История

[Грую Груев]

оооо, автохтонци - не съм очаквал, че във форума има такива. Момци, похвални са услията ви, ама не е баш тъй, щото да ваадиш автохтонната теория, е горе долу същото като макетата, дето били потомци на сащо дъ грейт А че сме дошли много по-рано на балканите от 681 е безспорен факт, но родната историогафия не иска да го приеме - все пак допреди 20-на години тази дата беше на герба на НъРъБъ.

П.С. Иначе и аз до известна степен подкрепям някои автохтонни теории, като това че готи и гети е едно и също примерно или че ние сме им родственици и т.н. А че си идваме нейде от Урал, т.е. идваме от памиро-иранското плато, но сме живяли до Урал с братчеди мадярите също приемма за факт - тогава сме се разбирали, сега не можеш да отбереш бъкел думичка от унгарски, нали? Но пък за сметка на това, нашия и техния език са два от най-трудните за изучаване в европа....

П.П.С. Радвам се, че има и други, освен Милом, естествено, които да се интересуват от родната история.

[Kiro]

БРАВО НА МЕЧО

[mechobikov]

http://bgsviat.narod.ru/drevnobulgar...ia/1.parva.htm

Учили сме в училище, че нашият народ - а и съседите ни - сме пришълци в тази част на света. Това е официалната версия на държавните историци от Освобождението насам.

В действителност нещата стоят другояче:

- Версията, че сме пришълци в собствената си страна е една нова версия, наложена през последните 100-150 години.

- Допреди 150-200 години - столетия и хилядолетия назад - се е учила съвсем друга история. И историците от древността до 18-19 век разказват друга история...

Името "българи" започва да се използва на Балканите от 4 век. С него старите историци наричат същото местно население, което по-рано е известно с имената мизи, "траки", пеласги и пр.

Многобройни примери и от фолклора, етнографията, обичаите, бита, традициите, езика - свидетелстват, че българите сме местен народ.


ШКОЛАТА НА ФАЛШИФИКАТОРИТЕ

- От Освобождението у нас е на власт една историческа школа - "Златарската" - по името на Васил Златарски, обявен за "Баща на българската история". Тя се е срастнала с държавата и е една и съща при всички управления. Налагането й не е резултат на научно превъзходство, а на политически интриги и чиновнически кариеризъм. Основателите й са изобличавани във фалшификации - и от наши и от чужди учени - а "кариерата" й е изпълнена със скандали.

- Почти всичко, което сме учили в училище е резултат на едностранчивите съчинения и историческото инженерство на тази школа. Доказателствата на нейните историци - за версията, че сме пришълци - всъщност са малко, изворите им също са бедни, но смелостта и творческия им размах са големи.

Историята, че българите сме доведени на Балканите отдалеч от Аспарух е една недоказана легенда - мит, който се налага у нас след Освобождението. Няма сериозни доказателства за такова далечно преселение. Нито за тюркски, ирански, памирски и пр. чужд произход на нашия народ.

- Безпътицата на привържениците на чуждия ни произход, може да се види в обзори като този: "Теории за произхода на древните българи". Защо тези историци като побъркани търсят произхода ни по Земята - и никъде не го намират - те си знаят. А данните за балканския ни произход са внушителни и многобройни. Точно тях търсачите на митичната "прародина" винаги заобикалят и никога не виждат.

[diletant]

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%...BD%D0%BE%D0%B2

Хи, хи! "учен чукундур" !

[mechobikov]

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%...BD%D0%BE%D0%B2

[Kiro]

Браяво за Раковски

[mechobikov]

http://bgsviat.narod.ru/drevnobulgar...rska_6kola.htm
Георги Раковски - един от най-големите изследователи на българската история и един от истинските й бащи

Раковски е жив съвременник и наблюдател на разпространението на новата модерна версия за историята ни. Той посреща и нея и първите й български апостоли с убийствен присмех.

