Кръчма "Виртуалната кръчма" (2)

[4i40]

Чао, Кръчма!
Една литрова халба с тататор без чесън за мен. После може и голяма прасешка, а още по после, ще видим

Тва за разреждане на бирата ли ..?

пп Малко съм заядлив, че предположиш липсата на чесъм да е свързано с целуфана с млад италианец....

Булгар...Булгар....

Наздраве !

пп Отче наш 3 пъти и давай, давай....

[Lelq]

Наздраве, а с какво ?

[Lelq]

Всъщност песента не е интересна, можеш спокойно да пропуснеш. Прекалено тематично-фолклорна.
Виж, по отношение на размера не трябва да се подминават нещата. Има един кръг социални феномени, чието основно качество е тяхното количество!

Наздраве за социалните феномени!

Най-обичам какички, дето стават от леглото рано с макияж и прическа, .... защото са легнали призори,

Наздраве за феномените от всякакъв род! И за какичките също. А може и за леличките

[nachev]

Даже май го подценяваш, размерът
В Германия е половината ми рода и кракът ми не е стъпвал там, въпреки поканите. Сигурно, щото ще се чувствам , като у нас си и няма да ми е интересно, а и се виждаме на друго място
Пък и там много подредено за мен ми се струва.
Аз не мога в момента, да пусна музика, а твойто ще си го чуя довечера . Мерси

Всъщност песента не е интересна, можеш спокойно да пропуснеш. Прекалено тематично-фолклорна.
Виж, по отношение на размера не трябва да се подминават нещата. Има един кръг социални феномени, чието основно качество е тяхното количество!

Наздраве за социалните феномени!

Най-обичам какички, дето стават от леглото рано с макияж и прическа, .... защото са легнали призори,

[Lelq]

Леленце, да видиш колко е голямо сърцето ми!
В Германия ползват специална дума за литровката - Масс.
На снимката ще видиш част от обстановката в легендарното заведение в Мюнхен - Хофбройхаус. Семпла и практична, апропо! Само не ме питай за погълнатите количества, че ма и срам.
Отделно, по прасешката тема искам да ти препоръчам да си вземеш едно "влакче". Има някакво псевдо фонетично сходство на думите джалан и влак на немски. В по-младите години обичахме да шашкаме келнерките с поръчката на влакче. Немците не разбират нашия майтап, а ние просто правехме опити да задържим колкото се може повече келнерките, които там ходят с едни разместващи гравитацията деколтета!
Та така!
Beer Song - Lied über Bier

Даже май го подценяваш, размерът
В Германия е половината ми рода и кракът ми не е стъпвал там, въпреки поканите. Сигурно, щото ще се чувствам , като у нас си и няма да ми е интересно, а и се виждаме на друго място
Пък и там много подредено за мен ми се струва.
Аз не мога в момента, да пусна музика, а твойто ще си го чуя довечера . Мерси

[nachev]

Чао, Кръчма!
Една литрова халба с тататор без чесън за мен. После може и голяма прасешка, а още по после, ще видим

Леленце, да видиш колко е голямо сърцето ми!
В Германия ползват специална дума за литровката - Масс.
На снимката ще видиш част от обстановката в легендарното заведение в Мюнхен - Хофбройхаус. Семпла и практична, апропо! Само не ме питай за погълнатите количества, че ма и срам.
Отделно, по прасешката тема искам да ти препоръчам да си вземеш едно "влакче". Има някакво псевдо фонетично сходство на думите джалан и влак на немски. В по-младите години обичахме да шашкаме келнерките с поръчката на влакче. Немците не разбират нашия майтап, а ние просто правехме опити да задържим колкото се може повече келнерките, които там ходят с едни разместващи гравитацията деколтета!
Та така!
Beer Song - Lied über Bier

[Lelq]

Чао, Кръчма!
Една литрова халба с тататор без чесън за мен. После може и голяма прасешка, а още по после, ще видим

[Trakatrak]

Е, що трябва непрекъснато да ми напомняш за тез 3 кила, де не мога да ги кача на кръшната си снага!? Ям, пия, от леглото на дивана, от дивана пак на леглото ... и все семсе и две кила си седя. При тоз ми ръст от 1,55 м всякак ми се губи симетрията. Естетически недоимък усещам като се мерна в огледалото.
Наздраве!

