История

[marin1]

Има(ло е) и такива БЪЛГАРИ!!!
http://templar.blog.bg/politika/2010...anovski.639314
Горд съм, че такива ХОРА са се раждали в България!!!

[MILOM]

2част
Както се вижда, работата била предварително опечена... За да не остане в теб съмнение, патриотичний мой читателю, че това не са били само празни приказки и че действително нашият народ е бил на ръба да заживее след 2-3 години “съвсем свободно” като член на великото съветско семейство, ще процитирам тук извадки от официалното решение на пленума на ЦК на БКП. Ще напомня, че в тогавашната тоталитарна държава висшата партийна власт бе слята с висшата държавна власт и решенията на ЦК на БКП се превръщаха автоматично в държавни решения.

Борис Велчев: Другари, позволете ми да ви предложа проект за решение по обсъждания въпрос. “Пленумът на ЦК на БКП одобрява единодушно и с въодушевление доклада на първия секретар на ЦК на БКП за по-нататъшното най-тясно сближение и сливане в перспектива на НРБ със Съветския съюз. Пленумът оценява като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм инициативата на др. Тодор Живков... Като одобрява безрезервно изложените в доклада на др. Живков теоретически и политически положения... ЦК утвърждава текст за писмо до ЦК на Комунистическата партия на Съветския съюз по въпроса за по-нататъшното сближение и за сливането в перспектива на НРБ със Съветския съюз.”

Онези от членовете на ЦК, които са съгласни с предложеното, моля да гласуват с вдигане на ръка. Против? - Няма. Въздържали се? - Няма. Приема се единогласно от членовете на ЦК. (Бурни ръкопляскания. Всички стават прави.)

Накрая Живков призовава съзаклятнически: След този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било.И залата му отговаря съзаклятнически: Правилно!

Казано с думи прости, България щяла да бъде продадена тайно, зад гърба на народа. И до днес участниците в това съзаклятие мълчат и отричат... Но документите са подло нещо. Писмо до Хрушчов и ЦК на КПСС наистина е написано и изпратено от единогласните наши патриоти (“Ние молим ЦК на Комунистическата партия на Съветския съюз да разгледа това наше писмо и се надяваме, че ще срещнем пълно разбиране...”), писмото е дълго 7 машинописни страници и аз ще ти спестя дългото унижение да го четеш, днешний читателю.

Защо “сливането навеки”,слава Богу, не стана - е друга тема, с която няма да се занимавам сега. Оставям без коментар и пленума през юли 1973 г., където се разглежда същият въпрос с по-завоалирана фразеология. Мисля, че цитираното дотук е достатъчно, читателю, за да прецениш може ли сериозно да се твърди, че “в документите и на двата пленума” ставало дума само “за по-тясно сближаване и сливане съсСъветския съюз в сферата на икономическите отношения”; че за политическо сливане на България със СССР се говорело само “за далечното комунистическо бъдеще, когато държави няма да има”; и накрая (върхът на логиката!), че понеже “словосъчетанието “16-а република” липсва в документите и на двата пленума на ЦК на БКП от 1963-та и 1973 г.”, намерението България да стане 16-а република на СССР било мит?

Това словосъчетание като напук съществува (виж изказването на Димо Дичев), но не в това е въпросът. Не е важно има ли го, няма ли го буквалното словосъчетание “16-а република”, а смисълът, защото във всички изказвания на този пленум, както видяхме, става дума за едно и също нещо: час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи; да се влеем в семейството на Съветските социалистически републики; да бъдем една от републиките на Съветския съюз; да превърнем нашата страна в частица от Великия Съветски съюз; Съветският съюз е наше отечество...

За съжаление, всичко това не е мит, а истина, жестока истина! Замисълът на Живков и организираният с участието на целия ЦК на БКП таен кроеж (да не кажа заговор) за присъединяването на България към Съветския съюз, за сливането й със Съветския съюз, за превръщането й в една от републиките на Съветския съюз, независимо в 16-а или 17-а - това е най-голямото и позорно падение на БКП, защото е акт на тотално национално предателство, което няма аналог в нашата хилядолетна история, а националното предателство във всички времена и при всички народи се е считало за най-тежкото престъпление.

И неслучайно Т. Живков яростно отрича не само съществуването на тези два пленума, не само че “през 33-те години на моето управление и за момент не е съществувала подобна заплаха“, но че и “подобна мисъл дори” не била съществувала! Т. Живков знае, че само мисълта за подобен акт е престъпление - затова отрича. И това е разбираемо.

Но бях изненадан и шокиран от думите на уважаваната преподавателка по история в Софийския университет доц. д-р Евгения Калинова. Предполагам, че тя не е виждала стенографските протоколи и повтаря доверчиво думите на някой свой неосведомен колега... Иначе, да се потулва умишлено от историк този акт на безпрецедентно национално предателство, е тежък грях към историята.

Стефан ЦАНЕВ

[MILOM]

1част
На 29 октомври т.г. вестник “Труд” публикува интервю с доц. Евгения Калинова, преподавател по история в Софийския университет, озаглавено “България - 16-а република на СССР. Това е мит!”

Г-жа Калинова уточнява: “Словосъчетанието “16-а република” липсва в документите и на двата пленума на ЦК на БКП от 1963-та и 1973 г. В тях става дума за все по-тясно сближаване и сливане със Съветския съюз в сферата на икономическите отношения”, а що се отнася до политическото сливане на България със Съветския съюз, Тодор Живков, според г-жа Калинова, говорел “за далечното комунистическо бъдеще, когато държави няма да има”.

В книгата си “Срещу някои лъжи” (1993 г.) Т. Живков отрича да е имало подобно нещо:

"Дълго отминавах инсинуациите, свързани с мое намерение за присъединяване на България към СССР. Струваше ми се несериозно да отговарям на лъжи, които биха били само пошли, ако не бяха толкова тъпи. Искам да заявя кратко и категорично: през 33-те години на моето управление и за момент не е съществувала подобна заплаха. Подобна мисъл дори."

