История

[MILOM]

Този, за когото ще ви разкажа, го видях на казармения плац. Заведе ме ротният. Наближи един войник – строен, с мустачки, драснати като с въглен, с избил руменец на лицето. Войникът се опна като струна, цевта на манлихерата блесна и плацът проехтя:- Аз, редник Стефан Чернев от село Стойките, Смолянско. Ротният му заповяда да изпълни всички хватки на нож. В същата секунда канията изсъска, щикът блесна, коленете на войника се раздалечиха – левият крак мина две стъпки напред, последва мушкане, завъртане, удар с приклад, избиване, кръгом... Въздухът засвистя от острите и точни движения, блесналият от слънцето щик разсичаше простора, а ботушките не спираха да чаткат по плаща. Гледах смаян. Ротният ме измери с очи и си отиде. Останахме двамата с войника. - Ако имаш насреща си врагове, пак така ли ще правиш хватките на нож? – запитах го аз. А Стефан отвърна:- Ти ходил ли си в Плевен? Виждал ли си оградата на музея с щиковете? Всеки един от тези щикове е бил в живи руски ръце. Кои са тези ръце, знаеш ли?- А ти за чии ръце знаеш?- За ръцете на Горталов! – отвърна редник Чернев и продължи. – Ние сме петима братя от село Стойките. Най-големият от нас е учител и се падна да учи мене – малкият му брат. Га отивахме на училище, му виках: „Батьо Илия, разкажи ми пак за Горталов! Откъде е дошел, за да загине край Плевен. Чуеш ли, батьо Илия, ако ти омръзне да го разказваш – изпитай мене, аз да го разкажа”. А батьо Илия ме прекъсваше: „Лесно е да се разкаже – трудно е да се направи. Представи си само –неотстъпващият майор Горталов, вдигнат на османски щикове!?“Женен ли си, Стефчо? – питам войничето, а той помълча, помълча, па отговори:- Там, под връх Перелик, има едно момиче. Янка се казва, а й викам Енка. Еднъж сиходих в отпуск и под Перелик засвириха гайди. Зех бяла кърпа, размахах я като поводник – завъртях родопско хоро. Ей тогава до мене се хвана момиче – младо едно, младо, та венчило не го хваща. Погледна ме – погледнах го. Янка – Енка! С очи се загалихме, с уста се засмяхме, със сърца се прегърнахме. Нищо не си рекохме. И ме чака тя, тая есен нали се уволнявам... Но не би. Същата есен захвана Балканската война. Омете ни тя и ей ни – между Родопите и Пирин. Тогава за пръв път чух за село Елешница, сгушено в една котловинка на 16 километра от Разлог. Наоколо дерета и тепета. А ние – неколцина войници – тактически авангард. Турският аскер обгради Елешница, насочи оръдията, а нашият български полк беше на 7 километра назад. Ще отиде Елешница – рекох си – сега ще я сринат със земята. Бързо да се оттегляме, докато обръчът не е напълно свит. Стефан Чернев събра дванадесетте български войници и рече:- Ако отстъпим Елешница – ще изгори селото и всичко живо ще мине под нож. Хайде като Безименна чета да разкрием силите на врага. Аз избирам Палагиини скали, вие тримата – Гуджилец, вие – Калевото, а вие –Пешчурското дере. И помнете – сигнал за отстъпление няма да има. Аз, Санитарят, потреперах при тия думи. Разбрах, че ни идва краят. Мене дори не ми дадоха редут, а Стефан погледна бинтовете, посочи Узунската къща и аз разбрах – моето място е там, това ще е превързочният пункт. Пръснахме се по редутите. Беше рано сутринта на 9 октомври 1912 година. Леки есенни мъгли се виеха над Елешница. Хлад пъплеше под шинела. Взех да треперя – загледан в южните предпланини. Оттам вече се виждаше как идват и растат низамските взводове, притичват с дълги остри ножове. Първото оръдие изсвистя, пространството над селото се залюля, избухна някъде и стъклата прозвъняха. Добитък, деца и старци се юрнаха на север, но пътят вече бе прерязан – Елешница беше обградена, заедно с нашата чета. Видях как Стефан Чернев съблече шинела си, изсипа всичките пачки с патрони, изкопа малко окопче, нагласи камъни за бруствер в кръгова отбрана и залегна. „Стефчо, та те само с един юруш ще ни превземат“ – рекох му. Низамските взводове обаче мислеха, че Елешница е пълна с българска войска и напредваха опипом...На западния край вражите кордони достигнаха първите къщи. Оловен дъжд се изсипа над Гуджилец. А там беше Янко от Арапово. Като че ли го заринаха с олово. Но той стреляше и не отстъпваше. Видях как го раниха, запревива се, раниха го още и още, а той се мъчеше да стреля. Затичах се да го изтегля. Две съседни тепета пренесоха огъня, врагът отстъпи и довлякох Янко до Узунската къща. Опрях му главата до стената. Заразвивах бинт – не знаех откъде да започна – толкова много бяха раните. Когато започнах да го бинтовам, Янко издъхна в ръцете ми. А кръвта струеше връз шинела...