Напускане на еврозоната? Прецедентът „Гренландия“ показва, че е възможно
06.07.2025
Преди Брекзит, преди член 50 от Договора за ЕС, и преди изобщо темата за напускане да влезе в дневния ред на европейските общества, една отдалечена арктическа територия вече беше направила немислимото. Гренландия, макар и част от Дания, през 80-те години на миналия век демонстрира, че излизането от Европейския съюз е възможно. Без сблъсъци. Без официална процедура. Само чрез референдум и политическа воля.
Историята започва още през 1973 г., когато Гренландия става част от Европейските общности заедно с Дания, въпреки че мнозинството от гренландците се противопоставят на членството. През 1979 г., с въвеждането на самоуправление, островът получава правомощия да преразгледа своето участие в съюза. И го прави.
През 1982 г. местните власти организират референдум, в който над 53% от гласувалите заявяват, че искат излизане от Европейската общност. Основната причина е икономическа – гренландската икономика е почти изцяло зависима от риболов, а правилата на Общата рибарска политика на ЕО позволяват на други държави членки да експлоатират водите около острова. Това поражда усещане за загуба на контрол и несправедливо разпределение на ресурси.
В съчетание с политическите амбиции за по-голяма автономия, излизането от Общността се превръща в основен приоритет за местната партия Siumut. Макар референдумът да няма задължителна правна сила, резултатът е приет за политически обвързващ. Последват преговори с останалите държави членки и с Европейската комисия, които завършват с подписването на т.нар. Гренландски договор през 1984 г. На 1 февруари 1985 г. Гренландия официално напуска Европейските общности – първата територия, направила го доброволно и чрез договорно споразумение, дълго преди Брекзит да постави този въпрос в правния дневен ред на ЕС.
След напускането си островът запазва специален статут – на отвъдморска територия (OCT). Това позволява на Гренландия да поддържа търговски и финансови отношения с ЕС, да получава европейско финансиране, включително за образование и устойчиво развитие, но да съхрани пълен контрол върху най-ценния си ресурс – рибните запаси. Какъв е поуката от „гренландския случай“?
Юристът Стефчо Станев обръща внимание върху нещо, което често убягва в дискусиите за европейската интеграция: че политическата воля и консенсусът между страните могат да се окажат по-силни от липсата на формална процедура. И ако напускането на самия ЕС е било възможно без правен механизъм, то не би ли следвало, че и напускането на една отделна политика – каквато е еврозоната – също е възможно?
„Случаят с Гренландия е ясен пример за правния принцип a maiore ad minus – ако е позволено по-голямото, значи е допустимо и по-малкото“, посочва Станев в публикация във „Фейсбук“. „Ако територия на държава членка може да предоговори своето участие в ЕС без специална процедура, то една пълноправна държава логично може да излезе от еврозоната – която е само една от интеграционните политики, макар и от изключителна компетентност.“
С други думи, еврозоната не е международна организация със собствен статут, а просто част от паричната политика на ЕС. А политиките, по своята същност, могат да се договарят, променят, а при нужда – и прекратяват.
Вижте още – Стефчо Станев: Още три мита за еврозоната и реалността за България
Според Станев, член 2 от Договора за функционирането на ЕС дори дава теоретична възможност държавите да възстановят свои законодателни правомощия в области, които преди това са делегирали на Съюза – стига това да бъде договорено. Не толкова далечен пример
Мнозина днес гледат на казуса с Гренландия като на архаичен. Но интересът към острова съвсем не е избледнял. Напротив. През последните години САЩ проявиха открит интерес към придобиването на територията, а Европейският съюз направи редица дипломатически стъпки, за да засили влиянието си в Арктика и да не изпусне ключовия си партньор по линията на суровините, научното сътрудничество и сигурността.
В този контекст, прецедентът от 80-те придобива отново актуалност. Не като заплаха, а като възможност – че политическите съюзи се изграждат чрез съгласие, и чрез съгласие могат да се променят. А най-важното – че суверенитетът не изчезва, а само временно се споделя. И винаги може да бъде възстановен.