Още по-категорично отрича той това и в своите мемоари (1997 г.).

Аз съм от поколението, което помни тази 1963 г., и присъединяването ни към Съветския съюз не бе само слух. Но спомените нямат силата на доказателство. След събитията през 1989 г. вестниците широко тиражираха замисленото от комунистическата партия национално предателство, но политическите филипики също не могат да се използват за доказателство, защото носят риска да са гола пропаганда. Затова, когато в том 4 на “Български хроники” стигнах до този въпрос, аз потърсих веществени доказателства.

В Централния държавен архив се разрових в Централния партиен архив и след дълги приключения успях да се добера до фонд 1Б, опис 5, архивна единица 600 - това е дълго укриваният Стенографски протокол от заседанието на пленума на Централния комитет на БКП, състояло се на 4.ХII.1963 год.

За да бъда сигурен, че това доказателство няма “случайно” да изчезне от Държавния архив, направих ксерокопие на протокола (IХ+144 машинописни страници), съхраняват се в банков сейф.

Сега, читателю, ти предстои да прочетеш най-невероятното (дръж се, българино!) и те моля сам да прецениш: мит ли е бил замисълът за присъединяването на България към Съветския съюз - или е било истина?

Предс. Митко Григоров: Другари, откривам заседанието на пленума на ЦК на партията. За дневен ред се предлага една-единствена точка: Обсъждане на въпроса за по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на Народна република България със Съветския съюз. Доклад ще направи др. Тодор Живков. Друго предложение има ли? - Няма. Има думата др. Тодор Живков.

Тодор Живков:

Другари, Политбюро внася за обсъждане в пленума на Централния комитет на партията въпроса за по-нататъшното свързване и най-тясно всестранно сближение, а след това, в перспектива, и за обединение на НРБ със Съветския съюз (к.м.). За България и българския народ това е акт с историческо значение, който ще постави началото на нова глава в българската история, ще открие нов етап в развитието на страната по пътя на социализма и комунизма.

Курсът на партията за най-тясно сближение, а в перспектива и за сливане на НРБ със Съветския съюз (к.м.) поставя не само големи икономически проблеми, но и други изключително важни въпроси, каквито са въпросите за по-нататъшната съдба на българската нация и за суверенитета на българската държава.

(На един от предишните пленуми през юли 1963-та Живков дефинира до пределна яснота разбирането си за държавния суверенитет:Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът!)

Ние сме убедени - продължава Живков, - че партията и българският народ ще посрещнат с голяма радост и въодушевление по-нататъшното най-тясно сближение и свързване на НРБ със Съветския съюз, че перспективата за обединяване на НРБ със Съветския съюз в бъдеще ще предизвика в подавляващата част от българския народ небивало висок политически и трудов ентусиазъм. (Ръкопляскания.)Ръкопляскат присъстващите на пленума 87 членове на ЦК и 51 кандидат-членове. Изказвания са направили 15 души. Цитирам най-същественото.

Тодор Павлов: Смятам, че да се проведе референдум по този въпрос няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, че да няма колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно...

Димо Дичев: Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество (к.м.), че по типа на Съветския съюз ще се създават други социалистически държави и те ще се развиват и присъединяват към Съветския съюз. (А на пленума през юли 1973 г. Димо Дичев ще произнесе словосъчетанието, което според доц. Калинова липсвало и на двата пленума: “В миналото комунистите не са мислили, че ние няма да бъдем една шестнадесета или седемнадесета съветска държава!” (к.м.) -провиква се екзалтирано той.)

Цола Драгойчева: Споделям възторга и радостта да работя като комунист там, където ме изпрати партията за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз, да бъдем една от републиките на Съветския съюз (к.м.).

Стоян Стоименов: Другари, ние днес решаваме едно велико дело, решаваме светлото бъдеще на нашата нация и на нашия народ. Ние сме щастливи, че това, за което нашата партия близо 8 десетилетия се бори, днес нашият Централен комитет начело с др. Тодор Живков практически го решава. Ние сме щастливо поколение, защото пристъпваме към разрешаването на този въпрос. Разбира се, би било радостно, ако ние сега вкупом всички социалистически страни се обединим със Съветския съюз (к.м.)... Аз съм безкрайно щастлив, че доживях този тържествен момент и заставам зад доклада на др. Живков.

Начо Папазов: Не случайно, когато стана революцията на 9 септември, голяма част от хората вдигнаха лозунга за Съветска република, защото всички живееха с идеята, че като се освободи, България ще бъде Съветска социалистическа република (к.м.).

Андрей Михайлов: Ние, кандидат-членовете на ЦК, ако ни се разреши, с две ръце и най-чисто сърце ще гласуваме за най-съкровената мечта на нашия народ - да се съединим с братските съветски народи (к.м.).

Възторжената си подкрепа в този дух изказват и Евгени Матеев, Райко Дамянов, Раденко Видински, Лъчезар Аврамов, Любомир Кръстанов, Димитър Димов.

Както видяхме в началото, г-жа Калинова съвсем уверено твърди, че на пленума ставало дума само “за все по-тясно сближаване и сливане със Съветския съюз в сферата на икономическите отношения", а както виждаш, читателю, изказалите се членове на ЦК един през друг се надпреварват да говорят за “мечтата си да превърнем нашата страна в частица от Великия Съветски съюз”.

Сега да видим дали е вярно и това, че тази мечта за политическо сливане с Великия Съветски съюз се е отнасяла за “далечното комунистическо бъдеще, когато държави няма да съществуват” - както твърди доц. Калинова.

Ето какво казва дословно по този въпрос лично Тодор Живков в заключителното си слово: Това сливане не може да стане тази година, когато има трудности и в Съветския съюз, и у нас.

Също така не си представям, че трябва да чакаме 10-20 г. Може би след 2 години ще отворим границите... (к.м.)