И тогава стана нещо, което минава отвъд разума. Защитниците на съседните тепета видяха, че Янко от Арапово е ранен, но вместо страх от смъртта, за тях настъпи някакъв велик час. Трима войници сложиха щиковете на пушките си, навдигнаха се от редута и със страшно българско „ура” се втурнаха към двата низамски взода – за ръкопашна атака. Враговете се смутиха – помислиха, че цялата наша армия се вдига на нож, а пък виждаха само трима войници. Българската войска още не бе наближила до Елешница. Турците се съвзеха, обстреляха в упор тримата наши войници откъм гърба им, откъм гробищата Марена, и им прерязаха пътя за назад. Но те нямаха намерение да се връщат. Незасегнати от куршумите, нашите момчета долетяха до първите низамски редици и започнаха да мушкат с щиковете противниците си. Виждах ударите с приклад, първите вражи войници побегнаха, после се объркаха, повлякоха се в една низина и тримата незнайни български бойци потънаха след тях. Смаян и изумен, неволно се обърнах към Палагиини скали. Стефан Чернев лежеше до каменния бруствер, взел на обстрел широк сектор, в който лежаха бездиханни вражи трупове и лазеха ранени. Между двата огъня се виждаше малка къщица. На два пъти край прозореца й се мярна сянка. Стефан обръщаше пушката към него, но не стреляше. После атаките зачестиха, куршуми лющеха Палагиини скали. Изстрелите на Стефан Чернев отекваха насреща и късаха хоризонта. Слънцето се вдигна до зенит. Повече от три часа редник Чернев задържаше низамските взводове и стреляше все по водачите им. Към обед турската войска разбра, че защитниците на Елешница са шепа храбреци. И пристъпите зачестиха. Обградиха Палагиини скали. Стефчо изстреля всичките си патрони и се смрази, като видя празния магазин на оръжието си. После щракна затвора и извади щика и го сложи на пушката. Една група се откъсна от вражите кордони и се приближи на 50, на 30, на 20 метра... Смъртта се качваше по възвишението. И тогава стана нещо и страшно, и велико. Стефан Чернев скочи прав и аз помислих, че се предава. Враговете не го застреляха, защото някой извика да го хванат жив. Ето ги – дългите турски ножове бяха вече наблизо. Смъртта наближаваше все повече. Мигове, в които една българска майка щеше да осиротее, а сърцето на Янка-Енка щеше да остане завинаги празно като гроб. Но Стефан не се предаде. Той зае стойка за бой, както някога на плаца. Турските войници се спряха озадачени на няколко метра от него. Три-четири дълги ножа се спуснаха изведнъж – да го намушкат. Но смелият български войник излезе на пътеката, пристъпи с левия крак, направи две стъпки – прониза първия, извърна се и повали втория с приклад, изби третия нож, а четвъртият нападател побегна от страх- Той победи! Той победи! – тичах към мястото, падах, ставах и виках аз. Моите викове стъписаха втората атака. Но това беше само за няколко мига. Друга вража група тръгна с дългите ножове. И отново нападнаха Стефан. Само скалите го защитаваха отзад. Започна свиреп ръкопашен бой. Редникът изби няколко дълги ножа, завъртя се, червеният приклад блесна и се чу тъп удар, извърна се и остро пронизване се смеси с потресаващ вик и вражеският офицер политна назад, издърпа се до скалите, пренесе атаката по пътеката и сякаш неговият щик повлече цялата маса нататък... Онова, което бях видял на казармения плац, беше нищо спрямо това, което сега гледах – Стефан удряше, мушкаше и ръгаше, сякаш си казваше: „За мама, за Енка, за чановете, за Перелик, за неродения ми син, за цялата българска земя”. Свирепият ръкопашен бой стана жесток. Всяка кратка секунда носеше нечия смърт. В един миг всички дълги ножове се спуснаха наведнъж към самотния български войник и го пронизаха едновременно от няколко страни. Главата му клюмна наляво, отправяйки сякаш последен поглед към Родопите. И тогава се случи още нещо, което размъти моя мозък докрай. От крайната къщица се мярна една сянка и от там излезе стара жена, която без страх тръгна към насочените дула – с брадва и колче в ръка.. После разбрах името й – баба Вела. Като наближи потъналото в кърви мъртво тяло на Чернев, зарида, зави, та сърцето ми се разкъса:- Кой си ти, сине? – зарида задавено баба Вела. – Кой си ти, дето ни защити? Сега ти си мой син, синкоооо, синееее!А един вражи войник я ритна и плачещата възрастна жена падна назад. Но не се отдръпна, а смело издърпа шинела на Стефан Чернев, нагласи тялото и взе да го изтегля. Друг низамин я дръпна назад и я удари с приклад. Тя обаче сякаш не усещаше нито болката, нито кръвта по лицето си. Взе брадвата и заби колчето до трупа на Стефан Чернев. После се изправи, раздърпана, и окървавена. Стегна черната си забрадка и рече:- Това е моят нишан! След време на това място ще има паметник!Може би щяха да я застрелят, но от север хрясна оръдие и целият небосвод светна. Идеше нашият полк. Врагът беше разкрит, Елешница беше спасена. Под командването на генерал Ковачев българската войска донесе тук Свободата.
Източник: Десант