"Европейски някои си учени даром мъдруват, че тии българи (дошавши уж чак в 502 год. подир Христа в днешна България) били татаро-унгарскаго племени, но като дошли в България, найшли тамо седем народа славяни, смесили се с тях и се пославянчили до шуш за твърде малко време! Но тии учени не ни показват отде и кога са били дошли тии седем народа славянски в България и някаква си най-мъничка татаро-унгорска остатка в езика ни?! Нам е познат коренно татаро-турский език и със сичките старания, които сме положили няколко години да открийме такова нещо, за святата истина повестности, нищичко не сме найшли.

Чудни са европейските някои си учени, които тъй даром се впущат в работи, които не познават!"

/БЪЛГАРСКА СТАРИНА, МЕСЕЦ ЧЕРВЕН (ЮЛИЕ) 1-И. БУКУРЕЩ, 1865 г./

“Колко смешни са историците и любословците, между коим и много славяни зовими, а в очи коим тая реч е била като трън татарщина, и от того заключавали и решили, че дошавший ... от Волжанските страни Кубрат с едно отделение бил татарин... А от мечтаний татарски язик никаква остатка не е останала, но слял се уж и се изгубил в мечтаний от тях славянский. Чудно приключение и хубава легенда.”

/Георги Раковски. Съчинения Т.4 – С., 1988, 265 с./



“Както старите гърци са ни хвърляли в скитская яма, тии днешни европейски учени ни съпричисляват с фински и черменски и не знам йоще какви племена и качват ни по уралските диви и пусти гори!”

/Г. С. Раковски, Ключ българскаго язика, Съчинения, том IV, София, 1988, с.194/



И до ден днешен Раковски е омразен за официалната ни историческа школа - тя всячески се стреми да омаловажи трудовете му и изобщо отрича, че той е историк. А неговите исторически трудове са пропускани даже и в "събраните му съчинения" (т.е. буквално цензурирани). Бюрократи в учреждения отричат дейността на изследователя...

[mechobikov]

1. Нищо ново под слънцето.
2. Всичко ново е добре забравено старо.

[polina]

“Да! Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни сме, дордето робът има още с какво да ни храни! У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за заслугите и деятелността на светите мъже, предъвкват и кълчевят историческите и съвременните истини, играят народни игри, пеят „народни“ песни, пият, ядат и се веселят; а в това също време пред тежките и безчовечните страдания на народът дигат тостове за здравието на тирана, за дългоденствието на робството и за щастието на глупците. На тоя свещен и тържествен за нас празник вие ще да чуете, че патриотите реват: „Да живее робът! Да живее нашият милостив тиранин! Да живеят нашите калимавки! Да живеят пиевиците на народът! Да живее нашата всеобща подлост!“

“На другият ден българското „аз“ не съществува: пресипналите патриоти се хвалят един пред други, че ги боли глава, че яли повече, отколкото заплатили, и че останали твърде доволни от „разпалените“ тостове на патриотическото вино. Иди после това при изтрезнелият патриотин, който вчера е бил готов да се бори с Голиата и да даде даже и джигерът си за пилав на революцията, и помоли му се да изпълни барем едно от вчерашните свои тържествени обещания, и ти ще да видиш, че политическият Лесепс ще да ти каже, че си луд или че не си още изтрезнял. Видите ли кои сме ние?”

Христо Ботев

това е то съвременния портрет на българското аз...

[mechobikov]

“Да! Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни сме, дордето робът има още с какво да ни храни! У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за заслугите и деятелността на светите мъже, предъвкват и кълчевят историческите и съвременните истини, играят народни игри, пеят „народни“ песни, пият, ядат и се веселят; а в това също време пред тежките и безчовечните страдания на народът дигат тостове за здравието на тирана, за дългоденствието на робството и за щастието на глупците. На тоя свещен и тържествен за нас празник вие ще да чуете, че патриотите реват: „Да живее робът! Да живее нашият милостив тиранин! Да живеят нашите калимавки! Да живеят пиевиците на народът! Да живее нашата всеобща подлост!“

“На другият ден българското „аз“ не съществува: пресипналите патриоти се хвалят един пред други, че ги боли глава, че яли повече, отколкото заплатили, и че останали твърде доволни от „разпалените“ тостове на патриотическото вино. Иди после това при изтрезнелият патриотин, който вчера е бил готов да се бори с Голиата и да даде даже и джигерът си за пилав на революцията, и помоли му се да изпълни барем едно от вчерашните свои тържествени обещания, и ти ще да видиш, че политическият Лесепс ще да ти каже, че си луд или че не си още изтрезнял. Видите ли кои сме ние?”