И за да е съвсем ясно за какво сливане става дума, Живков пояснява: Друг е въпросът за насоките и какви форми ще вземе това сливане. Другарят Хрушчов каза: “Може би ще бъде федерация, може би конфедерация.Трудно е да се каже как ще бъде.” И това е вярно. Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки. Ето защо трябва да се подготвим.

В същото заключително слово Живков се изповядва: “По поръчение на Политбюро с др. Станко Тодоров бяхме при др. Хрушчов в началото на м. октомври, за да се посъветваме по въпроса за сливането. Трябва откровено да ви кажа, че аз много се притеснявах и вълнувах. Не знам защо у мен беше залегнало убеждението, че др. Хрушчов и съветските другари няма да приемат такава постановка и затова се бях приготвил да говоря дълго и да ги убеждавам в правилността на тази постановка и перспектива. Обаче, след като изложих накратко нашата идея, др. Хрушчов започна с това: “Аз съм съгласен с вашето предложение. Правилно е това и т.н.” И въпросът се изчерпа. (Продължителни ръкопляскания.)

[Jay Gould]

...

Като атеисти не ми се влиза в религиозен спор кой ми е по-симпатичен,
кардинал католик, или Пловдивският митрополит Николай

Не отричам битката при Никопол. Напротив. За съжаление тя е пропиляна, по причина, че похода се е движил повече на ентусиазъм, логистиката му е куцала и нещо обичайно за средните векове, не е имал общо командване, а французите, англичаните и унгарците са се биели отделно, всеки под свое командване.

Не съм много съгласен. Разорявани са турски села и махали. Ако българите не харесваха унгарците и поляците нямаше веднага след битката да им правят погребения, да слагат кръстове на гробовете на убитите и да носят цветя на гробовете им дълги години (нещо описано още тогава в летописите). Забравяш че и в двата похода на Владислав и Хунияди участват и много българи.

Малко за похода от предната 1443 година:
Наброяващата 25 000 рицари войска съставена предимно от унгарци, поляци, власи, сърби и чехи (последните водени от хусиста Ян Чапка от Сан) потегля срещу владенията на султана през есента на 1443. Посрещната е възторжено от сръбското и българско население, което и оказва всякаква помощ. В началото на ноември, главнокомандващият Хуниади разгромява в околностите на Ниш, армията на румелийския бейлербей Касим паша. След още няколко успешни сражения, кръстоносците заемат без бой София, насочвайки се към Тракия, но, поради яростната съпротива на турците, решават да тръгнат към Пловдив през Златица и Средногорието. В Златишкия проход обаче ги очакват османски части, ръководени от бейовете Исак, Таркан и Есе, както и от вече споменатия Касим паша. Омаломощена от изключително суровата зима, както и от липсата на достатъчно храна и паша за конете, войската на младия полски крал и Хунияди започва отстъпление. По време на оттеглянето и, преследващите я турски части, начело с Касим паша, предприемат опит за атака недалеч от София, но на 23.12.1443 са отблъснати от кръстоносците и претърпяват значителни загуби. Въпреки това, турците продължават да преследват изтощената и измръзнала християнска армия, оттегляща се към Унгария. На 2 януари 1444, в планинската местност Куновица, между Ниш и Пирот, кръстоносците предприемат внезапна контраатака и разгромяват турската армия, командвана от тъста на султан Мурад ІІ – Махмуд Челеби. Османците се разбягват, изоставяйки водача си, станал пленник на сръбския деспот Бранкович. В решаващия момент на битката, когато унгарските и полски части започват да се огъват пред турския натиск, изходът и е решен от личната намеса на младия крал Владислав, който се хвърля в най-гъстите редици на сражението. Той неведнъж използва този похват на бойното поле, позволяващ му да обърне хода на битката в особено критични и опасни моменти. При това Владислав нерядко влиза в близък бой с противниците, пренебрегвайки собствената си безопасност – факт, който по-късно ще предопредели както фаталния изход на решаващото сражение при Варна, така и собствената му съдба. По време на сблъсъка в местността Куновица, кралят сам влиза в двубой с Махмуд Челеби, завършил със залавянето на последния. В резултат от Първия поход на Владислав Босна минава под унгарска власт, а самото Унгарско кралство успява да отдалечи надвисналата над него турска заплаха. Не е осъществена обаче крайната цел – освобождаването на българските земи от турска власт и възстановяване на връзката с остатъците от Византийската империя. Все пак турците се лишават от значителни територии след този поход.

За Шумен си прав. Кръстоносните войски лесно превзели малките вътрешни крепости, но срещнали силна съпротива в Шумен. В края на октомври, по римски път, кръстоносците стигнали до крепоста Стан край град Нови Пазар. От тук Владислав пратил послания към гарнизоните на всички крепости в Североизточна България, подканяйки османците да се предадат, като в противен случай ги заплашвала смърт. Шуменския гарнизон, макар и малочислен, се решил на защита. На 25 октомври съюзните войски се явили пред крепостта и я обсадили. Три дни я нападали и претърпели големи загуби. Остатъка от турския гарнизон, на брой около 50 човека, отстъпил в главната кула и под началството на коменданта си, продължили с отчаяна храброст отбраната. Кулата се указала дълго време недостъпна. Тогава с голям труд, под стрели, падащи камъни и вряла смола войниците направили дървено скеле до кулата и с помощта на таран пробили стената, напъхали в нея дърва и слама и запалили кулата. Турците за да не се задушат от дима се хвърлили от кулата в пропастта. От гарнизона май не е оцелял никой. След като престоял седем дни в Шумен (тук краля става на двадесет години) крал Владислав се върнал до Нови Пазар и се упътил към Варна.

