История

[disciple-tony]

не само садукеите го предадоха, но и онези които се наричат фарисеи викаха "разпни го" .... та дори и народа който бе изцеляван ..... т.е. всички онези които обичаха греха ...., всички онези които биваха изобличавани от обикновени до висшестоящи

[MILOM]

Възкресението на Господ Исус Христос е най-парливата тема за враговете на православието. Опитите за отричането му започват още на следващия ден след това най-важно събитие в човешката история - отпадналите от Бога юдейски сектанти садукеи подкупват стражата да каже, че е заспала и че учениците му са откраднали тялото. Още тогава е било ясно, че огромната канара, с която е бил затулен входът на гробницата, приготвена от Йосиф Ариматейски за собственото му погребение, не може да се отмести толкова безшумно, че професионалните военни, които стоят на пост само на крачка, да пропуснат това събитие...

За нас, живеещите 2000 години след възкресението, е необяснима упоритостта на ревностните юдеи да отричат факта на събитието, което каленият в пустинята, в заточението на вавилонския плен воден от Бога народ, очаква от векове. Обяснението е много просто - еретиците садукеи са взели властта сред висшето духовенство - първосвещениците, а според тяхната ерес няма задгробен живот! Няма живот след отделянето на душата от тялото.

Възкресението на Христос е всеобхващащо събитие - то е точката, в която развиващата се във времето история се пресича от вечността. Душата е безсмъртна, а земният живот е един кратък епизод, в който човек е задължен да се бори с греха чрез покаяние.

Бог влиза в историята чрез второто си лице - Бог Син - Исус Христос. Живее праведен живот, което е най-важният урок за последователите му, и чрез вярата във възкресението си отваря отново вратите на вечния живот в небесното царство.

Тленността на тялото и краткият срок на живота на земята е следствие от грехопадението на прачовека Адам, който пренебрегва божията заповед да не яде от плода на дървото за познаване на добро и зло. Това дърво не се охранява от човека, защото бог му има доверие. За да се изкупи този грях, човекът трябва да върне доверието към него. Именно това е актът на вярата във възкресението на слезлия от небесата син божий. Човекът е слаб и след като напуска небесните предели, облечен в плът - „кожени дрехи", както се казва в писанието, той вече не живее в онова тяло, дадено му при сътворението, което не воюва с душата, не остарява, не боледува и не гние: „И направи Господ Бог на Адама и на жена му кожени дрехи, с които ги облече" (Битие 3:21).

Изкуплението на греха на недоверието не е по силите на човека - на земята той е слаб и непрестанно го преследват внушенията на неговия измамник. Така човек е осъден да се бори с греха, да му се предава и да се изправя, когато се обръща към бога за помощ. Тази помощ обаче е възможна единствено чрез вярата в бога.

Бог Син живее между хората в образа на човек - неговото тяло изпитва страданията, чрез които изкупува цялото човечество. Поради тази необяснима тайна той е Богочовек - с човешката си природа преминава през страданията и кръстната смърт, но с божествената си природа слиза в ада и разкъсва веригите на живелите до този момент хора. Така пътят към рая е открит.

Особено важно е новозаветното послание, което получаваме от поведението на двамата разбойници разпънати от двете страни на Христос. Единият от тях проклина, докато изпитва мъките на ужасяващото наказание. Другият обаче, благоразумният разбойник, в страданието си се разкайва за всички престъпления, които е извършил през живота си. Така по необясним начин сърдечните му очи се отварят и той вижда до себе си бога-изкупител. „Помени ме, Господи, когато отидеш в Царството Си!" (Лука 23:42) - моли окаяникът, осъзнал, че на кръста плаща за страданията, които е причинил на ближния. И ето, че вярата в бога, събудила се мигове преди смъртта на тялото, спасява грешника.

Мнозина недоумяват как така бог ще прости на един негодник, който в продължение на дълги години е ограбвал беззащитни, убивал е и е насилвал? За тях бог е дал един друг пример - този с грешницата, осъдена да бъде убита с камъни за прелюбодеяние. На събралите се обвинители Господ казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея!..." (Иоан 8:7). Всеизвестен е резултатът от тази покана - доброволците екзекутори се разпръсват. Няма човек, който да не е извършил грях. Първият човек, който влиза в рая с господа в царството му, е разкаялият се грешник!

[atb]

Ае пич, тука е форум, не е училище.
Плесни си го на някой фрее хостинг, пък дай линкче.

ЦАР КОНСТАНТИН II АСЕН (1397-1422) - ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ
.....

като не ти харесва не го чети, да те карам?

[boogie]

Ае пич, тука е форум, не е училище.
Плесни си го на някой фрее хостинг, пък дай линкче.

ЦАР КОНСТАНТИН II АСЕН (1397-1422) - ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ
.....

[MILOM]

Срамуват ли се комунистите на този ден????

За атентата в църквата"Света Неделя"
Кулминацията на комунистическата терористична дейност е варварският атентат в катедралния храм „Света Неделя", при който загиват или са осакатени десетки и стотици невинни хора.По същество и по брой на жертвите той е най-тежкият атентат с терористична цел в историята на Европа. Планът на атентата е подготвян със сатанинска последователност. След провалилия се опит в Арабаконак на анархистична група на 14 април 1925 г. да се извърши покушение срещу цар Борис III (при което загиват двама от спътниците на царя), комунистите убиват запасния генерал Коста Георгиев, надявайки се, че на неговото опело в църквата „Света Неделя" ще присъства царят и цялото правителство. С убийството на държавния глава и по-голяма част от правителството терористите (и по-точно техните инспи-ратори) се надяват да предизвикат невъобразим хаос в страната и намеса на техните емигранти от Югославия. На 16 април 1925 г. в 15 ч. и 20 мин. адски взрив разрушава централния купол на катедралата, в която току-що е започнало опелото на убития генерал. Поради присъствие на погребението на убития в колата му ентомолог на Природонаучния музей при нападението на Арабаконак, царят е закъснял с няколко минути и не е в църквата, а на път към нея. Огромен облак дим се издига над разрушената църква, изпод развалините пълзят останалите живи ранени и осакатени, облени в кръв. Писъците им създават зловеща картина на площада. Единични полицаи се суетят объркано, без да знаят какво могат да направят. Никой не знае има ли останал жив от министрите в църквата. По всичко изглежда, че комунистите са успели да създадат неспасяем хаос. Успели да намерят пролуки сред развалините един по един излизат министрите с разкъсани дрехи, окървавени лица и се събират на заседание в Министерския съвет. Незабавно е обявено военно положение.

[atb]

ЦАР КОНСТАНТИН II АСЕН (1397-1422) - ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Още от зараждането на модерната историческа наука проблемът за гибелта на средновековната българска държава е решаван по категоричен начин. Още от времето на Константин Иречек, авторът на първата научна история на българите (1876 г.), като горна граница на средновековната българска държавност се приема завладяването на Видинското царство. Това важно събитие се поставя през есента на 1396 г. - теза, която не само заляга трайно в специализираните изследвания, обзорните трудове, учебниците и т.н., но и е здраво "бетонирана" в цялата ни съвременна представа за историческия път на България.

През 1991 г. заедно с Иван Тютюнджиев се опитахме отново да съберем и (пре)прочетем натрупания изворов материал. Нашите изводи за хода на османското завоевание се оказаха неочаквани и донякъде "еретични", вкл. и за гибелта на Видинското царство. Както ще видим по-нататък, напълно възможно е неговият политически живот да е продължил още четвърт век след 1396 г. Предлаганите от нас решения намериха място в някои научни и енциклопедични издания. И все пак нашата хипотеза, която безспорно се нуждае от още факти и доказателства, по едни или други причини не е достатъчно популярна.

