Първоначално изпратено от новобранецът
Разгледай мнение
33 degree, давам ти статия, която напълно оборва теорията ти. Не заемам страна, а само давам като възможност да се прочете нещо различно
Мистерията Розето
„Тези хора си умираха от старост – толкова.“
OUTLIER [‘autlaiə] същ.*
1. Изключителен човек, нещо изключително.
2. (стат.) Величина, различна значително по стойност от другите в извадката.
1.
Селцето Розето Валфорторе е разположено в подножието на Апенините, на около шейсет километра югоизточно от Рим в италианската провинция Фоджа. Като всички средновековни селища, то е организирано около голям централен площад. Фронтално срещу площада е „Палацо Маркезале“ – имението на фамилията Саджезе, някогашните едри местни земевладелци. Леко встрани сводест проход извежда до църквата „Мадона дел Кармине“ – „Светата Дева от планината Кармине“. Тесни каменни стълби катерят склона, осеян със сгушени една в друга двуетажни каменни къщи с керемидени покриви.
Векове наред селяните от Розето изкарвали хляба си в мраморните кариери по близките хълмове или като обработвали земите, разположени терасовидно в долината под селото. Всяка сутрин те извървявали по шест-седем километра до нивите долу, а вечер изкачвали дългия стръмен път обратно към дома. Животът бил труден, а населението – почти неграмотно и отчайващо бедно. Надежди за стопанско развитие почти нямало.
Но в края на ХІХ век до селцето достига славата на Земята отвъд океана и неограничените възможности, които предлага.
През януари 1882 г. единайсет жители на Розето – десетима мъже и едно момче – се отправят на път за Ню Йорк по море. Първата нощ след пристигането си прекарват на пода в една кръчма на „Мълбъри стрийт“ в манхатънския квартал Малката Италия, след което поемат на запад. Намират препитание на сто и петдесет километра от Ню Йорк, в една каменна кариера близо до градчето Бангор, щата Пенсилвания.
На следващата година за Америка отпътуват още петнайсет жители на Розето, като част от тях също се заселват в Бангор. На свой ред и те изпращат вести у дома и не след дълго нови и нови групи розетенци стягат багажа си и поемат към Новия свят. Първоначалният поток от емигранти прелива в пълноводна река. Само през 1894 година около сто и двайсет жители на италианското градче подават документи за паспорт, за да заминат за Америка. Цели улици в родното им място опустяват.
Преселниците започват да купуват земя на един каменист склон, до който от Бангор се стига по изровен коларски път. Застрояват парцелите нагъсто с двуетажни каменни къщи с плочи на покривите. Между сградите пъплят тесни стръмни улички. Издигат и църква и я наричат „Светата Дева от планината Кармел“, а главната улица, където се намира църквата, кръщават „Гарибалди авеню“ – на големия герой на италианското обединение. Първоначално градчето се казва Нова Италия, но скоро го преименуват Розето – и без това почти всичките му жители произхождат от едноименното италианско селце.
През 1896 г. църквата „Светата Дева от планината Кармел“ е оглавена от енергичен млад свещеник на име Паскуале де Ниско. Той създава духовни общества и организира селски празненства. Насърчава хората да разчистват дългите дворове зад къщите си и да ги засаждат с лук, боб, картофи, пъпеши и плодни дръвчета. Раздава семена и луковици. Градът се оживява. Обработват се лозя, от които се прави вино; отглеждат се прасета. Построени са училища, парк, манастир и гробище. По „Гарибалди авеню“ отварят врати магазинчета, пекарни и кръчми. Изникват и дузина шивашки фабрики.
Съседният на Розето Бангор е населен главно с уелсци и англичани, а в друг град наблизо живеят германци, което – предвид обтегнатите международни отношения по онова време – означава, че розетенци не общуват много-много с околния свят. Ако можеше да се разходите из улиците на градчето през първите десетилетия на ХХ век, щяхте да чуете само италианска реч, при това не каква да е, а точно диалекта, използван в Розето, Южна Фоджа. Розето, щата Пенсилвания, представлява малък, самодостатъчен и непознат на останалите общности свят, който може би щял да си остане такъв, ако не бил човек на име Стюарт Улф.
Улф е лекар-гастроентеролог и преподавал в медицинския факултет на Университета в Оклахома. Той прекарва летата си в един чифлик в Пенсилвания, недалеч от Розето, макар малкото разстояние, разбира се, да не означава кой знае какво. Градчето представлява дотолкова затворен в себе си свят, че е възможно да живееш в съседство и да не знаеш почти нищо за него.