Владислав, макар наивен не е бил лишен от смелост. Напротив. Това е било стила му на воюване, да се вбие с личната си гвардия рицари в най-нагорещената част на битката и да реши сражението. Все пак е бил голям почитател на Александър Велики . Не е бил обаче хитър като баща си Йогайла (княза на Литва по-късно крал и на Полша под името Владислав II) който организира битката при Таненберг великолепно стратегически и не е имал съперници в командването. За съжаление в случая се е налагало да послуша старата лисица Хунияди който е създал плана на боя и който е щял да го извика на помощ според плановете по-късно. Нетърпеливостта на краля е била фатална.
Разделението в командването и този път си казва думата. Когато командващия (Хунияди) има по-малка власт от краля си (Владислав) стават грешки, а ако кралят реши да атакува никой не може да му заповяда, още повече Хунияди не е бил при него - Владислав е извикал "Той (Хунияди) ще вземе всичката слава, докато ние само гледаме!"
Абсолютно безумие предвид, че срещу целия еничарски корпус се хвърлят само 500 човека начело с краля и въпреки това малко е оставало, ако Владислав не е бил свален от коня си, понеже се е откъснал най-отпред и тила му е бил незащитен от телохранителите му които са си пробивали път след него.
Позицията на еничарите е била и укрепена. Пред нея е имало и дълбок замаскиран ров.
Владислав, както е записал турският летописец Сеадедин пуснал в пълен бяг конят си, прескочил рова и с дългия си меч показал чудеса от храброст, като съсичал всичко, което му паднело по пътя и насърчавал рицарите си. Те съсекли много мюсюлмански войници и пълководци и успели да разделят османската войска на две части. Заобиколили султана, а Владислав се спуснал към него да го убие. И когато бил съвсем близо до него един от еничарите убил коня му, повалил Владислав на земята и с един замах отрязал главата му. За тези няколко секунди е била решена съдбата на България и на балканите за следващите столетия. Оцелелите от атака рицари се стъписват когато виждат главата на краля си забита на копие и отстъпват.
Хунияди от другия край на сражението се е опитал да запази реда, но виждайки че е невъзможно, заповядва отстъпление. С останалата част от армията главнокомандващият Янош Хуняди отстъпва.
От рицарите атакували обаче с краля много малко се спасяват. Някой са заобиколени от еничари и убити един по един, а други затъват в блатата край езерото и загиват там.



В новия поход, който започва в края на септември 1444, този път участват и по-малко бойци от предния в 1443 г. Все пак Видин е превзет след двудневен щурм и продължавайки след това към Никопол в лагера краля и Хунияди се срещат с Влад Дракула, който се опитва да ги разубеди да не продължава похода поради малобройността на армията. Въпреки, че отказва да се включи лично в кампанията, Влад Дракула все пак оставя на разположение на кръстоносците 4000 влашки конници под командване на сина си Мирчо.



Българите не са схизматици по него време. Напротив. Прочети за отношенията на църквата тогава. Това за третирането си го избий от главата. Напротив, рицарите са имали проблем с прехраната по причина, че им е било забранено да плячкосват християнски селища. Та нали и в армията им е имало българи. Участват доброволци българи от Подунавието, от Видин, Оряхово, Никопол и други селища. Българският княз Фружин също взима дейно участие с личната си гвардия, като продава имението си, за да финансира експедицията.

Не виждам лошо да се кръсти булевард на някой който наистина е оставил кръвта си в България пък било и с мерака да сложи Хунияди на трона в България, а не някой местен. Много по нелепо ми изглежда да се кръсти площад в моя град на някакъв си народен представител, нелепо удавил се като куче понеже не си сложил спасителна жилетка.

Сборната армия по време на битката е около 20 000 бойци. Турската наброява 55 000-60 000 души. На бойното поле загива половината от кралската армия, около 10 000, а турците дават около 20 000 жертви.
Най-голямата слабост на рицарската войска е, че е почти е нямала пехотинци, а тези които е имала, са били много малко на брой.
Имаше на времето една хубава книга - Битката на народите, точно за битката при Варна, политиката по него време в Европа и предшестващите я събития.
Интересното е обаче друго. Турската армия е прехвърлила проливите и веднага след битката генуезци и венецианци се хващат пак гуша за гуша като се обвиняват взаимно в това, че някой от тях е прехвърлил турците, което не е вярно. Разбира се, нито едните нито другите са били така луди колкото и да са се мразили, но черната пропаганда разнасяна от двете търговски републики и оплюването на противника за дълго объркват историците.

ПС: Намерих нещо за рутените - казва им се и русини: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%...B5%D0%BD%D0%B8
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%...B7%D0%B8%D0%BA

Не съм ходил никога в Никопол и не знам да има паметник там за битката? Не, че ме учудва това, че българите не си тачат историята. За съжаление.

[undoo]

Блогосфера
БФБ - парите спят
15.11.2010 17:39 | препоръчай (4)
Вижте анализа на блогъра Under the Sun за перспективите, които има капиталовият ни пазар, и недостатъците, които му тежат
Статия Коментари (10)

Източник: underthesun.blog.bg

Сред блокбастърите, които ни се предлагат в последните години, се появи и един по-необикновен филм от тези, с които сме свикнали. За разлика от екшъните този филм се опита да покаже на родния зрител какво предизвиква кризите, и по-конкретно последната, и да разгърне завесата пред „магическия” свят на парите – Уолстрийт.

Естествено, остана неразбран, чужд, дори и сложен за разбиране. Това се случва заради ниското ниво на образование и може би още по-ниската финансова култура на българина.

Основното, което се виждаше и с невъоръжено око, бе централната роля на борсата в американската икономика. Основната артерия, по която се движат паричните потоци там, е борсовият оператор, чиято възраст е колкото тази на държавата им.

Бързината, с която една компания сменя собственика си, финансира инвестициите си с облигационни емисии, с увеличаване на капитала или други инструменти, е за завиждане.Тази скорост, обгърната с публичност, е есенцията на всяка една богата държава.

Борсата е измерител за благосъстоянието на държавата, на компаниите, опериращи на нея, на пенсионните и застрахователни фондове, а така също и начин на спестяване и инвестиране на самото население.

