Цезаре, виждам, че не си ме разбрал правилно. Това, което исках да каже е, че когато се мисли за "националната кауза" не бива да се разсъждава с категориите на "бащино ми огнище", каквата формулировка даде Оги. За мен националното е даденост - нито се гордея, нито се срамувам от българската си принадлежност. Може да ти прозвучи еретично, но ако се замислиш, прекомерната гордост или срам от националната принадлежност дълго време е люлеело българина между двете крайности - крайният национализъм и нихилизма. И едното и другото е пречило в историята ни да реализираме спокойно и прагматично националните си интереси. Дори когато печелившите карти са били в нашата ръка.
Национализмът гради своята крепост върху три кита - свещената територия, свещения език и националните си герои. Трудността в българския случай е, че тези дадености са твърде конкретни. Санстефанска българия не е просто свещена територия, тя е реалност, която можеш да видиш върху карта, да измериш, да и се полюбуваш, за разлика от една "мегали идея" или "Начертанието на Гарашанин". Виновна ли е била дипламацията ни по време на войните, когато не пожелала да отстъпи "свещени" за българина територии срещу такива, които не попадали в пределите на Санстефано? Всяко подобно решение тогава би се третирало като национално предатество.
Отнемали ли сме и присвоянвали територии в своята история - естествено. Трябва ли да се срамуваме - не, не и не! А да го прикриваме с разни теории, които целят да докажат, че сме тук едва ли не от Сътворението на света - трижди не! А как тогава да погледнем на този, който е отнел нашата територия? Да го бичуваме ли с идеологически натоварени епитети - "нашественик", "поробител" и прочие? Или умно и трезво да обръщаме нещата в наша полза.
За героите. Всеки народ има нужда от тях. Земята е недостатъчна ако по нея не се крачили национални герои, а "свещения език" е бил сричан само в колибите. Един народ ражда герои, но и си ги...набавя. За това ми е думата в този пост, за набавените герои. Това показва доколко гъвкава е националната доктрина. Да вземем за пример Асеневци. Те направо похищават не кой да е, а Димитър Солунски. Отнемат го от ромеите и му спретват един "възродителен" процес. Дори и върху златната монета на Иван Асен не някой друг, например Иван Рилски, а именно Димитър Солунски връчва атрибутите на властта на българския цар. Подобен е и случая със светите братя Константин и Методий, превърнати от нас от висши византийски дипломати в национални светци. И редица още примери. И тези примери трябва да ги разбираме, защото подобни сценарии съществуват и днес. Може ли Македония да съществува без герои? Не може. А къде ги търси - сред българските. Лошо ли е това? Не чак толкова, ако управляваме този процес. Защото могат да си ги набавят и сред албанските.
Национализмът гради своята крепост върху три кита - свещената територия, свещения език и националните си герои. Трудността в българския случай е, че тези дадености са твърде конкретни. Санстефанска българия не е просто свещена територия, тя е реалност, която можеш да видиш върху карта, да измериш, да и се полюбуваш, за разлика от една "мегали идея" или "Начертанието на Гарашанин". Виновна ли е била дипламацията ни по време на войните, когато не пожелала да отстъпи "свещени" за българина територии срещу такива, които не попадали в пределите на Санстефано? Всяко подобно решение тогава би се третирало като национално предатество.
Отнемали ли сме и присвоянвали територии в своята история - естествено. Трябва ли да се срамуваме - не, не и не! А да го прикриваме с разни теории, които целят да докажат, че сме тук едва ли не от Сътворението на света - трижди не! А как тогава да погледнем на този, който е отнел нашата територия? Да го бичуваме ли с идеологически натоварени епитети - "нашественик", "поробител" и прочие? Или умно и трезво да обръщаме нещата в наша полза.
За героите. Всеки народ има нужда от тях. Земята е недостатъчна ако по нея не се крачили национални герои, а "свещения език" е бил сричан само в колибите. Един народ ражда герои, но и си ги...набавя. За това ми е думата в този пост, за набавените герои. Това показва доколко гъвкава е националната доктрина. Да вземем за пример Асеневци. Те направо похищават не кой да е, а Димитър Солунски. Отнемат го от ромеите и му спретват един "възродителен" процес. Дори и върху златната монета на Иван Асен не някой друг, например Иван Рилски, а именно Димитър Солунски връчва атрибутите на властта на българския цар. Подобен е и случая със светите братя Константин и Методий, превърнати от нас от висши византийски дипломати в национални светци. И редица още примери. И тези примери трябва да ги разбираме, защото подобни сценарии съществуват и днес. Може ли Македония да съществува без герои? Не може. А къде ги търси - сред българските. Лошо ли е това? Не чак толкова, ако управляваме този процес. Защото могат да си ги набавят и сред албанските.
Коментар