[polina]

тази част ми е доста непозната.

[Грую Груев]

взето е от тук - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=17287&page=2:
цялата дискусия е на много високо ниво и обяснява доста неща в народопсихолигията ни...

[Грую Груев]

дълго е, но е задължително да се прочете:

Когато България е сразена от Василий ІІ и става византийска провинция, сред аристокрацията и населението й настъпва покруса, потрес. Заради огромните жертви и усилия хвърляни десетилетия за оцеляването й, които в края на краищата се оказали напразни.

Преди 1018 г. има нещо, което страшно е дразнело византийците и то е документирано - това е българската гордост, горделивост и надменност. Но това не е гордостта и надменността на парвенюто, а е с покритие, това е доказала се гордост от факта, че един народ създава империя на територията на богопомазаната Римска империя и 300 години не само успешно я защитава, но и често е в настъпление. След 1018 г. настъпва покрусата. В историята на средновековна Европа няма друг случай, в който една държава (Византия) да води тотална война против друга държава (България) и тази война да завърши с унищожаването на цяла една първокласна европейска сила. На фона на битките и касапниците от периода 986-1018 г. Стогодишната война е слаба имитация - за век и нещо в нея има 3 големи битки със затишия от няколко десетки години. И сам можеш да си представиш какво е станало в душите на българите след 1018 г. - няма го вече техният василевс (император), няма я империята им, патриаршията е разжалвана до архиепископия, която от 40-те години на ХІ век е постепенно погърчена. Като компенсаторен народопсихологически механизъм вместо предишната гордост, самочувствие и увереност в собствените сили, се появява униние, отрицание на своето и преклонение към постиженията и културата на силния на деня, на империята. Възниква светоусещането, че онова, което крепяло българите 300 години преди това, съзнанието, че са различни и че различието е изворът на силата им, ги е подвело, не ги е спасило от мощта на всемогъщата империя. След 1018 г. настъпва отчаяние и примирение със съдбата на имперски поданици. Аристокрацията, тоест светският елит на българите, започва да се чуждее и да следва византийски моди и обичаи.