[Грую Груев]

Днес 10.11 е дата която не само бележи една битка, но и е повратна точка за Европа и Балканите.
Двете църкви - източната и западната са слети, след векове разделение и западна Европа се обединява за пръв път срещу турците опитвайки се да ни помогне по една или друга причина неколкократно (Битка при Никопол и т.н).
Сама битка има дълга предистория, в която участват както българи, така, власи, унгарци, италианци, литовци, естонци, немци, чехи, словаци, поляци, французи и дори англичани и още какви ли още не. Цвета на рицарството в западна Европа, авантюристи търсещи пари, слава или престол, всекиму според вкусовете.

Благодарско, че си сетил за тази наистина паметна дата. ще си позволя само няколко кроекции:
1. Западната и Източната църква не са обединени, просто Източната е толкова паднала духом и телом, че приема всички условия на Запада. Това реално е краят на Ортодокса и неговата сила и той се превръща в маргинална религия, каквато си е и до днес - ако изключим Рашата, това си е една балканска секта - какъв упадък на единствената Истинска християнска религия....
2. Европа не е обединена за пръв път - битката при Никопол е много, много по важна и ключова, но за съжаление и тя е загубена
3. "милосърдието" на "освободителите" се изразява в масови грабежи и палежи на бълфарски села - българите са считани за схизматици и са третирани почти наравно с манафите
4. Кръстоносците не подминават Шумен,а го рпевземат с щурм и разоряват
5. За пореден личният стремеж към слава прецаква всичко - не виждам причина на идиота Владислав Ягело да му се дава титлата "Варненчик", че чак и най-големият булевард във Варна да кръстят на негово име - декапитацията му е малко наказание за безумната му безотговорност
6. Ако може да ми обясниш какви са тези Рутени, че според мен са си просто Словенци, ама то уикито не прощава

П.С, Не го приемай като заяждане - дори само за това, че си се сетил за тази дата е невероятно - респект

[Вълчо-34]

Джей,
Имаш личната ми благодарност, че припомни тази страница от историята!!!
Респект!

Че като видях сутринта кака Ц.Ц. в БТВ.... и то с подзаглавие "Лицето на демокрацията..." или нещо подобно?!?
Щях да се задавя от смях.

Хубав зелен ден!

[Jay Gould]

Днес 10.11 е дата която не само бележи една битка, но и е повратна точка за Европа и Балканите.
Двете църкви - източната и западната са слети, след векове разделение и западна Европа се обединява за пръв път срещу турците опитвайки се да ни помогне по една или друга причина неколкократно (Битка при Никопол и т.н).
Сама битка има дълга предистория, в която участват както българи, така, власи, унгарци, италианци, литовци, естонци, немци, чехи, словаци, поляци, французи и дори англичани и още какви ли още не. Цвета на рицарството в западна Европа, авантюристи търсещи пари, слава или престол, всекиму според вкусовете.

Ще цитирам wikipedia защото е достатъчно кратко и подробно до някъде описание:

В битката при Варна на 10 ноември 1444 г. кръстоносните войски на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и унгарския пълководец Янош Хуняди са разгромени от турцските войски на султан Мурад II. Полският крал е убит в битката, а нов европейски опит за освобождаването на Балканите от османско владичество не се прави почти до руско-турските войни.
След неуспешните походи срещу Белград и Трансилвания през 1440-1442 г. през 1443 г. походът на Янош Хуняди и Владислав III освобождава Ниш, Пирот и София и достига до Златица. Идването на зимата и трудното преминаване през Стара планина принуждава кръстоносците да се върнат, а помогналите на унгарците български села и градове са разорени от турците. Унгарците и поляците подписват десетгодишно примирие с османците. Въпреки това Владислав е убеден от папския легат кардинал Юлиано Чезарини да предприеме нов кръстоносен поход срещу турците. През септември 1444 г. армията на Владислав прекосява Дунава и навлиза в България. Тя се състои главно от поляци и унгарци и включва чехи, немци, хървати, българи (Фружин се присъединява към похода с личната си гвардия), власи, литовци, сърби, босненци, рутени, арменци и папски рицари. Унгарската армия е малка и недобре балансирана, а обещаната подкрепа от Албания и Константинопол не пристига. Армията се състои почти изцяло от конница, с изключение на 3000 чешки наемни стрелци и 100 военни фургони с екипажи (вагенбург)[източник?]. Папски, венециански и генуезки кораби заемат проливите, а кръстоносците напредват към Варна, където трябва да се срещнат с папската флотилия, която да ги откара в Константинопол. Походът бързо минава през Северна България, където към кръстоносците се присъединяват българи от Видин, Оряхово, Никопол и други селища. На 10 октомври 4000 влашки конници под командването на Мирчо, най-големият син на Влад ІІ Дракул, също се присъединяват. Кръстоносците минават покрай Оряховица, Шумен и Нови Пазар на път за крайбрежието.
Междувременно Мурад наема 40 000 азиатци и ги прекарва през проливите. В Румелия към него се присъединяват 20 000 войници.
Разположение на силите:
Късно на 9 ноември голяма османска войска се приближава към Варна от запад. На военен съвет, свикан от Хуняди, папският легат Юлиано Чезарини настоява за бързо отстъпление. Християните обаче се намират между Черно море, Варненското езеро, стръмните гористи склонове на Франгенското плато (356 м) и врага. Чезарини тогава предлага отбрана посредством военните фургони на хуситите до пристигането на християнската флота. Унгарските благородници, чешките, хърватските и босненските пълководци го подкрепят, но Владислав и Хуняди отхвърлят отбранителната стратегия. Хуняди заявява: „Да избягаме е невъзможно, да се предадем е немислимо. Нека се бием с храброст и да почетем оръжията си“. Владислав приема позицията му и му поверява командването.