* * *

Отношението на Видинското царство към османските завоевания до осемдесетте години на XIV в. не е напълно изяснено. Неговият владетел цар Иван Срацимир на пръв поглед отсъства в основните извори за хода на османското настъпление на Балканите. По-новите изследвания показват, че нещата са твърде различни. В известното "Огледало на света" на Мехмед Нешри и още няколко османски хроники се споменава един загадъчен балкански владател под името "Сарадж". Нещо повече, "Сарадж" е представен по абсолютно същия начин като цар Иван Шишман (1371-1395), деспот Иванко от Добруджа и Константин Деянов от Северна Македония. Пръв Ал. Кузев допусна, че под това име се крие именно цар Иван Срацимир.

В "Писание за верските битки на султан Мурад II" се говори за "земята Сарадж-ели" със следните най-общи ориентири: Оршова и Северин на север от Дунав, реката Тимок, градът Ивраджа (Враца) и самият Видин. В "Писанието" става дума за кръстоносния поход на Владислав Варненчик и Янош Хуниади от 1444 г., когато Видинското царство вече е унищожено. Така или иначе, както и в други случаи, и тук османците наричат определена територия по името на най-известния й владетел. Достатъчно е да посочим Добруджа (по името на деспот Добротица), "Константин-ели", от което главният град Велбъжд получава днешното си име Кюстендил (по името на Константин Деянов), "земята на Лаз" (Сърбия), наричана в османските извори повече от столетие с името на загиналия още през 1389 г. княз Лазар и т.н. При Видинското царство е логично такава роля да играе Иван Срацимир, царувал близо четири десетилетия.

Иван Срацимир поема васални задължания към османците поне няколко години преди 1386. Най-вероятно това е станало през 1377 г. заедно с другите видни владетели в българските земи - цар Иван Шишман, деспот Иванко, крал Марко ("Крали Марко" във фолклора) и "господин" Константин Деянов. През посочената година "Сарадж" и "Кьостендил" (Константин Деянов) участват като османски васали в един поход на султан Мурад I в Мала Азия. През 1388 г. същите двама български владетели се готвят за османската офанзива срещу Сърбия, за разлика от Иван Шишман и Иванко, които се отклоняват от поетите задължения към султана.

Османския летописец Мехмед Нешри съобщава, че при похода на султан Мурад І против сръбския княз Лазар (лятото на 1389 г.) недалеч от Ихтиман "...дошъл с войските си владетелят Сарадж..." Според някои извори "Сарадж" се сражава на турска страна и в битката при Ровине във Влахия (17 май 1395 г.). Ако това е вярно, през 1395 г. братята Иван Шишман и Иван Срацимир имат различно политическо поведение. Нека припомним, че именно след тази неуспешна за турците кампания Иван Шишман е заловен и екзекутиран (3 юни 1395 г.).

Пресилено е да се мисли, че Иван Срацимир винаги е оставал лоялен към османците. През 1391 г. е регистриран наказателен поход към Видин, след което в града е настанен турски гарнизон. Срацимир не подкрепя своя брат Иван Шишман нито през 1393 (падането на Търново, 17 юли с.г.), нито през 1395 г. Това вероятно се е дължало не толкова на прословутата вражда на по-големия брат към сина на "еврейката Сара", който по волята на баща им Иван Александър му е отнел търновската царска корона, а на конкретните политически обстоятелства. Нещо повече, между двамата братя е имало тенденция към помирение. В израз на това в своята Рилска грамота (1378 г.) цар Иван Шишман не изключва дори възможността да бъде наследен от "...някого от братята и сродниците..." си.

В края на ХІV в. немският рицар Йохан Шилтбергер нарича Иван Шишман не "цар" или "крал", а "херцог". За един анонимен османски хронист той е само "невернишки бей". И ако това странно "понижаване" изследователите отдаваха на незнание или го свързваха с очевидната слабост на търновския цар, то откритите от Климентина Иванова преписи на "Шишманови писма" не оставят съмнение, че през 1394-1395 г. Иван Шишман наистина не носи титлата "цар"! Въпросните документи са подписани с необичайната и твърде ниска от гледна точка на тогавашната йерархия титла "господин Търновски"! На свой ред Николай Овчаров показа, че Иван-Шишмановият син Александър (същият, който по-късно приема исляма и името Искендер) не носи обичайната за престолонаследника титла "млад цар", а ... "господинчик" (="млад господин") - още едно категорично доказателство, че през последните години от своя живот Иван Шишман не е цар, а само "господин"!

Какво може да означава девалвацията на титлата на Иван Шишман? Едно от възможните обяснения е, че султан Баязид (1389-1402) е наложил на непокорния търновски владетел да се откаже от царското достойнство. Съществува и друга възможност - Иван Шишман (под натиска на болярството, гражданството, общественото мнение и т.н.) да е отстъпил върховната титла "цар на всички българи" на своя по-голям брат. Нека припомним как Асен І "измества" Петър (около 1193 г.), как сръбският крал Стефан Драгутин е принуден да отстъпи престола на брат си Милутин (през 1282 г.) и т.н.

Случайно ли е, че Иван Шишман още отпреди 1388 г., макар да се нарича "господин Търновски", резидира в Никопол? Дали причина за това е само османската заплаха или пък столицата на българските царе е оставена като своего рода "неутрална територия" предвид възможните нови позиции на Иван Срацимир? На тези въпроси засега няма отговор. Когато Иван Шишман вече не е между живите, а неговият престолонаследник Александър приема исляма, българската държавна идея със сигурност е олицетворявана от цар Иван Срацимир.

През 1396 г. във Видин има османски гарнизон. В сравнение с Иван Шишман ("гнусният неверник Сусманоз" за Мехмед Нешри), Иван Срацимир по-рядко създава проблеми на османците. Това индиферетно поведение на видинския цар, което днес може да ни изглежда недалновидно, осъдително и т.н., е обяснимо - опасност "№ 1" за Видин продължава да бъде завоевателната политика на Унгария.

* * *

Гибелта на Видинското царство по правило се разглежда като пряк резултат от разгрома на кръстоносците начело с унгарския крал Сигизмунд (бъдещ император на западната "Свещена Римска империя") при Никопол на 25 септември 1396 г. Унищожаването на Търновското царство и започнатата от Баязид мащабна обсада на Цариград (1394-1402 г.) предизвикват първата сериозна реакция от страна на западните християни. В кръстоносния поход участват както унгарски войски, така и френски, немски, чешки, полски, дори английски рицари. Към антиосманската коалиция се присъединяват морските републики Венеция и Генуа, както и рицарският монашески орден от остров Родос (бъдещият Малтийски орден).

Според французина Жан Фроасар крал Сигизмунд е привърженик на предпазливите действия, но войнствените французи "...бяха дошли да превземат цяла Турция и да продължат похода в империята на персите (...), Сирийското кралство и Светата земя..." Западните християни нямат ясна представа за османската мощ, смятайки похода за въоръжена "екскурзия" против примитивен и слаб противник.

Кръстоносците преминават Дунав при Железни врата, откъдето започва територията на Видинското царство. В хрониката на манастира "Сен Дьони" се разказва, че в България кръстоносците вършат "ужасни зверства" срещу православните християни и оставят по пътя си "...безмилостно плячкосани земи и разруха..." Така западната армия достига Видин, където има турски гарнизон. Според Шилтбергер "владетелят на този град и страната" (Иван Срацимир) среща краля извън Видин и признава неговата власт. Австрийският поет Петер от Рец, също участник в похода, твърди друго - "кралят на Видин (...) беше победен след кратък бой..."