Но не е само това. Така както епопеята между 986-1018 г. е единствената по рода си в историята на средновековна Европа тотална война на една държава против друга, така и съседството на България с Константинопол, сърцето на Византия, няма аналог. Константинопол е най-блестящият културен център в целия християнски свят. Съпоставките с него на това, което може да предложи България след 681 г., след 865 г. или през 1350 г., не са никак в полза на България. Напротив - дисбалансът е огромен. Няма друг такъв културен дисбаланс в други части на Европа. Ако си французин от ХІ век, като минеш немската граница, заварваш същата или подобна културна среда и ниво, ако си италианец и отидеш в Прованс, разликата не е голяма. Тук обаче разликата е огромна. И ако до 865 г. и до 1018 г. българите имали като щит гордостта си и отхвърлянето или поне омаловажаването на имперското културно превъзходство в името на държавното си и културно оцеляване, след 1018 г. вече го няма мотивът за културното противопоставяне - свободата и независимостта на собствената държава и свобода. И нерадостната съпоставка и сравнение водят до обратния процес - прегръщане на чуждото, ей така, напук, и заради яд, че щом като твоята култура не те е опазила като независим народ, явно чуждата е по-стойностна.

Забележи какво правят българските владетели през ІХ и Х век. Копират от ромеите, но избирателно. Големите строежи от Плиска и Преслав обаче са различни като техника на изпълнение от ромейските. Което говори за собствен национален и културен проект, за стремеж към изграждане на своя култура, която да се противопоставя на чуждата. След 1018 г. собственият национален и културен проект е вече мъртъв, заменя го чужд. А неуспехът за създаване на собствена култура се оказва пагубен за последващите съдбини на българския народ. Може би, ако имахме още столетие време докъм началото на ХІІ век, българският национален културен модел щеше да се консолидира и това щеше да промени коренно историята и манталитета ни.


Тази катастрофа поражда нихилизъм, неверие в своето и в собствените сили, търсене на упование в блестящата византийска култура на прага на земята ти. В резултат на това между 1018 и 1185 г. българското общество, българския културен чип и национална психология са премодулирани, пренаписани с византийски софтуерен код, което е причината и за повечето ни национални нещастия и несполуки след този злощастен ХІІ век. Този чужд византийски софтуерен код е и причината след 681-1018 г. България никога повече да няма свой собствен национален проект!



Затова и народът губи вяра в собствената държава, той започва да я отрича, защото вижда в нея умалено копие и пействане на византийската държава, а тя е чужда държава, не своя. С църква, която е като българската, но понеже е църква на чуждия насилник, и самата църква става колаборационистка и чужда. Преди години, като четох помениците на царе и императори от Бориловия синодик, бях изумен. Там прочетох "Вечна памят на цар Василия". "Цар Василия" не беше Василий І , а Василий ІІ. Значи "българската" православна църква чества "вечна памет" на най-злия враг на българите и на България! Това показва, че средновековната БПЦ е едно чуждо, византийско тяло, имплантирано в нашия организъм. Затова Ботев в момент на кристално интуитивно прозрение нарича БПЦ "тази непорината византийска воня".

След като "собствената" ти църква почита най-злия враг на българския народ, очевидно е защо народът не е гледал на нея като на собствена църква, а като на чужда църква. И затова я отрича. И една част от народа го удря на обратно на селско езичество, други се прегръщат с "Торбалан от Кюрдистан", а трети, най-многобройните, стават от партията "дето им е все тая". Само че след като на масата от народа ти му "е все тая", той вече губи интерес и към съдбата на държавата и към собствената си съдба.



Когато идват турците, те само погребват повизантийчената мърша на Второто българско царство. То е било изгнило отдавна, не както ни учат, след първата половина на ХІV век, а още при "великия" късметлия Йоан Асен ІІ, който не осъзнава мъдростта на великия Калоян, че спасението и силата на България е в противопоставянето на Византия и най-вече на византийщината и с радост ги прегръща. Заедно със стегнатото младо дупе на Мария, щерката на вероломния Теодор Комнин, бившия му враг.



Турското владичество дава още повече сили на българския "Торбалан от Кюрдистан". За 500 години за българина държавата е чужда държава, тази на поробителя. Още 500 години духът на отрицанието се храни обилно сред нас. След 1878 г. нещата вървят отново зле. Руската империя ни насади комплекса за "вечната благодарност" и "вечната задълженост" за освобождението ни. Съединението от 1885 г. показа на българите, че нещата могат да стават и със собствени сили и собствена воля, пряко волята на великите и големите. Но Втората балканска и особено Първата световна война ни натикаха отново на дъното, защото всяха в душите на народа и на интелигенцията ни отровата на усещането, че нищо не зависи от нас, че всичките ни погроми се дължат на опитите ни да построим нещо сами, със свои сили и със собствената ни воля. Неслучайно след 1918 г. сред българската интелигенция плъзват нихилистични настроения, отрицание на доскорошните усилия за национално обединение. Тогава се зараждат и бълнуванията, че войните били грешка, че трябвало да се прегърнем със сърбите, защото явно великите сили на тях били отредили ролята на господар и джандарин на Балканите. Единственият аналог на тази духовна покруса, на това неверие в своите сили, на неверието и разочарованието от себе си е покрусата след 1018 г.