Който пее кила качва. Я ги виж оперните певачки. Ама не щеш да пееш. Само чакаш на уше да ти свирят. И иззад рамо рома да ти наливат.И вода да не ти подливат, Не може всички рахатлъци на куп. Затова шти подлея със сутрешна физзарядка.

Los valses mas hermosos del mundo (III)
https://www.youtube.com/watch?v=kZVsFBdBYTM

[tnm]

Ни знам що се асоциираш с таз хубава кака? Кат си барем 2 кила и 127 грама по-слабичка. И не мое пееш. И не щеш.

Е, що трябва непрекъснато да ми напомняш за тез 3 кила, де не мога да ги кача на кръшната си снага!? Ям, пия, от леглото на дивана, от дивана пак на леглото ... и все семсе и две кила си седя. При тоз ми ръст от 1,55 м всякак ми се губи симетрията. Естетически недоимък усещам като се мерна в огледалото.
Наздраве!

[Trakatrak]

Пак се изказа без предварителна подготовка. На мен още преди три или четири години предложение за брак ми направиха, ти за признание в любов ми дрънкаш. Остави другото, ми кльощавия тогава четеше форума и отиде да се жалва на баща си. Добре по-едрата 1/3-та пълноправен член на домочадието мъж с опит, врял и кипял у живота, та подходи философски към проблематиката и открехна детето, че тоя който ме вземе, набързо ще търси вариант да ме върне.
Наздраве!

Ни знам що се асоциираш с таз хубава кака? Кат си барем 2 кила и 127 грама по-слабичка. И не мое пееш. И не щеш.

[tnm]

Тия дни, МНОГО се сдухах (в по-безобидния смисъл де...), като осъзнах, че няма смисъл да се надявам, че ще намерят Съни, жив ...
На неколко места спорих с ИДИОТИ, по темата с халихоптерете и доларите, пенсьонерите и семействата.. прочее...
Се тая... Свърши се...

Да отлеем ...

Дългичко е (извеняаам са за което) но си струва...



Писателят Йордан Кроснаков написа открито писмо до Боян Петров, което публикуваме без никакво съкращение. Публикацията предизвика много одобрения и коментари в социалната мрежа.

"Здравей, Бояне,

Странно е. Пиша ти за втори път, без да те познавам. Това по-скоро се превръща в имагинерен разговор с теб и отчасти със самия мен.

Не те познавах, бил съм на няколко твои презентации и почти винаги накрая оставах с горчив вкус в устата. Понякога думите ти звучаха надменно, прекалено самоуверено, дори бих казал цинично. Ала всъщност не знам. Странна порода сте алпинистите. Своего рода особняци, които ние обикновените хора трудно разбираме.

Но знаеш ли, Бояне, истината е, че ти се възхищавах. Колко вечери стоях в малката си квартира, а всъщност обикалях целия свят. Тръгвах от базови лагери, проправях пъртини с теб, бях там, когато сваляше обувките си, за да разтриеш замръзналите си крака, любувах се на магичните изгреви над Хималаите, а вечер стоях буден в палатката и слушах как разговаряш със тишината. Но знаеш ли, имах един особено любим момент, който караше цялото ми същество да настръхва. Онзи момент, в който развяваше българското знаме високо над облаците. Тогава, сигурен съм, че дори и боговете настръхваха.

Ала ти най-добре знаеш, колко нищожни сме пред могъществото на планината. Тя решава, не ние, дали ще ни допусне да вървим по снагата й, да докосваме белезите й, да достигаме върховете й. Не да ги покоряваме! И ти дълбоко в себе си знаеше, че може би един ден планината няма да те пусне надолу, ще те помилва и остави завинаги в своята ледена прегръдка. Този ден за съжаление дойде. Дали това е съдба, можем само да гадаем. Но за друго ти пиша. За онази другата порода хора, онези, чиито души са отдавна загубени.

Когато новината се появи, вулканът изригна. Започнаха подигравките, обидите, "компетентните" мнения. Традиционните постове за бедните пенсионери, за болните деца, за това, че всъщност има толкова нуждаещи се хора, а ни занимават с един соросоид, с един диабетик, който по своя воля е тръгнал по баирите и логично е загинал.

Стана страшно. Помията заля всичко. Мъчно ми е. Толкова ми е мъчно, че сърцата ни са сковани от злоба. Няма как да помогнем на всички. Но защо си толкова важен, Бояне? Защо трябва да помогнем на теб? Защо трябва да плащаме на хеликоптери да те търсят? Защо трябва да отваряме дарителски сметки? Онези 100 000 долара не оставят дребните душици да спят.

И така посред нощ те стават и включват своите компютри. После пишат в търсачката Боян Петров и прочитат първите две изречения (все пак трябва да разберат кой си, за да започнат).

"Боян Петров е български зоолог, еколог, спелеолог и алпинист, работещ в Националния природонаучен музей при БАН в София. Към 2017 г. той е българският височинен алпинист с най-много изкачени върхове над 8000 метра, общо 10."

Ала всъщност, Бояне, ти си един будала. Защото, Бояне, ти не почиваш лятото в Гърция, ти не си на Тасос, Закинтос или Лимнос, ти си на Броуд Пик, К2 или Нанга Парбат. Какъв ти е проблемът, бе човек?

И онези симпатяги, пишат ли, пишат. Няма лошо. Лошото е, че никога няма да разберат какъв човек стои зад твоето име. Иронично те наричат национален герой и ограничените им умове изпитват истинска наслада от тази така сполучлива шега. Те се смеят, а после си пускат "истинските" национални герои. Онези от ВИП Брадър.

И нищо няма значение, Бояне. Нито, че си прославил България по целия свят, нищо, че си първият диабетик в света, който достига десет от най-високите върхове в света без кислород, без шерпи, често правейки пъртина за онези след него. И голяма работа, че някой си Райнхолд Меснер ти е изпратил видео поздрав за това, че си изкачил три осемхилядника за по-малко от 100 дни. Това е нищо, Бояне. Ако знаеш, те какво могат.

Аз не съм алпинист, не съм катерач, дори не станах професионален футболист, въпреки, че се занимавах дълго време с футбол. И все пак те разбирам. Хора като теб се чувстват свободни само горе в планината, далеч от всичко и всички. Това е един особен вид свобода, тази, в която постигаш нирвана.

Но също така, това е храна за душата, красота, която гали очите и спомени, в които сякаш се раждаш отново. И така се поражда онзи силен копнеж, да бъдеш там, както птицата копнее за небе. Сам със себе, да чуваш как снега хруска под краката ти и никъде около тебе да няма жива душа. Колко красиво и страшно, колко величествено и пагубно? За много хора това е лудост, неоправдан риск, глупост. Но е трудно да им обясниш, знам, знам, че е толкова трудно. Това е нещо, което трябва да усетиш със сърцето си, няма как да го предадеш с думи, колкото и красиви да са те.

Но има хора, които разбират. Има хора, които подкрепят и най-важното има хора, които те изпращат всеки път със свити сърца, ала все пак пускат ръката ти, защото знаят, какво значи за теб това. Това, Бояне са хората от твоето семейство. И днес, когато прочетох думите на дъщеря ти, разбрах. Разбрах, че отвъд мъката и страданието има нещо много по-голямо и силно.

"Той e там, където винаги е искал да бъде – в планината" - това казва твоята дъщеря. Колко болка и сила само в няколко думи. Едвам сдържам сълзите си. Върнах се толкова години назад, към едни други думи, които също накараха цялото ми същество да настръхне, да се надява, да се моли, макар да знае, че всичко вече е отдавна загубено:

"Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!"

Ала, Христо заспа завинаги. Малко след като се срещна с Богинята майка. Първият български алпинист изкачил Еверест - сам и без кислород.

Боян също заспа. Някъде под Шиша Пангма. Първият български алпинист изкачил 10 осемхилядника - сам и без кислород.

Представям си и двамата в онзи момент, преди последният им дъх да издиша живота. Спокойни са очите им, гледайки към върха. Лека усмивка стопля за последно замръзналите им лица. Щастливи са.

Планината покрива с бяла пелерина телата им. После им отдава чест. Слънцето се спуска бавно към своето леговище. Като митично чудовище, което трябва да поспи, преди отново да покаже своята мощ. Нощта идва нежно на пръсти. Звездите са толкова близо. Сякаш може да ги докоснеш с ръка. Красиво е. Красиво и толкова тихо. Спете, великани. Спете спокойно. Ние ще разкажем вашата приказка..."