Превземането на Видин вероятно става не без помощта на местните българи. Цар Иван Срацимир обаче е заставен да плати контрибуция, а във Видин е оставен унгарски гарнизон. Както посочва Ив. Тютюнджиев, едва ли е случайно недоброжелателното отношение на автора на Българската анонимна хроника към "... блестящия от многото злато и бисери..." унгарски крал и другите "господа", ръководещи тази амбциозна кръстоносна акция. През 1396 г. българите помнят унгарската окупация от 1365-1369 г., когато населението на Видинското царство е подложено на насилствено покатоличване. Въобще традиционното обяснение за приемането на кръстоносците във Видин като освободители е пресилено. Изненадващо е също, че Иван Срацимир не участва в последвалата Никополска битка. Това най-вероятно се е дължало на недоверието на Сигизмунд към българския владетел. Ако кралят е желаел присъединяването му към армията, то надали Иван Срацимир би имал избор.

На 10 септември кръстоносците обсаждат Никопол. Уверени в бързия си успех срещу "езичниците", западните рицари проявяват прибързаност още при подготовката на похода. Знае се, че крал Сигизмунд и неговите съюзници разполагат със стенобойни машини от различен тип, дори с редките и "свръхмодерни" за XIV в., все още непознати и "страшни" (особено от психологическа гледна точка) топове! Машините и артилерията обаче са оставени в Буда, за да се постигне ефект на изненада. Очакваните бързи и лесни успехи имат място само до Никопол - в териториите, където все още функционира българската власт, въпреки османската зависимост и наличието на гарнизони. Укрепеният Никопол е обсаждан цели 15 дни. Според един съвременник принудителното бездействие пред Никопол преминава в "...празненства и оргии, недостойни за Божии служители (... ), войската прекарваше дните в престъпно безгрижие..." Това позволява на Баязид "Светкавицата" да преодолее ефекта на изненадата и да се притече на помощ на обсадената дунавска крепост.

През Одрин, Пловдив и прохода Шипка султанът достига Търново. След кратък престой в старата българска столица на 24 септември той пристига в околността на Никопол. Към него междувременно се присъединява сръбският княз Стефан Лазаревич. Край Търново турците се натъкват на "отряд ризници". Това сведение на Нешри показва, че унгарският крал, вероятно с помощта на български аристократи, се е опитвал да привлече населението на наскоро покореното Търновско царство. Показаното вече поведение на кръстоносците, както и бързото придвижване на Баязид осуетяват тези планове.

Съвременниците дават силно преувеличени данни за числеността на двете войски, достигащи до и над 100 хиляди души. Проучванията показват, че армиите не са надвишавали 15-20 хиляди войници, което за онази епоха също е впечатлавяща численост. Битката започва с атака на французите, които разбиват предните османски части. Решаваща се оказва неочакваната намеса на тежката конница на Стефан Лазаревич, най-верният турски васал по онова време. Ходът на сражението се обръща в полза на султана, докато крал Сигизмунд проявява малудошие, побягвайки с една галера по Дунава. Победата на Баязид е белязана с масовото избиване на голяма част от пленниците, като са пощадени главно знатните лица срещу откуп. Никополската катастрофа охлажда гаснещата и без това кръстоносна идея, а Западна Европа за първи път получава реална представа за османската заплаха.

В каква степен действията на Иван Срацимир по време на похода са преценявани от победителя Баязид като измяна, като поведение, което да изисква той да бъде наказан, а държавата му ликвидирана? При сходни, но все пак достатъчно различни обстоятелства през лятото на 1395 г. Търновското царство е окончателно завладяно, а "господин" Иван Шишман - екзекутиран. Когато става дума за Видин обаче изворите представят нещата в друга светлина.

Най-подробните вести за свалянето на цар Иван Срацимир ни е оставил Григорий Цамбак в своя "Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия": "Така, величаейки се със славни победи, измаилтянинът (Баязид) стигна до град Видин и изпрати в град Бруса свързан царя, който беше излязъл насреща му без да се бои, поради онези обещания, които му бе изпратил (султанът)..." По-нататък Цамблак пояснява, че Баязид заварва във Видин сръбския княз Стефан Лазаревич заедно с майка му и брат му, както и вдовицата на Углеша. Това мирновременно по характера си посещение противоречи на обстановката през есента на 1396 г. Най-близките по време извори поставят отстраняването на Иван Срацимир в годината "от Сътворението на Света" 6906 (=1 септември 1397- 31 август 1398 от Р. Хр.). Тази септемврийска година сочи и авторът на Българската анонимна хроника от ХV в., според когото "...Баязид обаче не почака нито най-малко, но се вдигна оттам и отиде към запад, като завладяваше царства и земи. Той залови и подчини цар Срацимир в 6906 г." Същата датировка откриваме в сръбски и руски летописи, а влашкият летописец Михаил Мокса твърди, че "...Баязид пленил цар Срацимир в 6906, подчинил го и го направил данник..." Според Мехмед Нешри сръбският княз "...се примолил на султана за Семендире (Смедерево)... Баязид хан склонил, дал му Гювернджинлик (дунавската българска крепост Гълъбец, дн. Голубац в Сърбия), ама Нигболъ (Никопол) и другия град (Видин! - вариант на разчитане, предлаган от преводачката на текста Мария Калицин!) не му дал..."

И други данни, макар да са противоречиви и разнородни, показват, че походът на Баязид против Унгария през Видин е проведен не през 1396, а най-вероятно през есента на 1397 г. През септември-октомври 1397 г. султанът нахлува във Влахия, след което напада Унгария през Срем (дн. Сремска Митровица), т.е. откъм южния дунавски бряг. Такава военна акция се маркира от някои чужди учени, но без да я обвързват с Видин и със съдбата на цар Иван Срацимир. Коментирайки разказа за пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия, сръбските учени приемат, че това е станало през 1397-1398 г. Естествено е, че и пленяването на Иван Срацимир става по същото време.

Според Григорий Цамблак цар Иван Срацимир е "изведен" от столицата си, за да завърши живота си като затворник в Бурса. Какво обаче е станало със сина и съвладетеля му, "младият цар Константин"? За него изворите не споменават абсолютно нищо, и то при положение, че той е известна личност. Не се съобщава нито за негово залавяне и хвърляне в затвора, както е сторено с баща му, нито за негово бягство. Едва четвърт век по-късно става дума, че Константин е бил в Унгария и Сърбия. Имаме ли основания обаче да приемем без колебание и без абсолютно никакви резерви (а именно това се прави от пишещите по въпроса), че Константин е напуснал Видин още през 1396 или 1397 г.? И защо една лаконична информация от 1322 г. трябва да "датира" конкретни събития от края на XIV в.?

Подходът, предпочетен от мен и от Ив. Тютюнджиев, е противоположен на априорните постановки. Напротив, ние се отказахме да "дописваме" и "допълваме" изворите. И, доколкото това е възможно, да не следваме удобната "логика" на историографските наслоения. Оказа се, че съществуват цяла поредица от сведения, отнасящи се към първите десетилетия на XV в., където името "България" продължава да съществува именно като държавно-политическо понятие. Повечето от тези сведения са добре познати, но се интерпретират винаги от гледна точка на предварително приетото като факт (!) пълно завладяване на България през 1396 г. Какво обаче ни дават въпросните сведения?

Ето какво научаваме от писмото на крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците унгарски васали: "Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си..."

Обикновено това писмо, първокласен извор за събитията след битката при Анкара (1402 г.), се свързва с т.нар. "въстание на Константин и Фружин". Според редица автори (В. Златарски, Ив. Дуйчев, П. Петров и др.) Константин с унгарска подкрепа успява временно да възстанови българската власт във вече унищоженото Видинско царство. По-късно се наложи мнението, че става дума за широки антиосмански действия, които не довеждат до възобновяването на българската власт (Ал. Кузев, Ив. Божилов и др.). Подобно развитие се допуска едва за 1408-1413 г. при т.нар. "въстание на Константин и Фружин".