След 1944 г.. държавата отново престана да бъде държава на българите, тя стана съветска държава с "български" наместници. Резултатът - още 45 години нейно отрицание от обикновените българи. И засилване като компенсаторен механизъм на чуждопоклонството, само че не византинопоклонството, както през ХІІ век, а западнопоклонството като контрабаланс и контрапункт на съветизма у нас. Георги Марков в неговите "Задочни репортажи за България" е описал много добре този процес.



След 1989 г. дойде поредното духовно пиршество на "Торбалан от Кюрдистан". България не успя да вземе много острия завой на прехода от планова (и неефективна) икономика, от командно-деребейска социалистическа държава към държава с пазарна икономика и върховенство на закона. Вместо това се появи франкенщайнът на дивата олигархично-капиталистическа държава, в която подкупът убива всяка законност. В резултат на покрусата от големите очаквания и жалките резултати сред хората в България и сред 1 милион икономически емигранти се нароиха новите "торбалановци от Кюрдистан". За новите отрицатели на всичко българско като качества и постижения българинът е "ганьо", мърляч, чалгар, простак, мързел, дребен далавераджия. Докато западнякът (който може да е по-голям "ганьо" от нашенеца, по-голям простак, мързел и мошеник) е "европеец" и изобщо висша порода човек. Ако между 1945-1989 г. едни идиоти скандираха лакейски "да работим по димитровски" или "по ленински", днес подобни идиоти и духовни торбалановци от Кюрдистан скандират "да работим по европейски". Но ако ги попиташ какво разбират под "да работим по европейски", няма да могат да ти отговорят.



В заключение. "Торбалан от Кюрдистан" само дооформя щрихите в характера и манталитета си в периодите 1396 - 1878 г., 1918 -1944 г., 1945 - 1989 г., 1990 - 2014 г. Истинското нещастие, истинската трагедия на българския народ започнаха през 1018 г., в деня, в който Кракра Пернишки заедно с други 30 началници на крепости отидоха и уморено и обезверено подвиха коляно пред Василий ІІ Българоубиеца и така заложиха при Дявола бъдещето на 50 поколения след тях. Истинския национален и държавен проект на българите умря в този ден на 1018 г. След това всичко, което е правено, прави се или ще се прави, е само жалък ерзац на обезверени, нихилистични, себемразещи и себеотричащи се "торбалани от Кюрдистан".

[marandi]

Скандалната точка 12 в Соболевата акция и българският отказ

http://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/20...vata_akciia_i/

http://bg.wikipedia.org/wiki/Соболева_акция

Цитат:

На 25 ноември 1940г. в София пристига секретарят на съветското външно министерство Аркадий Соболев с написано предложение от 12 точки за сключване на пакт за взаимопомощ, "който ще помогне на България в осъществяването на нейните национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия". Дори "СССР се задължава да окаже на България всякаква помощ, в това число и въоръжена, в случай на нападение от трета страна или комбинация от страни". А ако се случи "нападение от страна на Турция или заплаха от нападение, СССР ще поддържа България с всички средства и ще помогне за осъществяване на известните български претенции в европейската част на Турция". И още - СССР ще оказва "каквато и да било помощ в пари, продоволствие, въоръжение и материали или заем, ако България се нуждае". Но и това не е всичко - СССР "е готов да разшири и покупката на български стоки". И срещу тази щедрост само едно искане - "България се задължава да окаже помощ на СССР в случай на възникване на заплаха на неговите интереси в Черно море и проливите."
--------------------
точка 12 гласи: "При условие че се сключи пактът за взаимопомощ, падат възраженията против присъединяването на България към известния пакт на трите държави (Германия, Италия и Япония - бел. ред.) и напълно вероятно е, че и

СССР в този случай ще се присъедини към Тристранния пакт".
---------------------
Ето кое трябва да бъде упорито крито. "Нормално" е документите да бъдат крити. Не е прилично някак да се знае, че са ви поощрявали за нещо, за което четири години по-късно ще ви обявят война.