Христо Ботев

[MILOM]

Ботев. Колко кратко и категорично име с най-дългото и страшно ехо в българската песен, поезия и публицистика. Чутовен човек, със сърце - динамит, с юмруци - бомби, с поглед на небесен властелин, със забележително чело – като връх Вола.

Национален революционер. Две думи, от които днес се срамуваме. Защото се отрекохме до три пъти от революциите, отричаме се и от националното, като не го зачитаме, отричаме се постепенно и от Ботьова, от неговата дума, дързост, дишане и драматичност. Завистниците го клеветят, че е ръгнал да мре, за да се увековечи чрез смъртта си. Той обаче не е имал избор – трябвало е да изгори завинаги, заедно с ненаписаните си писма, стихове и статии.

Защото е знаел, че въстанието е обречено – не можеш с черешови топчета и кремъклийки пушки да победиш цяла империя. Но е отишъл на самосмърт, за да чуе Европа, че има такъв наведен под хомота на робството народец, горд и героичен като него, висок и велик като него, гениален и господен като него.

Целият великолепен театър, който разиграва безподобният ни войвода при превземането на кораба ‛Радецки‛, чупенето на сандъците с градинарски сечива, преобличането в наперените униформи, арестуването на капитана и пращането на депешите-светкавици до двата най-известни за времето си европeйски вестника – всичко това говори за осъзната мисия, от която те побиват тръпки. И ти се пълнят с влага очите.

Защото на подобна свободна обреченост, пред подобен избор може да бъде изправен само галеник на съдбата, роден за безсмъртие. Роден да бъде пример и подражание на цял един народ. Който предпочита да мучи и да преживя, да бъде доен и ръган с остена, да бъде употребен за срамни удоволствия. Но светът не съди за нас по нашите недъзи, а по високосните ни личности. По отличните ни личности, а не по помиярите, които ни управляват като управители на глобалната империя.

Ботев би бил невъзможен днес, когато пращим от свобода. От свободата по време на демокрация. Храчихме по комунистите, че били първо интернационалисти, а след това патриоти, че при тях сме имали две родини-майки, но те се плашеха от Ботев, от Ботевското у този неботевски народ; и дебнеха, ако случайно пак се прероди Войводата, да му турят я каскет, я някаква партийна шапка. Но тогава Ботев не беше невъзможен. Напротив – би бил втори път убит от своите. Но запаметен като Чиляк с централно ч.

Днес Христо е немислим. Нито като поет, нито като вестникар, нито като певец на волното слово. Волнодумник като него щеше да бъде безработен учител. Журналист на свободна практика, която няма къде да се практикува. Хъш с хъс, ненужен и неуважаван заради острия си език, заради горестната си гордост и нечовешката си безкомпромисност.

Малко преди да го гръмнат, в четата пълзи змията на страха. Ботев е разстроен. С разкъсани от походите ботуши, с червени като рани от безсънието очи, прашен, жаден и зъл от безпомощността на народонаселението си, чието чедо е и той самият. Викат му, Войводо, дай да бегаме у Сърбия, тука ще ни смажат като въшки, а той мълчи страшно и гледа някъде през тях. Гледал е към нас, да види какъв отговор ще му дадем, ний, неговите следващи братци и сестрици, неговите чеда недоправени. Само един от щаба му възразява, че е свършено с тях като кауза, ако забегнат у Сръбско и си съхранят кожите. Но време за думане няма, турските орди налитат отново и ягнетата остават недопечени. Всички гушват пушките, пукот и пушек отвсякъде, а овчаринът плаче и стене - си иска паретата за обеда, който се върти на шиш и остава недокоснат.