И така, на присъствието на "Константин, прославеният император на България" в този текст винаги се е гледало като на опит за възобновявянето на държавността във Видин. Обаче авторът, който съвсем не е "случаен" съвременник (става дума за самия унгарски крал!), явно не разсъждава по такъв начин - Сигизмунд поставя Константин в идентична позиция с притежаващи напълно реална власт балкански владетели. При това те са избороени в географската последователност на "фронтови държави" от унгарска гледна точка - от запад на изток, т.е. от дясното към лявото крило на един военен фронт. Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са "се върнали" под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет. Излишно е да се доказва, че този сюзеренитет е османски. Факт е обаче, че за унгарския крал в 1404 г. (и преди това!) Видинското царство съществува, а "император Константин" не е "въстаник", а реално управляващ земите си владетел.

Правят впечатление и една поредица от дубровнишки сведения, свързани с Видин. Особен интерес буди решението на Големия съвет на републиката от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите "в страните Славония, Босна, Срем и България". В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в "българската страна". Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г.

В цитираното решение на Големия съвет от 1398 г. България е дадена редом с кралството Босна и полунезависимите банства Славония и Срем, васални на Унгария. Вярно е, че търговската република Дубровник запазва позициите си в българските земи и във времето на османското владичество. И все пак, ако през 1398 г. Видин вече е бил под османска власт, то надали правителството на републиката би пропуснало такава "подробност", както и едва ли би поставило една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг - Унгария.

В своя дарителска грамота за манастирите "Тисмана" и "Водица" във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява: "Всеки, който побегне от земите на царството ми в Угърската (Унгарската) земя или пък в Българската земя, мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне (...), нека бъде свободен да дойде..." Логиката отново сочи, че споменатата "Българска земя" явно е държава, а не османска провинция.

В един широко използван пасаж от "Житието на Стефан Лазаревич" българският емигрант в Сърбия, известният книжовник Константин Костенечки съобщава, че "...българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе" - събитие, което се датира към 1408 г. и се смята за начало на т.нар. въстание на Константин и Фружин. Тогава Сюлейман "...се отправил срещу Темско (средновековна българска крепост, дн. Темац, Пиротско) и го превзел с бой", а Константин и Фружин навярно отново поели васални задължения към него. Във всеки случай за завладяване на Видин не става дума.

Разказвайки за борбата между Сюлейман и неговия брат Муса ("Муса Кеседжия") Българската анонимна хроника и онази на влашкия летописец Михаил Мокса пишат за "власи, сърби и българи" (1409 г.). Българското участие е отбелязвано от мнозина учени, но като "етническа" подробност. Муса обаче е подпомаган не от народностни групи, а от държави; не просто от "власи" и "сърби", а съответно от великия воевода Мирча Стари и от деспот Стефан Лазаревич. С други думи, и тук трябва да се подразбира българска държавна подкрепа.

През 1413 г. отношенията между Муса (1411-1413) и българите се изострят. В една сръбска летописна бележка, за която се приема, че бележи края на т.нар. "въстание на Константин и Фружин", се казва: "В годината 6921 (1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април". На свой ред анонимен османска хронист отбелязва наказателен поход на Муса срещу Видин, при който той "...завзел града и го поставил под своя власт." Както ще видим обаче, тези репресии не ликвидират напълно българската власт.

Едно от най-важните известия за съдбата на България в онези години се съдържа във византийската хроника на Псевдо-Сфранцис. Според него в битката при Чамурли, Софийско (някогашното с. Шишманово, днес на дъното на язовир "Искър"), на страната на султан Мехмед І против Муса се сражават войските на "...владетелите на Сърбия и България, и на василевса (византийският император Мануил II Палеолог)..." (юли 1413 г.). По същия повод Константин Костенечки допълва, че султанът "...върна българските пленници, които Муса бе прогонил, и заживя в мир с всички..." Византийският историк Михаил Дука дава следната информация: "Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир..."

При един непредубеден подход към горните известния трудно можем да приемем, че от посочените по-горе балкански държави "...единствено България се е намирала напълно под османска власт" (Ал. Кузев). Напротив, поставянето на "България", "българите", "българския владетел", неговите "посланици" и т.н. в еднакво положение с държавите Сърбия, Влашко, Морея (Пелопонес) и т.н. ни убеждава в съществуването на българска държава през 1413 г. Мехмед I сключва мирен договор и с българите (следователно с българския владетел!), в което надали трябва да се съмняваме. Прави впечатление, че известния френски византолог Шарл Дил тълкува въпросното сведение на Дука по същия начин, забравяйки, че преди това вече е "унищожил" Видинското царство през 1396 г.

Нека се върнем на събитията във Видин в края на 1397 г., когато цар Иван Срацимир е "изведен" от своята столица. По презумпция се приема, че така Видинското царство е унищожено, но редица обстоятелства позволяват да се мисли, че нещата не стоят толкова просто. Няма сведения, че през 1397 г. Видинското царство е превърнато в турски санджак. Стратегията на османците винаги е държала сметка за военнополитическата целесъобразност - особено тогава, когато става въпрос за избягването на преки, удължени и трудно отбраняеми граници. Показателен е случаят с Иван Шишман, чиито територии и права са стеснявани на няколко пъти до 1395 г., макар унищожаването на царството му да е било напълно възможно още през 1388-1389 г. Дори и през 1393-1395 г. "невернишкият бей" Шишман продължава да пази властта си дотам, че е смятан за заплаха с оглед на Баязидовия поход във Влашко. Дори и в София, която е завладяна през 1385 г., е оставено известно християнско самоуправление в лицето на полулегендарния "бан Янука". Такъв полуавтономен статут след 1395 г. са имали "Константиновата земя" (по-сетнешният Кюстендилски санджак) начело с Юсуф, помюсюлманчен син на Константин Деянов, както и Скопие начело с Иджит паша. Елементи на местна християнска власт можем да открием и в завладените византийски и сръбски земи.

Във всеки случай през 1397 г. съдбата на Видин е неясна - сръбската владетелска фамилия, гостуваща на Иван Срацимир в онези смутни дни, моли султана за мощите на св. Петка Търновска. Григорий Цамблак пояснява, че "...те поискаха от царя (султан Баязид) не града, не неговата околност, не богатства..." - реторично изтъкване на тяхното благочестие, но и загатване, че сърбите са имали теоретичната възможност да поискат част от Видинското царство. Подобно загатване за "града" Видин, както показахме по-горе, има и в думите на Нешри.

Според "Руския хронограф" през 1397 г. Видинското царство получава статут, подобен на оня "на арбанаския и босненския владетели", а Михаил Мокса твърди, че Иван Срацимир станал "данник" на султана. Напълно е възможно, както често става в средновековните паметници, да става дума не за споменатия владетел, а за неговия наследник - "младия цар" Константин.

Както вече стана дума, през 1395 г. Константин води преговори с турците в Търново. Йоасаф Бдински недвусмислено сочи благоразположението на османската власт към "младия цар", който е приет "тържествено, със слава и блясък, по царски" от османските власти в Търново. Възможно е султан Баязид да е смятал видинския престолонаследник за по-сигурен васал от своя опитен и амбициозен баща. Прегледът на изворите прави логична тезата за съхраняването на Видинското царство като османско васално владение. За съжаление, липсата на достатъчно доказателства прави това виждане само хипотеза, но тя има не по-малко право на съществуване от наложилата се в науката версия за съдбата на Видинското царство.