„Едно лято, да е било към края на 50-те, ме поканиха да изнеса лекция пред лекарското общество в тази част на щата“, разказва Улф в интервю години по-късно. „След лекцията един от колегите ме покани на бира и докато пийвахме, ми каза: „Знаеш ли, практикувам от седемнайсет години, имам пациенти от всички краища на щата, но почти не се е случвало да видя жител на Розето под шестдесет и пет годишна възраст да страда от сърдечно заболяване.“
Улф е смаян. Това е много преди появата на лекарствата за понижаване на холестерола и агресивните мерки срещу сърдечносъдовите заболявания в САЩ. Инфарктите по онова време са същинска напаст и основна причина за смъртността при мъжете под шейсет и пет. От медицинска гледна точка е абсурд населението на цял един град да не страда от сърдечни болести.
Докторът решава да проучи въпроса. С помощта на студенти и колеги от Оклахома той събира всички смъртни актове на розетенци за години назад – колкото успяват да намерят. Анализират съществуващите медицински досиета и епикризи и съставят родословия на всички семейства. „Заловихме се за работа. Решихме да проведем първоначални прегледи“, разказва Улф. „Започнахме през 1961 г. Кметът ни предоставизалата на Общинския съвет и четирите медицински сестри, с които разполагаше. Попитах го къде ще заседават съветниците, а той отвърна: „Ще поотложим малко събранията.“ Жените ни носеха обяд. Вземахме кръв и правехме ЕКГ в отделени кабинки. Четири седмици по-късно проведох отново разговор с кмета и за лятото ни предоставиха и училището, за да направим изследвания на цялото население.“
Резултатите са невероятни. В историята на Розето няма хора под петдесет и пет годишна възраст, които да са умрели от инфаркт или да са показвали симптоми на свързано със сърцето заболяване. При мъжете над шейсет и пет години смъртността от сърдечносъдови болести е два пъти по-ниска от средната за страната. Всъщност смъртността там като цяло, без оглед на причините, е с 30 до 35 процента по-ниска от тази в Съединените щати.
С напредване на работата Улф включва в екипа си и социолог – свой приятел от Оклахома на име Джон Брун. „С наши студенти по медицина и докторанти по социология обиколихме градчето къща по къща. Разговаряхме с всички над двайсет и една годишна възраст“, спомня си Брун. Макар да са минали повече от петдесет години, в гласа му все още се долавя вълнение. „Нямаше самоубийци, нямаше алкохолици, нямаше наркомани, престъпност почти липсваше. Всички ходеха на работа и никой не разчиташе на социални помощи. Язви на стомаха също бяха рядкост. Тези хора си умираха от старост – толкова.“
Мистерията Розето
„Тези хора си умираха от старост – толкова.“
OUTLIER [‘autlaiə] същ.*
1. Изключителен човек, нещо изключително.
2. (стат.) Величина, различна значително по стойност от другите в извадката.
1.
Селцето Розето Валфорторе е разположено в подножието на Апенините, на около шейсет километра югоизточно от Рим в италианската провинция Фоджа. Като всички средновековни селища, то е организирано около голям централен площад. Фронтално срещу площада е „Палацо Маркезале“ – имението на фамилията Саджезе, някогашните едри местни земевладелци. Леко встрани сводест проход извежда до църквата „Мадона дел Кармине“ – „Светата Дева от планината Кармине“. Тесни каменни стълби катерят склона, осеян със сгушени една в друга двуетажни каменни къщи с керемидени покриви.
Векове наред селяните от Розето изкарвали хляба си в мраморните кариери по близките хълмове или като обработвали земите, разположени терасовидно в долината под селото. Всяка сутрин те извървявали по шест-седем километра до нивите долу, а вечер изкачвали дългия стръмен път обратно към дома. Животът бил труден, а населението – почти неграмотно и отчайващо бедно. Надежди за стопанско развитие почти нямало.
Но в края на ХІХ век до селцето достига славата на Земята отвъд океана и неограничените възможности, които предлага.
През януари 1882 г. единайсет жители на Розето – десетима мъже и едно момче – се отправят на път за Ню Йорк по море. Първата нощ след пристигането си прекарват на пода в една кръчма на „Мълбъри стрийт“ в манхатънския квартал Малката Италия, след което поемат на запад. Намират препитание на сто и петдесет километра от Ню Йорк, в една каменна кариера близо до градчето Бангор, щата Пенсилвания.
На следващата година за Америка отпътуват още петнайсет жители на Розето, като част от тях също се заселват в Бангор. На свой ред и те изпращат вести у дома и не след дълго нови и нови групи розетенци стягат багажа си и поемат към Новия свят. Първоначалният поток от емигранти прелива в пълноводна река. Само през 1894 година около сто и двайсет жители на италианското градче подават документи за паспорт, за да заминат за Америка. Цели улици в родното им място опустяват.
Преселниците започват да купуват земя на един каменист склон, до който от Бангор се стига по изровен коларски път. Застрояват парцелите нагъсто с двуетажни каменни къщи с плочи на покривите. Между сградите пъплят тесни стръмни улички. Издигат и църква и я наричат „Светата Дева от планината Кармел“, а главната улица, където се намира църквата, кръщават „Гарибалди авеню“ – на големия герой на италианското обединение. Първоначално градчето се казва Нова Италия, но скоро го преименуват Розето – и без това почти всичките му жители произхождат от едноименното италианско селце.