06.07.2025
Преди Брекзит, преди член 50 от Договора за ЕС, и преди изобщо темата за напускане да влезе в дневния ред на европейските общества, една отдалечена арктическа територия вече беше направила немислимото. Гренландия, макар и част от Дания, през 80-те години на миналия век демонстрира, че излизането от Европейския съюз е възможно. Без сблъсъци. Без официална процедура. Само чрез референдум и политическа воля.
Историята започва още през 1973 г., когато Гренландия става част от Европейските общности заедно с Дания, въпреки че мнозинството от гренландците се противопоставят на членството. През 1979 г., с въвеждането на самоуправление, островът получава правомощия да преразгледа своето участие в съюза. И го прави.
През 1982 г. местните власти организират референдум, в който над 53% от гласувалите заявяват, че искат излизане от Европейската общност. Основната причина е икономическа – гренландската икономика е почти изцяло зависима от риболов, а правилата на Общата рибарска политика на ЕО позволяват на други държави членки да експлоатират водите около острова. Това поражда усещане за загуба на контрол и несправедливо разпределение на ресурси.
В съчетание с политическите амбиции за по-голяма автономия, излизането от Общността се превръща в основен приоритет за местната партия Siumut. Макар референдумът да няма задължителна правна сила, резултатът е приет за политически обвързващ. Последват преговори с останалите държави членки и с Европейската комисия, които завършват с подписването на т.нар. Гренландски договор през 1984 г. На 1 февруари 1985 г. Гренландия официално напуска Европейските общности – първата територия, направила го доброволно и чрез договорно споразумение, дълго преди Брекзит да постави този въпрос в правния дневен ред на ЕС.
След напускането си островът запазва специален статут – на отвъдморска територия (OCT). Това позволява на Гренландия да поддържа търговски и финансови отношения с ЕС, да получава европейско финансиране, включително за образование и устойчиво развитие, но да съхрани пълен контрол върху най-ценния си ресурс – рибните запаси. Какъв е поуката от „гренландския случай“?
Юристът Стефчо Станев обръща внимание върху нещо, което често убягва в дискусиите за европейската интеграция: че политическата воля и консенсусът между страните могат да се окажат по-силни от липсата на формална процедура. И ако напускането на самия ЕС е било възможно без правен механизъм, то не би ли следвало, че и напускането на една отделна политика – каквато е еврозоната – също е възможно?
„Случаят с Гренландия е ясен пример за правния принцип a maiore ad minus – ако е позволено по-голямото, значи е допустимо и по-малкото“, посочва Станев в публикация във „Фейсбук“. „Ако територия на държава членка може да предоговори своето участие в ЕС без специална процедура, то една пълноправна държава логично може да излезе от еврозоната – която е само една от интеграционните политики, макар и от изключителна компетентност.“
С други думи, еврозоната не е международна организация със собствен статут, а просто част от паричната политика на ЕС. А политиките, по своята същност, могат да се договарят, променят, а при нужда – и прекратяват.
Вижте още – Стефчо Станев: Още три мита за еврозоната и реалността за България
Според Станев, член 2 от Договора за функционирането на ЕС дори дава теоретична възможност държавите да възстановят свои законодателни правомощия в области, които преди това са делегирали на Съюза – стига това да бъде договорено. Не толкова далечен пример
Мнозина днес гледат на казуса с Гренландия като на архаичен. Но интересът към острова съвсем не е избледнял. Напротив. През последните години САЩ проявиха открит интерес към придобиването на територията, а Европейският съюз направи редица дипломатически стъпки, за да засили влиянието си в Арктика и да не изпусне ключовия си партньор по линията на суровините, научното сътрудничество и сигурността.
В този контекст, прецедентът от 80-те придобива отново актуалност. Не като заплаха, а като възможност – че политическите съюзи се изграждат чрез съгласие, и чрез съгласие могат да се променят. А най-важното – че суверенитетът не изчезва, а само временно се споделя. И винаги може да бъде възстановен.
До днешния ден, 04.07.2025 г., не бях чул за държава, която свиква кризисен щаб за настройване на климатиците на стари немски вагони. 
Коментар