Според примерната възстановка на събитията до 1402-1403 г. (битката при Анкара и започналите вътрешноосмански междуособици) цар Константин Видински остава османски васал във Видин, макар и с утежнен статут. За разлика от Стефан Лазаревич и Мирчо Стари той няма възможности за по-сериозна политическа активност. След битката при Анкара условията се променят. Тогава "прославеният император на България" се включва в създадената от Сигизмунд християнска коалиция. Константин подкрепя и своя братовчед Фружин при опитите му да отвоюва бащините си земи. През 1408 г. Сюлейман овладява Темско, с което нанася удар най-вече на Фружин. Конфликтът със Сюлейман продължава, което предопределя българската подкрепа за неговия съперник Муса през 1409 г. Съюзът с "Кеседжията" е нетраен, овладял османската власт на Балканите (1411 г.), той започва враждебни действия против доскорошните си съюзници. Въпреки тежките поражения българите, преди всичко силите на Константин Видински, явно не били сломени напълно. Подобно на други балкански владетели, Константин подпомага Мехмед I. След победата над Муса султанът сключва мир с християнските си съседи, вкл. и с цар Константин (1413 г.).

Докога е съществувало Видинското царство? Без съмнение липсата на извори прави този въпрос извънредно труден. Напоследък Хр. Матанов изказа мнението, че "антиосманското брожение в българските земи продължава близо десетилетие след началото на въстанието (на Константин и Фружин, т.е. след 1408 г. - б.а.) и угасва при друга, вече коренно променена политическа обстановка... Вероятно при потушаването на въстанието на Бедреддин Симави и при похода във Влашко през 1417 г. Мехмед I успява да потуши последните отгласи на въстаническите движения в българските земи". Данни за някаква връзка между Видин и движението на шейх Беддредин обаче няма.

След 1418 г. Мехмед I засилва натиска си към Влашко, което води до сериозни контрамерки на крал Сигизмунд. През 1419 г. унгарският крал анексира Северин от Влашко, като поставя областта под управлението на флорентинеца Пипо Спано (Филипо деи Сколари, "Филип Маджарин" в нашия народен епос), който от 1408 г. управлява Темешварош (Тимишоара). Енергичният флорентинец укрепява границата, строи и ремонтира крепости и т.н. В изворите се говори за турски набези към Северин, което може да се тълкува по различен начин. Би могло да се допусне, че към 1419 г. българската власт във Видин вече била унищожена. Мехмед I обаче е обрисуван от съвременниците като разумен и предпазлив държавник, а, както стана дума, по "унгарския фронт" винаги е имало "буферни държавици". По подобен начин стоят нещата и с Босна, и то за един много по-дълъг период. В този смисъл васалното Видинско царство може би е продължавало да съществува, признавайки върховенството на султана и пропускайки войските му през своята територия. Именно към това време късновизантийският историк Лаоник Халкокондил (писал след 1453 г., т.е. четири десетилетия по-късно!) мъгляво съобщава за пашата Турахан, който управлявал Видин и нападал унгарските земи.

Дали присъствието на Турахан паша означава, че Видин вече е лишен от своя цар, дали отразява някаква поредна османска окупация, или пък, което е не по-малко възможно, визира именно засиленото турско военно присъствие в града и "царството"? - на този въпрос е трудно да се отговори еднозначно, тъй като Халкокондил познава бегло историята на България, а и не е изключено да "смесва" два български града със сходно звучащи имена - Видин на Дунав и Воден в Македония. Византийските автори допускат подобни грешки, а и въпросният Турахан паша е известен най-вече с активността си в южната част на Балканите.

Много по-вероятно изглежда окончателната гибел на Видинското царство да бъде свързана с неуспешния бунт на претендента за османския трон Мустафа ("Дюзме Мустафа") през 1421-1422 г. Метежът на Мустафа е опасен катаклизъм за стабилизиралата се до известна степен османска държава. Най-активен поддържник на самозванеца е доскорошният никополски санджак - бей Джунеид Айдъноглу. Новият султан Мурад II (17 юни 1421-1451 г.) среща големи трудности при потушаването на този бунт, при който временно е загубен контролът над всички балкански и част от малоазийските територии. Турските войски и акънджиите на Балканите застанали на страната на Дюзме Мустафа и Джунеид. Обединените сили се прехвърлили през Галиполи в Мала Азия, а "...по цяла Румелия не останал ни един спахия" - пише Нешри. Фактически ръководител на действията бил Джунеид, чиито земи били завладени от Мехмед I в 1413 г. Айдън бил даден за управление на Александър (Искендер), помюсюлманченият син на Иван Шишман. Джунеид на свой ред получил територията на унищоженото Търновско царство, принадлежащо по право на Александър. През 1416 г. Дюзме Мустафа и Джунеид, провокирани от византийския престолонаследник-съимператор Йоан VIII, предприели неуспешен опит за бунт срещу Мехмед I, след който се укрили в Солун. По-късно Джунеид бил в Цариград, откъдето продължил да крои планове за бунт. Смъртта на Мехмед и желанието на Византия да дестабилизира османския противник дало отдавна чаканата възможност за нови действия на Дюзме Мустафа и Джунеид. През септември 1421 г. те овладели Галиполи и поставили балканските територии под свой контрол. Претендентът отхвърлил византийското влияние, отказвайки да предаде Галиполи на империята, както обещавал по-рано. Той направил опит да се опре на антиосманските сили в Мала Азия ("Измироглу, Ментешеоглу, Караманоглу и околните бейове", както пише Нешри), но още в началото на 1422 г. бил разгромен от Мурад II.

В тази нова, още по-драматична обстановка цар Константин е трябвало да определи своите позиции. Може да се допусне, че подобно на византийския император Йоан VIII Палеолог, и Константин се е надявал на благоприятно развитие на вътрешноосманския конфликт и нови отстъпки - така, както става осем години по-рано при борбата между Мехмед І и Муса. Възможно е, предвид позициите на Джунеид бей в Никопол, Константин да е нямал избор и да е бил заставен да признае именно Мустафа за законен султан. Така или иначе, няма как Видин да е останал незасегнат от тези събития.

След победата си над претендента Дюзме Мустафа султан Мурад II преминава в настъпление към християнските си съседи. През юни 1422 г. започва втората мащабна османска обсада на византийската столица Константинопол. Логично е да се предположи, че преди тази военна операция той вече е усмирил всички размирни райони в балканските си владения. По думите на Нешри Мурад II сключва мир с останалия лоялен към него сръбски деспот Стефан Лазаревич, но към Влашко са изпратени войски начело с Фируз бей. Може би именно тогава, през пролетта на 1422 г., е окончателно ликвидирана българската власт във Видин?

Както съобщава Константин Костенечки, на 17 септември с.г. Константин умира в Белград. Същата година е посочена и в Руския хронограф, където се уточнява, че Константин идва в Белград от Унгария. Смъртта на "императора на българите" ("imperator Bulgarorum") Константин е отбелязана и в сръбския Бранковичев летопис. Не на последно място, всички известни български средновековни "Поменици на българските царе и царици" неизменно завършват или с Константин и Фружин, или само с "Константин Асен цар".

Черногорският учен Б. Шекуларац направи достояние един документ, който може би по-ясно от всички изброени дотук отразява как е схващан Константин Видински от своите съвременици. Става дума за една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където неизвестен монах бележи следното: "В годината 6920 (от Сътворението на света, т.е. 1421/1422 г. от Р.Хр.) умряха Крисчи амир (султан Мехмед I) и КОНСТАНДИН, ЦАРЯТ БЪЛГАРСКИ, и Балша Зетски, а деспотът (сръбският владетел Стефан Лазаревич) превзе арбанасите (албанците)..."

Едва ли трябва да се доказва извънредната важност на това съобщение, още повече че то е абсолютно съвременно. Неизвестният монах е написал тези редове през есента на 1422 г., а в неговото съзнание Константин категорично е "цар български". Едва ли дългогодишен емигрант (от далечната 1396/1397 г.!) би бил наречен така. Напротив, явно авторът има предвид доскоро и реално царувал владетел! Трябва да отбележим още един детайл към тази сложна панорама от сведения и напластени "митологеми" - за османски санджак с център Видин се споменава за първи път едва през 1430 г.