По стените на работническите квартали из българските градове и по доковете на пристанищата никнели лозунги: "Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа." И това продължава от август 1939 чак до 22 юни 1941, когато нацистка Германия внезапно напада СССР и "другарят Хитлер" за една нощ става вероломно чудовище.
---------------------
След два дни на съветския посланик в София Лавришчев е връчен българският отказ. Текстът е пълен с дипломатическа любезност. Българското правителство се опитва да запази в тайна отказа на предложението, но комунистическата партия е информирана и му дава гласност. В тази връзка БРП(к) разгръща широка кампания за приемане на съветските предложения. Чрез многобройни позиви партията агитира в полза на направеното предложение. Провеждат се събрания и сбирки по фабрики, учреждения, читалища, казарми. До Министерския съвет и Народното събрание са изпратени множество резолюции, писма и телеграми. По време на кампанията Никола Вапцаров пише едно от най-известните си стихотворения — „Селска хроника“. В позивът на РМС, младежката организация на комунистическата партия, се казва: “Искаме съюз със СССР!” и “Искаме съюз с героична и социално-прогресивна Германия!”
--------------------------------------------

П.П. Цената тогава за щедрото предложение от СССР да влезем към Тристранния пакт са ... пристанищата Варна и Бургас да станаат рушки бази

[kandid]

Не е точно история, де. Щото това си е дълг и днес...

UK debt from First World War finally repaid

Britain’s outstanding First World War debt has finally been repaid after the Chancellor redeemed £1.9billion from a bond.
The 3.5% War Loan was the most widely held of any UK Government bond with more than 120,000 holders, or 60% of all holdings of government gilts.
It comes as the Government looks to remove all other undated gilts in its portfolio, some of which have origins going back to the 18th century.
About 97,000 of these investors held less than £1,000 and almost 38,000 holders owned less than £100, according to the Treasury.
The 3.5% War Loan was issued in 1932 by the then-chancellor Neville Chamberlain in exchange for the 5% War Loan 1929-47, which was issued in 1917 as part of the effort to raise money to pay for the First World War.
The Debt Management Office estimates that Britain has paid some £5.5 billion in total interest on the 5% and 3.5% war loans since 1917.
Current low interest rates mean the Government is able to refinance the debt with new bonds.
The Treasury is also looking to remove all six of the other remaining undated gilts in its portfolio, including some debt originally issued in the era of the South Sea Bubble in the 18th century.
The plan to repay the First World War debt was announced in December, when Chancellor George Osborne said: "We can, at last, pay off the debts Britain incurred to fight the First World War.
"It is a sign of our fiscal credibility and it's a good deal for this generation of taxpayers. It's also another fitting way to remember that extraordinary sacrifice of the past."

http://www.standard.co.uk/news/polit...-10095406.html

[MILOM]

По време на Първата световна война ген. Пантелей Киселов се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота на български командващ. Неговата IV Преславска дивизия е в състава на Трета българска армия, която през септември 1916 г. започва да освобождава Добруджа. На Киселов е поверена

най-важната операция

след преминаването на наложената през 1913 г. българо-румънска граница - превземането на Тутракан.
Тутраканската позиция, която румънското командване самодоволно наричало „малкия Вердюн“, е овладяна от българите само за 33 часа! Пленени са 400 румънски офицери, 28 хиляди войници и 120 оръдия. Победата има не само стратегически ефект - отрязва най-прекия път за прехвърлянето на румънска армия в Южна Добруджа, но и морален - едва четири дни след началото на настъплението българите овладяват най-укрепения румънски пункт в този район. Германският военен специалист Фриц Ортлеп пише: „Атаката при Тутракан беше едно бързо и завършено решение за превземането на една силна крепост - най-важната входна виза за Добруджа. Ръководството на атаката... волята за победа и издръжливостта на частите - всичко това беше отлично.“
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=33695

[winner]

Дрезден 1945

http://bombenterror.nseuropa.com/dresden.htm

[Jay Gould]

Празникът на влюбените Свети Валентин http://newsline.bg/read_more.php?post=10994
За пръв път като празник на влюбените Свети Валентин се споменава в Кентърбърийски разкази на Джефри Чосър

[Trakatrak]

?????