На сутринта на 10 ноември Хуняди разгръща 20 000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6500 мъже в пет части. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва части от германци и босненци. Егерският епископ води собствен военна част, а военният управител на Славония Франко Талоци командва военна част от хървати. Левият фланг начисляващ 5000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михаил Шилаги, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, са вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чейка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е съоръжен с бомбарди.
Османският център е квадратна формация от 10 000 еничари и наборници от Румелия, разположени около две тракийски погребални могили. Мурад се настанява на едната от тях, откъдето наблюдава и ръководи битката. Еничарите копаят окопи и издигат две огради. Зад тях е лагерът с палатки, продоволствие, каруци и камили. Дясното крило се състои от спахии от Румелия под командването на Караджа паша, а лявото крило, разположени до дн. с. Тополи се състои от спахии от Анатолия, арабски наемници и др. под командването на Дауд паша. Зад първата линия има още 3000 спахии в резерв. На Франгенското плато са разположени еничарски стрелци и лека конница.
Битката започва с нападение на леката османска и арабска конница срещу хърватите на бан Талоци. Християните от лявото крило отвръщат с бомбарди и огнестрелни оръжия и нападението е отбито. Те се впускат в безредно преследване на турците и арабите, при което анадолската конница и араби на камили ги нападат от засада по фланга. Християнският десен фланг се опитва да отстъпи към крепостта Галата от другата страна на Варненския залив, но повечето от тях са убити в блатата около Варненското езеро и р. Девня, където загива и Чезарини. Само войниците на Талоци успяват да се спасят зад вагенбурга.
Владислав и Хуняди разгръщат две конни части от центъра и влашката конница срещу арабите и анадолските спахии, които са разгромени, а техния водач Карака бей е убит. Християните ги преследват 5-6 км, след което се връщат на бойното поле. Влашката конница обаче продължава преследването и достига до укрепения османски лагер. След разграбване власите напускат бойното поле с плячката.
Другият османски фланг напада унгарците и българите на Михаил Шилаги. Те са спрени и отблъснати, след което спахиите отново нападат. Хуняди решава да им помогне и казва на краля да чака завръщането му, след което напредва с две коннически части срещу спахиите, обръща ги в бяг и ги преследва около 5-6 км по пътя за Шумен. Спахиите са толкова ужасени, че някои от тях достигат и прекосяват р. Камчия на 30 км от бойното поле.
Европейците изглеждат близо до победа. Султанът решава да напусне бойното поле. Според Едуард Гибън (Упадък и падение на Римската империя): „Когато Амурат видял бягството на ескадроните си той се отчаял за съдбата си и за империята: един ветеран еничарин хванал юздата на коня му; и той великодушно простил и наградил войника, който посмял да забележи ужаса и да спре бягството на господаря си“.
Младият крал пренебрегва съвета на Хуняди и се втурва с 500 полски рицари срещу турския център. Те прегазват еничарската пехота и кралят се опитва да плени Мурад. Обкръжен от еничари-телохранители на султана обаче конят му е убит, Владислав пада и е обезглавен от еничарин. Обезсърчената полска конница е смазана от турците. При завръщането си Хуняди се ядосва, че не е прекратил преследването си по-рано и фанатично се опитва да спаси тялото на краля, но всичко, което постига е да организира отстъплението на остатъка от войската си.

В годините след битката местните българи отбелязват мястото на гибелта на краля с дървени кръстове. В израз на своята благодарност българският народ с обич е нарекъл Владислав III Варненчик (на полски: Warneńczyk). По време на Кримската война през 1854-55 г. поляци от дивизията на граф Замойски издигат на могилата Мешели тепе край Варна, там където през 1444 г. е била битката, гранитен паметник. [1] През 30-те години на 20 в. в парк на някогашното бойно поле е издигнат кенотаф. През 60-те години е добавен музей съдържащ оръжия и доспехи от епохата заедно със символични саркофази, носещи съвременните гербове на страните участвали в битката от страна на европейците. Паркът-музей днес е в границите на града. Общината, където се намира, както и един от централните градски булеварди са кръстени Владислав Варненчик. Друг булевард е наречен Янош Хуняди.
Владислав има и друг гроб в катедралата на хълма Вавел над Краков, Полша. И двата му гроба обаче са символични. След битката тялото му не е намерено и вероятно е погребано заедно с другите убити рицари. Съществува легенда, според която е бил погребан в православната църква във Варна, която по-късно е разрушена и на нейно място през 1602 г. е изградена „Света Богородица Панагия“, която все още съществува.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%...80%D0%BD%D0%B0

Малко и за Хунияди, който за лош късмет младият 18 годишен мечтаещ за слава крал Владислав не е послушал. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%...8F%D0%B4%D0%B8

[MILOM]

http://belomorie.eu/

[MILOM]

Автентичният текст на Ангорския договор

[newkid]

Пак леко са се отървали...

След Септеврийското въстание от 1923 г. фашистските шпицкоманди избиват по най-варварски начин без съд и присъда над 2000 човека вкл. напълно невинни жители на въстанали райони.

След Септемврийското въстание (1923) Антон Страшимиров пише знаменития позив "Клаха народа, както и турчин не го е клал" - акт на гражданска смелост и достойнство. Защитава жертвите на Цанковия терор и основава помощен комитет за подпомагане на сираците с избити от шпицкомандите родители.

Абе ти наистина си голяма работа.
Има ли въобще кантар за тези безобразия.

[мейси]

Отбелязваме 134 години от гибелта на Ботев

Възпоменателната церемония в София по повод 134-годишнината от гибелта на Христо Ботев и в памет на загиналите герои за свободата на България ще започне от 11 ч. пред паметника на поета революционер в Борисовата градина.

На лобното място - връх Околчица във Врачанския Балкан, днес е всенародното поклонение пред неговия подвиг.

Официално Денят на Ботев и на загиналите за свободата на България се отбелязва от 1901 г., когато на тържествата на връх Вола присъстват живи Ботеви четници.

От 1953 г. до 1988 г. празникът се чества като Ден на Ботев и на загиналите в борбата против турското робство, капитализма и фашизма и в Отечествената война, от 1988 г. до 1990 г. като Ден на Ботев и на загиналите за национално и социално освобождение на България, от 1991 г. до 1993 г. като Ден на Ботев и на загиналите за свободата на България.