Ако тази хипотеза се подтвърди с още доказателства, се стига до един на пръв поглед сензационен извод - българската държава изчезва от политическата карта на средновековна Европа с видинския цар Константин, когото, в съответствие с приетата условна номерация и династична линия (Шишмановци са "клонка" на династията Асеневци), би трябвало да наричаме цар Константин II Асен (1397-1422).
Пламен Павлов

[MILOM]

За атентата в църквата"Света Неделя"
Кулминацията на комунистическата терористична дейност е варварският атентат в катедралния храм „Света Неделя", при който загиват или са осакатени десетки и стотици невинни хора.По същество и по брой на жертвите той е най-тежкият атентат с терористична цел в историята на Европа. Планът на атентата е подготвян със сатанинска последователност. След провалилия се опит в Арабаконак на анархистична група на 14 април 1925 г. да се извърши покушение срещу цар Борис III (при което загиват двама от спътниците на царя), комунистите убиват запасния генерал Коста Георгиев, надявайки се, че на неговото опело в църквата „Света Неделя" ще присъства царят и цялото правителство. С убийството на държавния глава и по-голяма част от правителството терористите (и по-точно техните инспи-ратори) се надяват да предизвикат невъобразим хаос в страната и намеса на техните емигранти от Югославия. На 16 април 1925 г. в 15 ч. и 20 мин. адски взрив разрушава централния купол на катедралата, в която току-що е започнало опелото на убития генерал. Поради присъствие на погребението на убития в колата му ентомолог на Природонаучния музей при нападението на Арабаконак, царят е закъснял с няколко минути и не е в църквата, а на път към нея. Огромен облак дим се издига над разрушената църква, изпод развалините пълзят останалите живи ранени и осакатени, облени в кръв. Писъците им създават зловеща картина на площада. Единични полицаи се суетят объркано, без да знаят какво могат да направят. Никой не знае има ли останал жив от министрите в църквата. По всичко изглежда, че комунистите са успели да създадат неспасяем хаос. Успели да намерят пролуки сред развалините един по един излизат министрите с разкъсани дрехи, окървавени лица и се събират на заседание в Министерския съвет. Незабавно е обявено военно положение.

[retro_69]

В подкрепа на думите на колегата Груев, колко грандиозен Град е бил София по това време -цитат " преди въстанието Батак има население 8000 - 9000 души,"(Априлското въстание)!!!

[Грую Груев]

Във връзка с 130 годишнината от обявяването на София за столица, някой може ли да копира нещо по случай повода. И да обяснят на някои хора, че не е имало гласуване, което София е спечелила с един глас.

Ами хич не си прав - веднага след създаването на новата българска държава, през 1879 в Търново се свиква Учредително събрание. На него има представители от всички краища на страната (включително турци). Една от задачите на Учредителното събрание е изборът на столица и точно тук се проявява един човек - Марин Дринов. Точно на него се дължи изборът на София за столица. Той произнася прочувствена реч, в която изброява предимствата на София - врата към Македония и Тркия, лесна за отбрана от всики страни далече от Турция и не на последно място - така би се секнал меракът за "брачата" сърби да вземат и тази част на България и да я обявят за сръбска, нещо което ссамите тъпи и малоумни шопи (в Брезнишко и Трънско) сами са искали (има запазени техни петиции за присъединяване към Сърбия, естествено плод на тяхното малоумие и на сръбското злато). Та след речта на Дринов (трябва да му се вдигне паметник на всеки вход към София) е имало гласуване и София печели с "вишегласие" - каквото и да значи това (не съм чел оригиналните протоколи от събрането). Търновци са много разочаровани и естествено се ражда митът (дали е само мит не зная, но най-вероятно е), че П. Славейков бил заспал и го събидили точно когато се гласувало и той още сънен, не доразбрал и вдигнал ръка за София. А доколко София е бил град по това време говорят следните цифри:

По това време градът има 11 649 жители, от които 56% българи, 30% евреи, 7% турци и 6% роми

И това ми било Град, пък и български, че чак и столица
Паметник трябва на Дринов, огромен паметник, че иначе сега Софето щеше да е една глуха провинция населена с прости шопски селяндури (не, че сега пак не е пълна със селтаци, но поне са шопи в голямата си част

[Грую Груев]

По темата за потурчването:
За съжаление е имало и големи маси българи, които са приели исляма или поради икономическата принуда (по-ниски данъци) или поради користолюбие (възможност за издигане) или поради липса на алтернатива ( в полето, заобиколен от турски села, нямаш къде да избягаш). Зверствата на турците са детайлно документирани, особено в периода след Априлското въстанание - потурчвания, изнасилвания, отвличане на деца, ибиване на хора по особено жесток начин (одиране жив и запълване на одрана кожа със слама пред все още живият човек!!!), подобни зверства има и по време на Балканските войни. Дали е имало целенасочена политика на Османската държава за потурчване е трудно да се каже - да, имало е такава в отделни региони и както виждаме, ако е искала държавата е постигала своето - дори една толкова древна цивилизация като Еипет е излямизирана за 100-на години. Явно е, че сържавата не е искала тотална ислямизация (нямало да има кой да бачка), но там където е провеждала подобна политика, зверствата са били чудвищни:

- свидетелство на видинския митрополит Йоасаф:

Цитат:
Архиереите и гражданите биваха безмилостно гонени, подлагани по много причинина мъки и злословия...О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни— понеже се изплашиха, от страх, някои — понеже се смекчиха от ласкателства или бидоха победени чрез имуществени придобивки, други пък се присъединиха към враговете, понеже поради простотията си бяха подмамени чрез писма и хитрост.

- свидетелство на Паисий

Цитат:
Толкова имена на св. мъченици можах да намеря, които са били от български род и език. На 29 мъченици се намериха имената в България. На първо време турците избили много български народ по градовете заради християнската вяра, но хората от простота и небрежност не описали страданията им и така от род в род страданията и имената им преминали в забрава.

- поменик на Къпиновския монастир

Цитат:
Да се знае кога стана размир, та затриха на Цариград патриарха и обесиха владиците, и зеха силяха от християните турците. И запустиха Света Гора. И изсякоха много християни. И робиха, и много касаби запуснаха, и много манастири и черкви разсипаха... Насилия вършеха над християнските жени, а техните мъже ги яздеха като коне по улиците... и грабеха християнския имот като вълкохищници...

- “Похвално слово за Патриарх Евтимий”

Цитат:
Воеводата турчин, когото султан Баязид постави да управлява града, повика при себе си Божите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни въпроси. И те, като вървяха след злия вестител, отиваха като глупави овци, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр ги изкла пред църквата, или по-добре казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта.

- летописа на Пазарджишкия монастир Св. Петър

Цитат:
В онова време се потурчиха селата в Цепина, където беше изпратен някой си Хасан ходжа, който придружаваше пашата и обряза първо свещениците: поп Константин, поп Георги и поп Димитър, на ден св. Георги. Потурчиха всичко до 15 август (ст.ст.), а ония, които оказаха съпротива, заклаха ги, за да се уплашат и другите...

- из "Исторически бележник"
Цитат:
През 1720 година, в царуването на султан Ахмед III, в горната махала на с. Райково живееше един турчин от Анадола по име Селим ходжа. Той се ползуваше с голямо доверие пред султана. В едно донесение до него той му съобщил, че райковци не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват, безпокоят властта и пречат на помохамеданчването на родопското население. Тогава султанът заповяда да се накажат непокорните селяни. Селим ходжа използува това нареждане, та повика около 200 души по-видни райковци на площада на селото, и ги покани, за да смекчат гнева султанов, да приемат мохамеданската вяра, като в противен случай ги заплаши със смърт. Райковските първенци упорито отблъснаха всички увещания да се потурчат, като заявиха, че на никаква цена няма да се откажат от своята вяра. Тогава по даден знак заобикалящите ги турци се нахвърлиха върху тях и ги избиха до един. Това стана на 8 юли 1720 година.

