Нарастването на дълга започва след прекратяването на допълнителните количества суров нефт, идващи от Съветския съюз, които България реекспортира. Дото- гава приходите в страната, идващи от реекспортирания съветски нефт, са над 1 млрд. долара годишно. Ситуацията се влошава в резултат от нарастващите разходи за плащане на дългосрочни и краткосрочни заеми. През 1984 г. задълженията са 1,2 млрд. долара, а няколко години по-късно достигат 2,5 млрд. долара. В същото време България отпуска експортни кредити на голям брой развиващи се страни със социалистическа ориентация. За периода 1984-1989 г. те достигат 700 млн. долара. Обслужването на този дълг към България продължава да намалява и през 1989 г. спира напълно.
Паричната комисия на Политбюро на комунистическата партия и партийно-държав- ната комисия по научно-техническа политика управляват много лошо постъпленията от валута през периода 1985-1989 г. Това довежда до загуби и още външен дълг. Отпускането на заеми на няколко арабски държави в края на осемдесетте години нараства, достигайки 3,8 млрд. долара. Икономически въпроси като например концесията за нефт в Либия или концесията за дървесина в Габон (през 1988 г. търговска банка Балканбанк подписва бан- кова гаранция за 18 млн. германски марки, чрез която България ще получи концесия за про- изводство на тропическа дървесина от Габон след субсидия от германската Комерцбанк, която в крайна сметка се стича в частни джобове), довеждат до загубата на стотици милиони.
Според Министерството на външните икономически отношения в края на 1988 г. България е отпуснала държавни заеми на 28 развиващи се страни. Повечето държавни заеми в обменени левове облагодетелстват Ирак - 965 млн., 344 млн. отиват в Либия, 303 млн. - в Алжир, 79 млн. - в Нигерия, 63 млн. - в Ангола, 56 млн. - в НДР Йемен. Списъкът продължава. През 1989 г. тези субсидии добавят близо 2 млрд. долара към външния дълг.
Но това е само малък процент. Основната част от външния дълг идва от задълженията на България към СИВ. Проблемът се задълбочава още повече от решението търговските плащания да се извършват в конвертируема валута. От гледна точка на дълга на България цифрите нарастват бързо от 2,1 млрд. долара през 1984 г. на близо 9 млрд. долара през 1989 г.
И още един фактор допринася за нарастването на българския външен дълг през осем- десетте години. След 1985 г. започва бърза тенденция към влошаване на търговския баланс. Дефицитът се увеличава от 85 млн. долара през 1984 г. на 1,3 млрд. долара през 1989 г. поради намаленото производство и износа и стабилното нарастване на вноса, особено на селскостопанска продукция и основни храни. През 1980 г. България внася селскостопан- ска продукция за по-малко от 200 млн. долара. През 1985 г. обаче вносът надвишава 350 млн. долара, а през 1988 г. тази цифра нараства до 496 млн. долара. През тези години Бъл- гария, наред с други суровини внася фуражи, меласа, захар, ориз, месо, мляко, масло и други. Интересното е, че вносът е основно от западни несоциалистически държави. Вярно е, че по време на същия период България все още има висок износ на пресни и преработени пло- дове и зеленчуци, тютюн, цигари и месни продукти, но това не е достатъчно, за да гаран- тира необходимия внос на нефт, природен газ, памук, целулоза и други ключови суровини за промишлеността.
Паричната комисия на Политбюро на комунистическата партия и партийно-държав- ната комисия по научно-техническа политика управляват много лошо постъпленията от валута през периода 1985-1989 г. Това довежда до загуби и още външен дълг. Отпускането на заеми на няколко арабски държави в края на осемдесетте години нараства, достигайки 3,8 млрд. долара. Икономически въпроси като например концесията за нефт в Либия или концесията за дървесина в Габон (през 1988 г. търговска банка Балканбанк подписва бан- кова гаранция за 18 млн. германски марки, чрез която България ще получи концесия за про- изводство на тропическа дървесина от Габон след субсидия от германската Комерцбанк, която в крайна сметка се стича в частни джобове), довеждат до загубата на стотици милиони.
Според Министерството на външните икономически отношения в края на 1988 г. България е отпуснала държавни заеми на 28 развиващи се страни. Повечето държавни заеми в обменени левове облагодетелстват Ирак - 965 млн., 344 млн. отиват в Либия, 303 млн. - в Алжир, 79 млн. - в Нигерия, 63 млн. - в Ангола, 56 млн. - в НДР Йемен. Списъкът продължава. През 1989 г. тези субсидии добавят близо 2 млрд. долара към външния дълг.
Но това е само малък процент. Основната част от външния дълг идва от задълженията на България към СИВ. Проблемът се задълбочава още повече от решението търговските плащания да се извършват в конвертируема валута. От гледна точка на дълга на България цифрите нарастват бързо от 2,1 млрд. долара през 1984 г. на близо 9 млрд. долара през 1989 г.
И още един фактор допринася за нарастването на българския външен дълг през осем- десетте години. След 1985 г. започва бърза тенденция към влошаване на търговския баланс. Дефицитът се увеличава от 85 млн. долара през 1984 г. на 1,3 млрд. долара през 1989 г. поради намаленото производство и износа и стабилното нарастване на вноса, особено на селскостопанска продукция и основни храни. През 1980 г. България внася селскостопан- ска продукция за по-малко от 200 млн. долара. През 1985 г. обаче вносът надвишава 350 млн. долара, а през 1988 г. тази цифра нараства до 496 млн. долара. През тези години Бъл- гария, наред с други суровини внася фуражи, меласа, захар, ориз, месо, мляко, масло и други. Интересното е, че вносът е основно от западни несоциалистически държави. Вярно е, че по време на същия период България все още има висок износ на пресни и преработени пло- дове и зеленчуци, тютюн, цигари и месни продукти, но това не е достатъчно, за да гаран- тира необходимия внос на нефт, природен газ, памук, целулоза и други ключови суровини за промишлеността.
Коментар