Коле, тези хора не ни разбират. Говоренето с тях е загуба на време
Бог да го прости колегата!
Да отлеем!

[tnm]

Наздраве на по-едрата, по-опитната и по-страдалната част от фамилията...

Сегиз - тогиз, га се усетя, отправям горещи благодарности към тоя, де ме е създал толкова мързелива и поспалива. Сутрин все се успивах за упражненията по физика и математика и ги карах с друга група. Та кога трябваше 4-ти човек за партия бридж, по-едрата 1/3-та са престраши и се нави да му бъда партньор, щото както в последствие ми сподели, имал наблюдение връз мозъчната ми дейност /с неговата група карах физика/.
Неведоми са пътищата Божи. Можех да се убия у главата на не чак толку благ и толерантен ендивид.
Наздраве!

[the architect]

ари уаааааааа пияницииииии. наздарви уа. хяхяххяхяхяххххяяххяхяяяяя

[Колчо Слепеца]

Тия дни, МНОГО се сдухах (в по-безобидния смисъл де...), като осъзнах, че няма смисъл да се надявам, че ще намерят Съни, жив ...
На неколко места спорих с ИДИОТИ, по темата с халихоптерете и доларите, пенсьонерите и семействата.. прочее...
Се тая... Свърши се...

Да отлеем ...

Дългичко е (извеняаам са за което) но си струва...



Писателят Йордан Кроснаков написа открито писмо до Боян Петров, което публикуваме без никакво съкращение. Публикацията предизвика много одобрения и коментари в социалната мрежа.

"Здравей, Бояне,

Странно е. Пиша ти за втори път, без да те познавам. Това по-скоро се превръща в имагинерен разговор с теб и отчасти със самия мен.

Не те познавах, бил съм на няколко твои презентации и почти винаги накрая оставах с горчив вкус в устата. Понякога думите ти звучаха надменно, прекалено самоуверено, дори бих казал цинично. Ала всъщност не знам. Странна порода сте алпинистите. Своего рода особняци, които ние обикновените хора трудно разбираме.

Но знаеш ли, Бояне, истината е, че ти се възхищавах. Колко вечери стоях в малката си квартира, а всъщност обикалях целия свят. Тръгвах от базови лагери, проправях пъртини с теб, бях там, когато сваляше обувките си, за да разтриеш замръзналите си крака, любувах се на магичните изгреви над Хималаите, а вечер стоях буден в палатката и слушах как разговаряш със тишината. Но знаеш ли, имах един особено любим момент, който караше цялото ми същество да настръхва. Онзи момент, в който развяваше българското знаме високо над облаците. Тогава, сигурен съм, че дори и боговете настръхваха.

Ала ти най-добре знаеш, колко нищожни сме пред могъществото на планината. Тя решава, не ние, дали ще ни допусне да вървим по снагата й, да докосваме белезите й, да достигаме върховете й. Не да ги покоряваме! И ти дълбоко в себе си знаеше, че може би един ден планината няма да те пусне надолу, ще те помилва и остави завинаги в своята ледена прегръдка. Този ден за съжаление дойде. Дали това е съдба, можем само да гадаем. Но за друго ти пиша. За онази другата порода хора, онези, чиито души са отдавна загубени.

Когато новината се появи, вулканът изригна. Започнаха подигравките, обидите, "компетентните" мнения. Традиционните постове за бедните пенсионери, за болните деца, за това, че всъщност има толкова нуждаещи се хора, а ни занимават с един соросоид, с един диабетик, който по своя воля е тръгнал по баирите и логично е загинал.

Стана страшно. Помията заля всичко. Мъчно ми е. Толкова ми е мъчно, че сърцата ни са сковани от злоба. Няма как да помогнем на всички. Но защо си толкова важен, Бояне? Защо трябва да помогнем на теб? Защо трябва да плащаме на хеликоптери да те търсят? Защо трябва да отваряме дарителски сметки? Онези 100 000 долара не оставят дребните душици да спят.

И така посред нощ те стават и включват своите компютри. После пишат в търсачката Боян Петров и прочитат първите две изречения (все пак трябва да разберат кой си, за да започнат).