А ето и малко разпоредби как да се налага ("мирно") исляма сред неверниците.


Из сборника фетви на Абдуррафим ефенди, шейх-юл ислям през периода 1714-1716 г.

Превод: А. Велков, Е. Радушев

Въпрос: Ако неверникът Зейд с хитрост е вкаран в исляма, но след това се отрече от мюсюлманската вяра, то как следва да се постъпи с този човек?
Отговор: Да бъде затворен и насила вкаран в исляма!

В: Ако представителят на властта Зейд нагости неверника Амир и му каже: “Стани мюсюлманин!” и освен това приложи хитрости, за да вкара Амир в исляма, може ли този Амир да бъде считан за истински мюсюлманин?
О: Може!

В: Ако представител на властта завърже неверника Зейд с въже през врата и почне да го души, а Зейд каже: “Пусни ме, аз ставам мюсюлманин”, счита ли се постигнатото по този начин мюсюлманство за законно?
О: Счита се!

В: Във връзка с горната забрана неверниците казват: “Ние плащаме джизие и испенч и не може да ни бъде забранявано да празнуваме своите религиозни празници.” Ако неверниците продължават да упорстват, след като веднъж са били предупреждавани, и се съпротивляват като не приемат забраната, то как да се действа спрямо тях съгласно закона?
О: Насила да им бъде забранено да действат по този начин и да бъдат наказани с тежко телесно наказание!

В: Няколко мюсюлмани участвали в танците на неверниците. Зейд поискал от шейх-юл исляма фетва за техните деяния и получил отговор: “Подновяване на вярата и брака!” След това Зейд показал законната фетва на тези няколко души и казал и им рекъл: “Ако продължавате да правите така, вас ви чака подновяване на вярата и брака.” В случай, че онези отвърнат: “Не говори празни работи! Ние сме видели тези обичаи от дедите и бащите си и ще продължим да се придържаме спрямо тях!”, как трябва да се постъпи съгласно закона с такива хора?
О: Законно да бъдат убити!

В: Ако мюсюлманина Зейд започне да разговаря на езика на неверниците, без да има причина за това, как трябва да се постъпи с този Зейд?
О: Да бъде порицан!

В: Ако съдията в същото това населено място запита Зейд и речените мюсюлмани: “Вие защо говорите езика на неверниците? Грешно е да се постъпва така!”, а пък Зейд и мюсюлманите отвърнат: “Този език е езикът на нашите деди и ние не вършим грях като разговаряме на него”, как трябва да се постъпи според закона със Зейд и тези мюсюлмани?
О: Да бъдат порицани, да се заставят да искат прошка и да им се пречисти езикът.

В: Християнката Хинд починала и оставила следните наследници: неверникът Зейд – съпруг и синове Амр, Бакр и Бешир. Цялото наследство получил Зейд. Синът Бакр не получил част. Ако той приеме исляма, може ли да вземе от баща си дял от наследството на майка си Хинд?
О: Да, може!

В: Мюсюлманинът Зейд починал. Може ли баща му Амр, който е неверник да го наследи?
О: Не може!

В: Мюсюлманинът Зейд починал, като оставил син Амр, който бил също мюсюлманин, и дъщеря Хинд – християнка. Може ли християнката Хинд да бъде наследница на баща си?
О: Не може!

И все пак сме удържали и сме останали БЪЛГАРИ, затова ми е много болно когато видя български момичета да лапат доброволно и с желание, заради един парцал, рязаните на манафите и се чудя защо ли дедите ни гинеха за вярата си, а сега доброволно я даваме!!!
БОГ ДА ПАЗИ БЪЛГАРИЯ ОТ НЕЙНИТЕ СОБСТВЕНИ ЧЕДА!!!

[Цар Симеон]

Във връзка с 130 годишнината от обявяването на София за столица, някой може ли да копира нещо по случай повода. И да обяснят на някои хора, че не е имало гласуване, което София е спечелила с един глас.

[atb]

Радвам се, че има хора който се интересуват от историята, а не само да се хващат за гушите, кой какви пари може да прави по борсите и колко е по-умен. с това избиване на комплекси доникъде няма да го докараме. ето и материал от мен за потурчването и извори за тези векове:


ИЗ МОЛБАТА НА БЪЛГАРИТЕ
ОТ ПЛОВДИВСКА ЕПАРХИЯ ЗА ПОМОЩ ПРОТИВ
ОСМАНСКИТЕ ИЗДЕВАТЕЛСТВА И НАСИЛИЯ

Писана на 4 юни 1876 г. в Пловдив. — Вж. Архив на Найден Геров, г. II, с. 240—241.

В нашата епархия повече от 150 села са опленени и изгорени от башибозуци и от черкези: старци, жени, деца и невъоръжени мъже бяха избити безмилостно. Досега са избити повече от 60 000 души. Чисто българските наши села Батак, Перущица, Белюво, Ветрен, Стрелица, Панагюрище, Копривщица, Клисура и други станаха плен и пожар. Близо 20 000 млади невести и девойки бяха поробени, потурчени и закарани в харемите: много девойки турците продават по градовете Пловдив, Одрин, Цариград и другаде; малките деца потурчват и ги разпращат по турските села и градове. Много наши манастири и църкви бяха опленени и разнебитени... В Клисура бяха изклани в училището 120 деца заедно с учителите им. Близо до Калофер бяха обезчестени 40 девойки и после изгорени в една плевня. Повече от 100 000 души се намират без покрив и без насъщен хляб и всяка минута чакат смъртта си...

Турците взеха в Карши Якъ едно красиво момиче от Перущица, принуждаваха го да се потурчи и след като то не склони, те го посякоха [заклаха]...
От мъка хората започнаха да се потурчват. От Батак се потурчиха три фамилии...
Две момичета от Перущица след много скитане най-сетне намислили да дойдат тук (в Пловдив). При чифлика на Мистроболу двама турци ги посекли, след като ги безчестили и насилвали да се потурчат...
На 8 юни по решение на комисията бяха обесени 12 души новоселци, от които двама свещеника (единият на 80 г.)... Имало един от осъдените, на когото инстинктът не се бил свършил. Той викал за помощ, но те му казали да се потурчи, ако иска да избегне бесилото...
Три фамилии от Батак се потурчиха официално.

На средата между Търново и Севлиево се намира селото Ново село с 200 християнски къщи, отстоящо на пет часа разстояние от първия и на три от втория град, в което се намира женски девически манастир, основан преди 40 години от един монах от Атонската планина. От тази обител при последните смутове от башибозуци, турци и черкези бяха похитени 24 православни млади монахини и послушнички, като преди това бяха обезчестени и поругани по най-циничен начин от турците; по-старите монахини след различни изтезания и мъчения бяха убити, а обителта ограбена и разрушена. За по-нататъшната горчива участ, постигнала похитените жертви извън манастирския покрив, нищо не е известно. Вероятно те са били препродадени и сега са предмет на любострастного харемно развлечение на някакъв турчин фанатик, който при това се издевава на техния по-ранен монашески начин на живот.