През 1896 г. църквата „Светата Дева от планината Кармел“ е оглавена от енергичен млад свещеник на име Паскуале де Ниско. Той създава духовни общества и организира селски празненства. Насърчава хората да разчистват дългите дворове зад къщите си и да ги засаждат с лук, боб, картофи, пъпеши и плодни дръвчета. Раздава семена и луковици. Градът се оживява. Обработват се лозя, от които се прави вино; отглеждат се прасета. Построени са училища, парк, манастир и гробище. По „Гарибалди авеню“ отварят врати магазинчета, пекарни и кръчми. Изникват и дузина шивашки фабрики.
Съседният на Розето Бангор е населен главно с уелсци и англичани, а в друг град наблизо живеят германци, което – предвид обтегнатите международни отношения по онова време – означава, че розетенци не общуват много-много с околния свят. Ако можеше да се разходите из улиците на градчето през първите десетилетия на ХХ век, щяхте да чуете само италианска реч, при това не каква да е, а точно диалекта, използван в Розето, Южна Фоджа. Розето, щата Пенсилвания, представлява малък, самодостатъчен и непознат на останалите общности свят, който може би щял да си остане такъв, ако не бил човек на име Стюарт Улф.
Улф е лекар-гастроентеролог и преподавал в медицинския факултет на Университета в Оклахома. Той прекарва летата си в един чифлик в Пенсилвания, недалеч от Розето, макар малкото разстояние, разбира се, да не означава кой знае какво. Градчето представлява дотолкова затворен в себе си свят, че е възможно да живееш в съседство и да не знаеш почти нищо за него.
„Едно лято, да е било към края на 50-те, ме поканиха да изнеса лекция пред лекарското общество в тази част на щата“, разказва Улф в интервю години по-късно. „След лекцията един от колегите ме покани на бира и докато пийвахме, ми каза: „Знаеш ли, практикувам от седемнайсет години, имам пациенти от всички краища на щата, но почти не се е случвало да видя жител на Розето под шестдесет и пет годишна възраст да страда от сърдечно заболяване.“
Улф е смаян. Това е много преди появата на лекарствата за понижаване на холестерола и агресивните мерки срещу сърдечносъдовите заболявания в САЩ. Инфарктите по онова време са същинска напаст и основна причина за смъртността при мъжете под шейсет и пет. От медицинска гледна точка е абсурд населението на цял един град да не страда от сърдечни болести.
Докторът решава да проучи въпроса. С помощта на студенти и колеги от Оклахома той събира всички смъртни актове на розетенци за години назад – колкото успяват да намерят. Анализират съществуващите медицински досиета и епикризи и съставят родословия на всички семейства. „Заловихме се за работа. Решихме да проведем първоначални прегледи“, разказва Улф. „Започнахме през 1961 г. Кметът ни предоставизалата на Общинския съвет и четирите медицински сестри, с които разполагаше. Попитах го къде ще заседават съветниците, а той отвърна: „Ще поотложим малко събранията.“ Жените ни носеха обяд. Вземахме кръв и правехме ЕКГ в отделени кабинки. Четири седмици по-късно проведох отново разговор с кмета и за лятото ни предоставиха и училището, за да направим изследвания на цялото население.“
Резултатите са невероятни. В историята на Розето няма хора под петдесет и пет годишна възраст, които да са умрели от инфаркт или да са показвали симптоми на свързано със сърцето заболяване. При мъжете над шейсет и пет години смъртността от сърдечносъдови болести е два пъти по-ниска от средната за страната. Всъщност смъртността там като цяло, без оглед на причините, е с 30 до 35 процента по-ниска от тази в Съединените щати.
С напредване на работата Улф включва в екипа си и социолог – свой приятел от Оклахома на име Джон Брун. „С наши студенти по медицина и докторанти по социология обиколихме градчето къща по къща. Разговаряхме с всички над двайсет и една годишна възраст“, спомня си Брун. Макар да са минали повече от петдесет години, в гласа му все още се долавя вълнение. „Нямаше самоубийци, нямаше алкохолици, нямаше наркомани, престъпност почти липсваше. Всички ходеха на работа и никой не разчиташе на социални помощи. Язви на стомаха също бяха рядкост. Тези хора си умираха от старост – толкова.“
Феноменът на дълголетието- "Розето"!Град в Пенсилвания,в който всеки жител умира от старост.Град без лекар и болни. Този световен феномен се дължи не на правилните диети,спорт или лекарска превенция,а само и единствено на сплотеността
на гражданите в него.
Надявам се да си вземете бележка от това, което е писано и да се засрамите! Уж умни и големи момчета и момичета сте, а за вегетарианство и месоядство да се карате!!!
Чорбата стана страхотна . Не слагах зеленилки , като спанак...и т.н. С размерите в сантиметри не се справих май
Коментар