Ботев гневно изругава: „Дайте му една кесия пари на тоя нещастник, ние за свободата му мрем, а той си жали жълтиците!‛

Това са може би последните думи на Войводата. Битката започва. Пищят джепанета. Мирише на барут и на кръв. След няколко исторически часа, разказват, след като са отблъснали османлиите, той заспал като труп. За около минута, две или три. Наобиколили го първите му воеводи. Той се стреснал и скочил на крака. Изправил се и паднал завинаги. От българско олово в сърцето. За да може четниците му да се усетят свободни от неговия авторитет, от неговия поглед, от неговата божественост. Свободни да изберат страха и срама да се молят за пощада. Да се крият като лалугери из кошари и махали. Докато ги настигне бесилото или ятагана.

И Ботев, и Левски нямат гроб. Сигурно се знае къде са им костите, но за наказание не ни е казано. Не ни се казва. Щото не ги заслужаваме. Като единици и като сумарно стадо. Като индивиди и като масовка за митинги. Но ние не знаем, че сме наказани – знаем само откъде се влага ранъта и откъде се изхожда. Защото сме обикновени хора и борбата за парчето хляб наш насушний е по и над всичко. Живеем наврени в хляба като червяци и за никакви прилики с Ботев не щем да чуем. Защото сме прости хора, от фабрики и канцеларии. И не живеем с литературата и с родната история, а в безродното ни отечество, сред българските башибозуци, в центъра на безкрайното собственоръчно иго.

Не Ботев, не Левски, не Раковски или Бенковски са нужни днес. Нужен ни е онзи бъзльо, който се е осмелил отдалеко да целуне тялото човешко на дивния дух, наречен Христо Калоферчето... Той ни е много нужен сега – да се огледа наоколо, да потърси с поглед нещо подобно, да занича час или два около себе си и в нас, пък като не найде кой е за пушване, да се пушне сам и да се свърши с рода му на мерзавците.

Додето не открием и не разпознаем мерзавците между нас си, ще патим и ще се разбягваме като уплашени четници, немили-недраги из странство. Ще бягат чедата ни от нас и ние от нашите отци и майчици. И все по-често ще забравяме за какво им хвръкнаха главите на онези юначни момчета, от които и семка не остана. А само кръв напусто май пролята и легенди, които не стават за хапване
Р. Леонидов

[MILOM]

Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила..."

("Обесването на Васил Левски" - "Хр. Ботев)

Всяка епоха има своя история, своя нова идеология, която обуславя ценностите – идейни, нравствени и естетически. Всяка епоха създава свои герои, за да съхрани спомена за себе си чрез тях.

И ако има някой, който така, който така неповторимо да бъде герой на своята епоха, някой в чиито очи сиви, почти сини, да иска да се разпознае всеки от нас – то това е Дякона. Наричаме го Апостол на свободата, защото на него, без съмнение, дължим това днес "да можем да се бъдем равни на другите европейските народи".

И може би днес,19 февруари, когато ще отбележим 139 години от Неговото обесване – събитие, на което самият Христо Ботев посвещава стиховете, изписани по-горе, е редно да си припомним не само святостта на делото му, не само не само с церемонии и венци да го почетем, но да си спомним и да запазим заветите му – най-свидното, което един Апостол може да остави на народа си. А може би това трябва да направят и тези, които така гордо и на най-видни места поставят портретите му – да красят кабинетите им. Вие се сещате кои.

"Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв...";

"Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си";

"Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност"'

"Всекиму ще се държи сметка за делата";

Тези думи звучат достойно, защото са казани искрено. И може би всеки от нас се просълзявал с чувство на гордост, с онзи тържествен патос, който изпълва сърцата ни, когато си спомняме за отминалите събития. Но тези завети, струва ни се, не са само за предизвикват сълзи по чествания, само за тържествени зали или за политически речи.

Те са за всеки от нас – те на наследство и завет, в тях трябва да се оглеждаме по онзи морален начин, питайки се – изпълняваме ли ги. Много често сме се питали какво ли щеше да се случи, ако Апостола беше жив, ако бе доживял да види Следосвобожденската епоха. А ако беше свидетел на нашата най-история?!

Дали отново в очите му щяхме да разпознаем моралното огледало на нацията си?! Дали?! Защото колко от нас са способни на истинска любов и преклонение пред заветите на предците – може би останаха твърде малко тези като Николай Хайтов, който така усилено търсеше гроба на Левски.