[MILOM]

На този ден през 1909 г. с Цариградския българо-турски протокол Турция признава независимостта на България



На 6 април 1909 г. с Цариградския българо-турски протокол Турция признава независимостта на България. Документът е подписан от българския министър на търговията Андрей Ляпчев (на снимката) и от турския министър на външните работи Рифат паша. С протокола се признава провъзгласяването на независимостта на България 1908 г. и се постига съгласие по всички спорни въпроси, произлезли от този акт. Уреждат се проблемите с мюсюлманските общини и вакъфските имоти в България, с компанията на Източните железници и други. Този протокол е подписан в изпълнение на Руско-турския протокол (1909 г.), който България приема. Руско–турският протокол (1909 г.) е подписан на 3 март в Санкт Петербург. С него се разрешават възникналите във връзка с провъзгласяването на независимостта на България 1908 г. финансови проблеми. Турция настоява България да и изплати като обезщетение 125 млн. лева, като в тях е включена сумата от 40 млн. златни лева, които България дължи на компанията на Източните железници. Срещу посочените компенсации Турция е склонна да признае независимостта на страната ни. Русия поема финансовите задължения на България. Тя приспада исканата сума от военния дълг на Турция след Руско-турската война 1877–1878 г. Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България. Финансовите отношения между България и Русия се уреждат с подписването на Руско-български протокол 1909 г., подписан също на 6 април. Според него България се задължава да изплати на Русия сумата от 82 млн. лева в продължение на 75 години, като първата вноска трябва да се направи на 1 октомври 1909 г. България така и не изплаща на Русия цялата дължима сума. В началото на 20-те години съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг. Независимостта на страната ни е призната от Великите сили и балканските държави, както следва на 7 април - Сърбия и Черна гора, на 10 април - Англия, Франция и Италия, а на 16 април - Германия и Австро-Унгария признават независимостта ни.

[MILOM]

За НАСИЛСТВЕНОТО ПОМЕХАДАНЧВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ ПО ВРЕМЕ НА ТУРСКОТО РОБСТВО
:

Силезийския рицар Мелхиор фон Зайдлиц, който през 1559г. бил пленен от турците разказва: "...В споменатия град (Пловдив), както и в другите области, живеят много християни, които говорят славянски език. От тях, както и от всички други християни, живеещи в неговата държава, султанът изисква и нарежда обикновено всяка четвърта или пета година да се взема данък от децата им. Така че, който има 4 или 5 деца, му вземат 1 или ако има повече – вземат му 2 или всички момченца. Тези деца изпращат в Анадола или Мала Азия отвъд морето и ги разпределят между местните жители из всички градове и села. Докато пораснат, децата биват използвани за всякаква физическа работа и научават турски език. Наричат ги аджеми-оглани. По-късно, когато децата заякнат, султанът ги изисква и те трябва да ги отчетат в Цариград. Ако междувременно някое или повече деца са умрели или пък са загубени, главата на семейството, при което са били, трябва да съобщи пред съда на града или селото как са загинали. Не стори ли това, трябва да плати детето. По-късно използват децата в султанския двор, на корабите или в градините, в конюшните и на много други места, където имат нужда от тях. Което от тях се е проявило добре, когато порасне, го използват за това, което е научило. Много от тях учат занаяти, но от тях правят повече еничари и хора, които след това се отнасят тирански с родителите и другарите си. Бедните християни, които са подчинени на султана, трябва да очакват по всяко време такава безподобна тирания и да я търпят без всякакви възражения...”

[MILOM]

За НАСИЛСТВЕНОТО ПОМЕХАДАНЧВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ ПО ВРЕМЕ НА ТУРСКОТО РОБСТВО
Трябва да признаем нов спорт у нас-да си плюем в лицето..Вярно е ,че на лайното всеки обръща внимание,просто защото като минеш покрай него мирише отвратително.Но трябва ли човек да се превърне в лайно ,за да му обърнат внимание.Едно такова лайно увито в целофана на професортвото си,развива поредната гадна псевдонаучна "теория",че в България е нямало насилствено помохамеданчване,всичко е ставало напълно доброволно,дори по самоинициатива сме молили турците да приемем вярата им.Ще бъда благодарен на всеки,който ми помогне да съберем достатъчно информация за тези черни времена. Започвам с един кратък материал,като темата ще бъде отворена,за можем по всяко време да я допълваме.Историята е такава,каквато е ,независимо дали ДПС е на власт или не.---

.Из Историческия бележник: /В него се записват всички случки, станали с християнското население в Кръстогорската област. Той е писан от странствуващи монаси на гръцки език в течение на два и повече века, начиная от 1622 година. Предавал се е от ръка на ръка и е пазен тайно в църквата "Св. Неделя" в Райково. Последен неин пазител бил поп Глигорко, с изчезването на когото изчезнала и книгата. Част от бележника е запазен от Рада Казалиева, която преди изчезването му тя е снема и запазва някои преписи от него, които превежда от гръцки на български/: "В 1661 г. в 21 години от царуването на султана Мехмед IV (има се предвид вероятно 1669 г. - бел. моя) излезе заповед да се потурчат българите в Красногорето - Кръстата гора (в Средните Родопи). С огън и нож турците успеха да потурчат населението в следните села: Каршилъ (Виево), Смолян (Смилян), Упарово (Влахово), Бяла река, Подвис, Витлово (Рудозем) и една малка част от населението в селата Езерово (кв. на Смолян) и Беловидово (Златоград). А селата Райково, Устово, Долно и Горно Дерекйой (съответно Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Славеино), Петково, Очиново (Чокманово), Левоочево (Левочево), Пещера, Осиково (Полк. Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си." Преданието сочи, че помохамеданчването е станало по Великден. Селото е обградено от всички страни с турци, които залавят свещеника и част от населението в църквата. Предлагат им да приемат исляма, но свещеникът отказва и е съсечен в църквата. Който откаже да приеме новата вяра е убиван на място. Една част от населението успява да избяга в околните гори. Според преданието само 5 семейства приемат исляма и остават в селото на Илинденя, а в последствие се заселват в днешното Виево. Къщите на селото са изгорени, с изключение на тези, чиито стопани са приели исляма. В пожара са унищожени и църквите "Св. Илия", "Св. Неделя" и параклиса "Св. Георги". Малко по-късно се провежда и акцията за приемането на исляма в Кутлово (Славеино). Но кутловци се оказват костеливи орехи и само няколко души приемат новата вяра: двама от синовете на дядо Георги, които са именувани Мустан и Мустафа, синът на някой си Узун и по един потомък на Чилингирския и Чолаковския род, които се заселват в Тикале. Кутлово е изгорено от поробителите, с изключение на 1 къща. Голяма част от неприелите исляма се заселват в местността Балабанско, а една част от неприелите и помюсюлманчените заживяват в Махалата - на завоя при вливането на Виевска река и Малка Арда, където доскоро е имало остатъци от чешма. Двете нови населени места си помагат и живеят задружно по съседски. Християните изграждат нов параклис на мястото на опожарената черква "Св. Илия". Двете села заедно празнуват и се веселят, играят заедно хоро. Но след един нещастен случай, при който една девойка-овчарка пада от скала християни и мюсюлмани решават, че не е редно повече да живеят заедно и че така ще бъдат наказани и се разделят. Изповядващите исляма завиват по Виевската река и там основават селото си, което от завиването се нарича Виево. Християните остават в Махалата. Връзките между съседите от двете религии не се заличават, докато при едно общо празненство, след запой един виевец се провиква: - От сега тува нещеме кауре! Сва място е наше! Настъпва масово сбиване и общите празненства започват да замират. Някои отношение все пак се запазват и никой не отрича родовите връзки. По-нататък турците правят още опити за помохамеданчване на християните, но със слаб успех - хората бързо успяват да избягат в гората. Властта има проблеми не само с кутловци, но дори и с виевци, които с нищо не съдействат. Заради това си поведение селяните от двете села са наричани "карши" (срещу властта) и съответно двете получават имената Голямо и Малко Каршилъ. След края на акцията християните се връщат и възобновяват своето село Кутлово.от komap