. Руснаците пък с един куряум убиват два заека - връщат си загубеното след Крим и настройват България и Румъния един срещу друг. Така единствения по-голям потенциален съюзник пред България е отразян (румънската армия е по-голяма от сръбската и гръцката взети заедно) и нашата родина е принудена да търси варианти в съюз с малякитеи шумадийците. Едновременно с това, Русия може да шантавира България с румънска намеса (което и става 1913), както и Румъния с българска (от това пък се възползват немците 1915). Въобще нямаме печеливш ход.
Но пак да повторя - ако Северна Добруджа бе цената, която трябваше да платим за свободата на целокупна (подчертавам целокупна) България, то това би била минимална цена. Така както и 11 000 депортиран евреи от Беломорието и Македония са малка цена за спасяването на 50 000 евреи в страната и връщането на Южна Добруджа. Всяко неяо си има цена, но за съжаление ние, в повечето случаи плащаме с лихвите, но без обратна престация.