Църквата отказва да канонизира Васил Левски. Но в сърцата на хората, той винаги ще бъде светец. Истина е, че тези, които обичаме и пред които се прекланяме, ще бъдат завинаги обезсмъртени в сърцата ни. И всяко българско сърце винаги ще жали за Васил Левски, защото:

"Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов..."

(из. "Левски" - Ив. Вазов)

[MILOM]

И за друг български генерал:
Сред най-интересните моменти от живота на Владимир Вазов е посещението в Англия през 1936 г. Организацията Британски легион чества победата на английската армия през Първата световна война. Като джентълмени английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Посрещат го с уважение и най-големи почести, израз на което е свалянето на знамената в негова чест. Председателят на Британския легион казва в речта си: „Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в нашата история.“
Имало е и такива българи.

[MILOM]

В понеделник в рубрика за стари филми, БНТ показа "Черните ангели". Филмът разказва за терористична група от нелегални комунисти, които извършват убийства на видни обществени фигури. Разбира се, терористите са "добрите", които убиват пред дома му ген. Христо Луков.

Показаха филма точно в седмицата, в която се отбелязва годишнина от убийството на офицера - 13 февруари 1943г.

Но днес няма да коментирам комунистите - убийци, нито техните деца, които днес ни управляват. Ще пропусна респектиращата военна биография на Луков, както и спорните възгледи на последните му години. Няма да удостоя с внимание и днешните фарсовите псевдо-националисти.

* * *

В последните дни на Първата световна война, през 1918 отделението на майор Луков е на позиция край Кюстендил. След пробивът на Добро поле избухва т.нар. "войнишко въстание". Войниците на Луков напускат поста си и тръгват с бунтовните тълпи към Радомир. Майорът остава сам с 4 оръдия. Смрачава се, а срещу него настъпва сръбски пехотен полк. Тогава Христо Луков, съвсем сам започва да стреля като обезумял последователно с 4-те оръдия. Сърбите не знаят каква сила има насреща им и спират настъплението. Стрелбата трае цяла нощ без прекъсване. На другият ден е сключено примирие и е очертана границата между българсата и сръбската позиция. Сърбите не вярват, че срещу тях цяла нощ е бълвал огън един единствен човек. Кюстендил остава в България, отсам чертата.


Представете си как се е чувствал този човек! Целият му свят е рухнал пред очите му. Идеалите, в които е възпитаван и на които е служил са претърпели пълен крах.
Армията е обърната в бягство.
Пагонът е опозорен от масово дезертьорство и бунт.
Държавата е загубила войната.
Из нея вече маршируват и плячкосват румънци от север и сенегалски негри от юг.
Правителството се е оляло в корупция и безсилие и е изгубило всякакъв авторитет.
Чиновниците мародерстват имотите на вдовиците.
Започнала е гражданска война.
Царят се готви да абдикира.
Мизерията е чудовищна.
Не се знае дали все още има България и изглежда сигурно, че утре няма да има.
Собствените му войници са го изоставили и са тръгнали да плячкосват своята столица.
Командир, изоставен от войниците си... дори не са го убили, а просто са го зарязали - има ли по-тежък удар за една чест?

Той е съвсем сам. Представете си на снимка от Google Earth. Едно малко човече, стърчащо самотно на гол хълм. Вятъра свири в треволяка. Пред него - море от врагове. Зад него - море от предатели и нещо, за което изглежда не си струва да воюваш, защото е разбито, смазано и опозорено - от чуждите и от своите.

Няма кой да ти каже какво да правиш.
Няма кой да ти даде заповед.
Няма нещо, което можеш да спасиш.
Нама кой да те види ако побегнеш.
Няма кой да те съди ако оцелееш.
Няма нищо и никой.

Само вятър в тревите,
4 оръдия,
знаме, захвърлено от знаменосеца си
и една клетва, произнесена преди 11 години ...


Клетва
пред Бог, който те е изоставил,
към Цар, който ще абдикира,
за Отечество, което вече го няма...


Време за решение...


Почивай в мир, генерале!


__

Борис Станимиров, в.СЕДЕМ/18.02.2009

[MILOM]

1945г.,,Кървавият четвъртък'' в България
http://www.youtube.com/watch?v=w1JmRG6_nWA