"Боян Петров е български зоолог, еколог, спелеолог и алпинист, работещ в Националния природонаучен музей при БАН в София. Към 2017 г. той е българският височинен алпинист с най-много изкачени върхове над 8000 метра, общо 10."

Ала всъщност, Бояне, ти си един будала. Защото, Бояне, ти не почиваш лятото в Гърция, ти не си на Тасос, Закинтос или Лимнос, ти си на Броуд Пик, К2 или Нанга Парбат. Какъв ти е проблемът, бе човек?

И онези симпатяги, пишат ли, пишат. Няма лошо. Лошото е, че никога няма да разберат какъв човек стои зад твоето име. Иронично те наричат национален герой и ограничените им умове изпитват истинска наслада от тази така сполучлива шега. Те се смеят, а после си пускат "истинските" национални герои. Онези от ВИП Брадър.

И нищо няма значение, Бояне. Нито, че си прославил България по целия свят, нищо, че си първият диабетик в света, който достига десет от най-високите върхове в света без кислород, без шерпи, често правейки пъртина за онези след него. И голяма работа, че някой си Райнхолд Меснер ти е изпратил видео поздрав за това, че си изкачил три осемхилядника за по-малко от 100 дни. Това е нищо, Бояне. Ако знаеш, те какво могат.

Аз не съм алпинист, не съм катерач, дори не станах професионален футболист, въпреки, че се занимавах дълго време с футбол. И все пак те разбирам. Хора като теб се чувстват свободни само горе в планината, далеч от всичко и всички. Това е един особен вид свобода, тази, в която постигаш нирвана.

Но също така, това е храна за душата, красота, която гали очите и спомени, в които сякаш се раждаш отново. И така се поражда онзи силен копнеж, да бъдеш там, както птицата копнее за небе. Сам със себе, да чуваш как снега хруска под краката ти и никъде около тебе да няма жива душа. Колко красиво и страшно, колко величествено и пагубно? За много хора това е лудост, неоправдан риск, глупост. Но е трудно да им обясниш, знам, знам, че е толкова трудно. Това е нещо, което трябва да усетиш със сърцето си, няма как да го предадеш с думи, колкото и красиви да са те.

Но има хора, които разбират. Има хора, които подкрепят и най-важното има хора, които те изпращат всеки път със свити сърца, ала все пак пускат ръката ти, защото знаят, какво значи за теб това. Това, Бояне са хората от твоето семейство. И днес, когато прочетох думите на дъщеря ти, разбрах. Разбрах, че отвъд мъката и страданието има нещо много по-голямо и силно.

"Той e там, където винаги е искал да бъде – в планината" - това казва твоята дъщеря. Колко болка и сила само в няколко думи. Едвам сдържам сълзите си. Върнах се толкова години назад, към едни други думи, които също накараха цялото ми същество да настръхне, да се надява, да се моли, макар да знае, че всичко вече е отдавна загубено:

"Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!"

Ала, Христо заспа завинаги. Малко след като се срещна с Богинята майка. Първият български алпинист изкачил Еверест - сам и без кислород.

Боян също заспа. Някъде под Шиша Пангма. Първият български алпинист изкачил 10 осемхилядника - сам и без кислород.

Представям си и двамата в онзи момент, преди последният им дъх да издиша живота. Спокойни са очите им, гледайки към върха. Лека усмивка стопля за последно замръзналите им лица. Щастливи са.

Планината покрива с бяла пелерина телата им. После им отдава чест. Слънцето се спуска бавно към своето леговище. Като митично чудовище, което трябва да поспи, преди отново да покаже своята мощ. Нощта идва нежно на пръсти. Звездите са толкова близо. Сякаш може да ги докоснеш с ръка. Красиво е. Красиво и толкова тихо. Спете, великани. Спете спокойно. Ние ще разкажем вашата приказка..."

[4i40]

Пак се изказа без предварителна подготовка. На мен още преди три или четири години предложение за брак ми направиха, ти за признание в любов ми дрънкаш. Остави другото, ми кльощавия тогава четеше форума и отиде да се жалва на баща си. Добре по-едрата 1/3-та пълноправен член на домочадието мъж с опит, врял и кипял у живота, та подходи философски към проблематиката и открехна детето, че тоя който ме вземе, набързо ще търси вариант да ме върне.
Наздраве!

Наздраве на по-едрата, по-опитната и по-страдалната част от фамилията...