За първи път се отбелязва през 1884 г. във Враца и Пловдив. На 2 юни 1948 г. точно в 12 часа е даден първият сигнал за едноминутно мълчание в цялата страна
На 13 юли 1875 г., тогава 27-годишен Христо Ботев, пише във в. "Знаме": "Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея всичко може да прави". Той загива по-малко от година след това - на 2 юни 1876 г.
Христо Ботев е българската Голгота, той е българското Възкресение
той е символът на националната доблест, той е символ на българската саможертва, заяви президентът Георги Първанов на тържествения митинг-заря във вторник вечер, посветен на 134-години от подвига на Христо Ботев, неговата чета и в памет на загиналите за свободата и независимостта на България.
....................
Поклон пред паметта на загиналите за свободата на България.

[Ocтап Бендер]

Македонската шипка

Там е разположен Бдинския полк, който е
непобедим, а битката е жестока. Окопите
преминават от български във френски
ръце по няколко пъти на ден.

В тези боеве загива и прадядо ми, мир на праха му. Бог да го прости.

[luboil]

Малко преди септ. въстание "демократите" не носеха ли главата на законно избран мин. председатал ???
След военното положение "законно " са избити и затворени повече от 25 000 човека...
България няма да се оправи, докато историята се използва за постоянно противопоставяне на хората и разгаряне на малоумни страсти и лични интереси...

4и40, добре го каза! Прав си!
Това червеното аз го добавих.

[MILOM]

Българската армия винаги е била гарант
за независимостта на държавата. Когато
тя е била силна, винаги България е била

добре. Повече от 700 години през
средновековието, благодарение на
армията си, България е един от най-значимите
политически и културни фактори в Европа.

За никого не е изненада, когато една
силна армия печели битки, още повече,
когато е на подчинение на мъдри и силни
политици. Българският войник обаче е славен
и заради това, че печели загубени битки.
Когато всички са срещу него, благодарение
на куража си и на безотказната тактика
„На нож" българският войник често излиза победител.

Точно такива са и подбраните от нас битки.
Представяме ви по хронологичен ред петте
битки, спечелени от нашите войници, въпреки
че всичко и всички са били срещу тях.

1205 г. Унижението на рицарите

Когато през 1204 г. латинците превземат
Константинопол, те изглеждат непобедими
. Целите в желязо и водени от гордия Балдуин,
светът е в краката им. Или поне те си мислят така.

Цар Калоян се слави със своя буен нрав,
любовта си към битките и изключително
острия си ум. Най-малкият от братята
Асеневци е бесен на кръстоносците подложили
на опустошение българските земи, през които
са минали.

На 14 април 1205 г. Велики четвъртък Калоян
удря рицарите по най-слабото им място - самоувереността.

Рицарите, целите "облечени" в желязо, са
непобедими на конете си. Никоя армия не
може да ги спре в бой лице в лице. Затова
Калоян прибягва до хитрост. Българският
цар изпраща малка конница кумани да
дразни гордите рицари. След кратко
сражение куманите побягват към близката гора.

Увлечени от битката, рицарите тръгват към тях.
.. фатална грешка. Когато попадат в ръцете
на българите, милост няма. Рицарите са
събаряни с куки и вериги от конете, а веднъж
паднали на земята те са безпомощни под
тежестта на доспехите.

Оцелелите са малко, сред тях е и император
Балдуин I, който се превръща в пленник
на Калоян.
Победата на българите над смятаната
дотогава за непобедима латинска войска е
впечатляващо събитие в тогавашния свят.
Вестта за разгрома на рицарите се разнася
бързо в цяла Европа. Само една година
след нейното създаване на Латинската
империя е нанесен съкрушителен удар,
който поставя началото на нейния край.

Капитани срещу генерали

Когато на 6-ти септември 1885 г. Княжество
България се съединява с Източна Румелия,
всички очакват Османската империя да ни
обяви война. Основните войскови части са
струпани на южната граница. Точно тогава
Сърбия ни напада с цялата си мощ.

Сръбската армия е по-многобройна, по-добре
организирана и много по-опитна. Тя е командвана
от генерали, а българската, изоставена
от руските генерали ментори, е доминирана
от млади капитани.

Войната изглежда обречена на неуспех.
Сърбите настъпват, но на българска територия
срещат невероятен кураж. Въпреки че войските
ни са на другата граница, малките погранични
отряди не отстъпват. Голобрадите момчета
по границата предпочитат да умрат, но да не
сдадат позицията си. Сърбите напредват
трудно. През това време основните части от
пехотата предприемат безпрецедентен поход.
Те тръгват пеша от позициите от южната ни
граница и буквално без почивка успяват
да стигнат навреме, за да спрат щурма точно
пред подстъпите на София.

Фронтовата линия при Сливница е разделена
на 3 части, а съотношението е 12 000 българи
срещу 25 000 сърби. На 7 ноември, след нови
попълнения и в двете страни, сърбите достигат
40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан
Христо Попов и воденият от него отряд се
насочват към село Гургулят, където срещат
3 сръбски батальона, една батарея и един
ескадрон и ги разгромяват в битката при Гургулят.

По това време сръбските войски на северния
фланг се съвземат и си връщат част от
изгубените терени. Българите контраатакуват.
Капитан Марин Маринов - командващ
Бдинския полк, нарежда щикова атака - „
На нож", като сам повежда бойците си и
геройски загива в боя.

След тази битка българите обръщат хода на
войната и изтласкват сърбите. Така капитаните
разгромяват генералите.

Битката за Одрин

„Тази крепост може да бъде превзета след
дълги месеци обсада при това само от
немска армия", казва надменно немски
военен специалист няколко месеца преди
българите да удивят целия свят.

Одринската крепост в началото на балканските
войни е една от най-добрите фортификационни
съоръжения в Европа. Превземането ѝ изглежда
невъзможно в очите на военните наблюдатели,
особено от българите, които имат само една
успешна война зад себе си срещу Сърбия и
никакъв при обсаждането на фортове.

Не така мисли обаче генерал Вазов. За
превземането на Одрин българите изпращат
120 000 войници, а сърбите 40 000.