[QUOTE=Jay Gould;1059772370]72 години от едно убийство http://newsline.bg/read_more.php?post=10983[/QUOTE
Не е напълно изяснено от къде идва поръчката за убийството на ген. Луков. Възможно е дори да е подкрепена от няколко места - двореца, съветското и британското разузнаване, агентурите на разни съседни държави.. Луков изглежда е бил готвен от германците за заместник на Борис ІІІ, ако той се заиграе с противниковата страна, което се и случва. В Унгария по подобен начин германците си наложиха свой колаборационист - Салаши и Унгария бе разорена при съветското настъпление. Ние имахме по-голям късмет... поне до 10 септември 1944 г. когато бе сформирана Народната милиция, а безотговорни въоръжени групи започват масови разстрели на когото им скимне. Простотия велика!

[Jay Gould]

72 години от едно убийство http://newsline.bg/read_more.php?post=10983

[коки]

Daniela Gortcheva
Днес се навършват 72 години от убийството на доблестния български офицер генерал Луков. Той бе убит пред очите на детето си от комунистическите терористи Виолета Якова и Иван Буруджиев по заповед на Москва. Вечен позор на убийците му, жалки пионки в ръцете на масовия убиец Сталин, поделил си с Хитлер Полша през септември 1939 година и така направил възможно започването на Втората световна война.

Ето думите на генерал Луков, казани пред българската патриотична младеж малко преди да го убият:

"С борба и със сила ще градим държавата си, но не с насилие. Ние няма да повторим печалния опит на бивша Югославия. Като не можа да опре изграждането на своята скърпена империя върху плещите на едно здраво национално съзнание и като не можа да намери своята нова мисия в живота, Югославия възприе насилието, разврата и денационализацията, като единствени средства за притъпяване на националните различия и копнежи на народите, които я населяваха в името на една нескопосана идея за създаване, чрез насилие унитарна държава с унитарен народ. И се провали.

Ако трябва да подражаваме, ние имаме свой собствен обединителен, поради своя исторически блясък пример от далечното ни минало. Примерите на първото ни царство. Исперих, Борис не покоряваха славянските племена от Мизия, Тракия и Македония с насилия и кърви, нито ги обайваха със своята висока и изтънчена култура, а ги приобщаваха към българската държава със силата на нейния авторитет, като организация за ред и грижи за народа и преди всичко с високия морал, с който еднакво се отличаваха цар и велможа, войник и поданик. Туй беше то новото, което в древността българите донесоха тук на Балканите и с което под носа на двете велики империи – Римска и Византийска и на могъщото влияние на техните стари цивилизации, създадоха нова държава, със самобитно устройство, и нова цивилизация, която наложиха на цялото славянство. Ето кое трябва да ни вдъхновява в новия ни национален и държавен живот. Ето на кое трябва да подражаваме.
Една държава могъща, силна с правото и с морала и един народ с борчески дух и със стремеж да твори история, ето новият идеал, за който всеки българин трябва да бъде готов да се жертвува.
Аз твърдо вярвам, че така и ще бъде !"

Генерал Луков е човекът, който деполитизира българската армия, реформира я и я модернизира. Един голям български патриот, който се слави с изключителната си почтеност, с достойнството си, със силата на характера си и с предаността си пред България. Участник в Балканските войни и в Първата световна война, носител на Орден "За храброст" и др.

Този човек, дори след смъртта си плаши убийците си техните наследници, червените фашисти и комунистически терористи, които го убиха по заповед на Москва. Убиха го, за да е спокоен военнопрестъпникът и масовият убиец Сталин, на когото те служеха, че ще може да завладее България. Защото такива като генерал Луков плашеха Сталин с храбростта и патриотизма си и бяха пречка по пътя на завоевателните му намерения.

Вечна слава на генерал Луков, вечен позор на убийците му и дълбоко презрение към тези, които го клеветят и след смъртта му!

[Georgi]

То и сега да има един народен съд, па сичкото що е у парламента е се за белене!! Един нема читав!!

[коки]

''Темата на Нова"-Забравените жертви на комунизма.. Репортажът > http://novanews.bg/news/view/2015/02...%D1%82%D0%B5-/ на журналистката Ева Костова е посветен на жертвите на комунистическия режим в България и търси отговори за причините, поради които престъпленията на комунизма са забравени от обществото и непознати на младите поколения.

[orakula]

интересна гледна точка за произхода на цивилизациите...
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=27978