В тази битка българският военен гений е в своя апогей.
За първи път във военната история се използват
самолети и летящи балони, както за разузнаване,
така и за бомбардиране.

За първи път във военната история българската
артилерия използва тактиката „Пълзящ огън"
или „Огнен валяк", която подкрепя пехотата
по време на настъпленията.

Българската артилерия е безпощадна. Добре
насочена, тя не остава и тревичка след себе си.
Щурмът започва на 11 март в 13 часа, когато
нашите артилерийски батареи откриват
унищожителен огън по 26-те форта,
в които са се укрили 75 000 турски войници
и офицери. Атаката на българската пехота
започва в три часа на Източния сектор,
последван скоро и от войските на Южния
сектор. Към 7 часа сутринта генералите
Никола Иванов и Георги Вазов докладват, че предните позиции на врага са превзети. Единствено атаките
на сръбските части са отблъснати от турците
в Западния и Северозападния сектор.

На разсъмване обаче 10-и родопски полк превзема
форта Аджийолу, а шипченци - Айвазбаба. Това е
краят. Командващият одринския гарнизон
Шукри паша се предава на полк. Генко Мархолев.

Дойранската епопея

Дойранската епопея е една от най-големите
битки в българската история. По време на
позиционните битки в Македония през
Първата световна война българската войска
заема позициите над Дойранското езеро.

Тук българите се бият три години и не отстъпват.
Първият щурм на съглашенците започва на
9 август 1916 г. След мощна артилерийска
подготовка три френски дивизии тръгват на
атака срещу българските позиции.

Българската артилерия отговаря с преграден
огън и успява да спре настъплението. Когато
войските наближат позициите, те биват
помитани от българските картечници.

На два пъти българите излизат на нож,
пленници няма. За десет дни битка французите
губят 60% от личния си състав и прекратяват атаките.

На 3 март 1917 дойранските позиции са заети
от Девета плевенска дивизия, командвана от
генерал Владимир Вазов. Въпреки, че няма
пряка опасност, той нарежда на бездействащите
войници да изградят сложна фортификационна
система от окопи, бункери и заграждения.

Работещите под палещото слънце войници
гледат на кръв, псуват генерала, но се
подчиняват. Това им спасява живота.

След месец и половина срещу българите се
изправят две английски дивизии, въоръжени
с модерна техника. Англичаните не си губят времето.
Три дни артилерията им не спира. Изстреляни са
150 000 снаряда, а българските окопи са разорани.
Англичаните очакват да видят трупове, но са
посрещнати от картечниците и минохвъргачките на българите.

На бойното поле атакуващите оставят 8000 трупа.

На 8 май 1917 г. английското командване
предприема нов щурм, но отново ги чака
изненада. Този път българската артилерия
открива огън още преди пехотната атака.

Съглашенските загуби са над 12 000 убити,
ранени и пленени. Българите губят около 2 000
души, 900 от които умрели от болести и рани.

В средата на септември 1918 г. Антантата е
готова за нов щурм. Замисълът е чрез два пробива
¬ на французите при Добро поле и на англичаните
и гърците при Дойран, шестстотинхилядната
българска армия в Македония да попадне в
"чувал", да бъде ликвидирана, а България
окупирана и извадена от войната.

Артилерийската подготовка започва на 16 септември.
По българите при Дойран са изстреляни
350 000 снаряда, включително и газови.

Срещу българските войски
(около 30 000 души) са хвърлени 4 английски
и 2 гръцки дивизии с числен състав над
75 000 души, под командването на
генерал Джордж Милн. В резултат на
двудневните ожесточени боеве Съглашението
губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени
срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи.
Цели английски полкове оставят костите
си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе.

Английският генерал Милн е смаян. В спомените
си той ще напише: "Два часа след началото
на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени."

На 19 септември генерал Милн събира всичко
, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.)
, за да попълни оределите си части. Но и
последната атака е удавена в кръв. Това е краят.

От знак на уважение към подвига
на българите през 1936 година в Лондон
знаменният полк на английската армия
ще сведе на парад в Лондон знамената си пред генерал Владимир Вазов.

Македонската шипка

Между март и май 1917 г. при битката в
местността Червената стена в Македония
французите усещат вкуса на българския гняв.

Френското командване разработва операция,
която трябва да отхвърли българската
армия от Баба планина, да овладее Битолско -
Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар.

На 12 март 1917 г. френската артилерия
открива огън по двата върха - кота 1248 и
Червената стена. Стрелбата продължава
24 часа, но предупредени от разузнаването
си българите се изтеглят в бетонните бункери
и не дават нито една жертва.

За да отклони вниманието на българите
французите предприемат демонстративно
нападение срещу кота 1248. Истинската
битка се разгаря за Червената стена, където
тръгват в атака три френски дивизии.

Там е разположен Бдинския полк, който е
непобедим, а битката е жестока. Окопите
преминават от български във френски
ръце по няколко пъти на ден.

След три месеца обаче в крайна сметка в
началото на май 1917 г. Червената стена е
превзета от французите и българите
отстъпили на съседния връх. От военна
гледна точка загубата не е фатална,
българите владеят околните ключови
позиции, но славата на Червената стена
наричана вече Македонската шипка задължава
тя да бъде върната в български ръце.

Така Бдинската дивизия предприема атака.
На един стръмен съседен връх българите
изнасят на ръце шест нови батареи от
тежки гаубици. Предните пехотни части
били въоръжени с огнепръскачки.
На 18 май 1917 г. върху двата френски
полка (6000 души) заели Червената стена,
се изсипва ураганен артилерийски огън.

След двучасова стрелба френските окопи
са затрупани с град от ръчни бомби. След
това идва редът на огнепръскачките.
Когато всичко утихва, един български полк
тръгва с ножове към върха.
Българите атакуват мрачно,
без обичайното "ура", вървейки прави,
без да залягат и без да тичат.

Не ги посрещнал нито един изстрел.
Двама офицери и 259 войници - единствените
оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце