История

[Dragodanov]

Балистична експертиза: Ботев е убит от четник след скандали за страх и пари Копирано от https://www.168chasa.bg/article/6191671 © www.168chasa.bg

Това не е съвсем вярно! Христо Ботев НЕ Е УБИТ ЗА ПАРИ! уБИТ Е В РЕЗУЛТАТНА ЗАГОВОР, В ОСНОВАТА НА КОЙТО СТОИ НИКОЛА ОБРЕТЕНОВ! Ботев е убит в условията на една много тежка обстановка за четата! Първо, лъжите и предателството на Стоян Заимов, който се проваля, като апостол на Врачански революционен окръг и откровено ЛЪЖЕ, ЧЕ ИМА ГОТОВИ ДА ВЪЗСТАНАТ ХОРА ВЪВ ВРАЦА!
Второ, Ботев си спечелва омразата на военния ръководител на четат и практически единствения в състава на четата ,човек със същинско военно образование и подготовка. След снемането на Никола Войновски, като военен ръководител, той е бесен и намразва Ботев. Самият Войновски, със сподвижници, които му имат доверие, се отделя при един от последните боеве на четата.
Не е правилно да се твърди, че Ботев е бил убит за пари! Убит е в условия на крайно напрегната обстановка, на безнадеждно положение, а причината за убийството му е какво да бъде крайното решение за по-нататъшните действия на четата.
В интерес на истината, Ботев си отива от този свят, напълно разочарован, разстроен, от липсата, на каквато и да е подготовка и подкрепа във Врачански революционен окръг и от осъзнаването, че въстанието вече е практически потушено!

[Dragodanov]

Д . Талев! Нека той говори...









54 години от смъртта на ДИМИТЪР ТАЛЕВ - 20.10.1966г.

На снимката от 1914г. той е 16-годишен младеж, претърпял първите големи трагедии в своя живот - загубил своя баща на 9 години и видял година преди тази снимка поробването на Македония от ''православните'' сърби и гърци и нейното откъсване от България, подложен на принудителна асимилация и дори насилствена смяна на фамилията му със сръбски окочания Талевич.

''НАРАНЕНА ГОРДОСТ'' - ДИМИТЪР ТАЛЕВ

Тежки изпитания преживя българския народ в Македония през последните 20-30 години под сръбско и гръцко робство. Ала най-жестоко, най-болезнено бе наранявана нашата народна и лична гордост, човешкото ни достойнство. Всичко друго - и опустошеният имот, и раната по тялото може по-лесно да преболее, да се забрави. Само отвореният веднъж гроб и поруганата чест и гордост не се забравят, не преболяват никога.
Помня много скръбни случки от черни робски дни и ще разкажа тук някои. Много повече знаят нашите братя, които преживяха там робството до последния му ден и нека ги помнят, нека ги разказват нa децата си. Така ние всички ще знаем да ценим по-добре и винаги свободата - тоя божи дар за човека.
То започна още в самото начало и ставаше все по-грозно, все по-страшно. Скоро след нахлуването на сръбски войски в родния ми град Прилеп пришелци и натрапници сърби пред очите на целия град замазваха надписите по училищата ни, сваляха и унищожаваха образите на народните ни люде, изкъртиха мраморните плочи по стените на старата ни църква, заличаваха издълбаните по тях све*ти и родолюбиви слова за вяра и име българско. Църквата опустя - нека сега Бог се грижи за своя дом - вярата ни бе поругана, името ни бе отречено, ние бяхме роби безправни и безсилни.
Беше през лятото на 1913 година, веднага след Междусъюзни*ческата война. По-старият ми брат беше в неизвестност. Той беше български учител и отказа да стане сръбски. Държаха го в затвор и, заедно с други негови другари, български учители цяла Македо*ния, отведоха го някъде в тъмна и страшна неизвестност. Другият ми брат, беше в ноктите на „Црна рука". Не стигаше, види се, това и, един ден, в бащината ми къща нахълтаха сръбски войници. Из*пратили ни бяха на квартира, за наказание, цели два взвода. Бяхме сами със старата ми майка и се заключихме в най-отдалечената стая. Къщата, двора и градината ни се изпълниха с нечистотии и смрад. Денонощно чувахме тропот и глъчка, псувни и безсрамни песни, някъде из стаите се чупеха стъкла, къртеха се врати, дъски от подовете. На втория или на третия ден, наредникът-главатарят на тия неканени гости в къщата ни, повика майка ми в гостната, дето се бе настанил без да ни пита. Отидох и аз с мама. Посрещна ни настръхнал звяр с кръвясали очи. В ръцете си държеше широко разгърнат календар на осигурителното дружество „България", с ликовете на тогавашния наш цар Фердинанд, царица Елеонора и Престолонаследника. Бяхме си украсили преди гостната с него, а като почнаха сръбските насилия, мама го бе потулила някъде и сега сърбинът, тършувайки, бе го намерил.
- Какво е това? - попита той, като се напрягаше да сдържа гнева си.
-Кадро, господине. От турско е останало - отговори майка ми спокойно, ала аз забелязах как побледня леко лицето й.
Наредникът не можеше да се сдържа повече. Той бързо нави като мокра дреха календара и ругаеше мръсно всичко българско, а от устата му пръскаха капчици слюнка.
- Българи... цар Фердинанд! - изрева той и удари с календара старата ми майка.
-Хей! - изпищях аз с незакрепналия си юношески глас, обез*умял от болка. Тогава мама ме сграбчи с две ръце и заедно се от*дръпнахме към вратата, а сърбинът, изпаднал в бясна ярост, разкъса календара, хвърли го на пода и започна да го тъпче ту с едната, ту с другата си нога.
Ние побързахме да се скрием в стаята си и мама ми даде студена вода, за да не ми прилошее - моето детско сърце не можеше лесно за понесе жестоката обида.
Пак по тия дни беше, на някакъв празник. Беше късно следобед, наизлязли бяха люде тук-там пред портите си и тихо си приказваха, изплашени и тъжни. По улиците сновяха четници от ''Црна рука" - въоръжени, усмирителни команди, дошли от Сърбия, та мъжете не смееха да се отдалечават от домовете си, дори и децата бяха тихи в игрите си.
Изведнъж, по една от главните улици, стана съвсем тихо. Откъм горния й край се зададе малка група - трима сръбски четници и, пред тях Аце Янов, един от видните прилепски граждани. Той беше човек уважаван от всички, доста просветен за времето си и един от малцината в прилепската чаршия, които неотдавна бяха отказали да подпишат една верноподаническа декларация до сръбския крал, Която сръбски четници с ножове на пушките си разнасяха от дюкян на дюкян за подпис. Сега той вървеше по улицата със спокойната си походка, гологлав, с побелелите си коси. Единият от четниците вървеше по петите му и безмилостно го шибаше с бич по гърба, по главата. Зловещо плющеше бичът в тишината, все по-силно и по-често, но гордият родолюбец нито веднъж не подигна ръка да се защити, да обърше кръвта, що бе потекла по лицето му. Така той мина по цялата улица, следван от тримата злодеи. Никой не се реши да му се притече на помощ - това би значило сигурна смърт, ала целият град изтръпна от болка, от една обща, люта болка.
Като наближи краят на това незабравимо лято и началото на учебната година, събраха ни с барабан, под страх от тежки глоби, всички ученици, които бяхме учили преди в български гимназии от Битоля, Солун и Скопие. Събраха ни да ни записват за сръбски*те училища, които се готвеха да отворят вместо многобройните български училища.
- Как се казваш? — попита ме някакъв си директор или инспек*тор сърбин.
- Димитър.
- По баща?
- Талев.
- Няма вече Талев, чуваш ли? - чукна с молива си по масата сърбинът. - Ти се казваш Димитрийе Талевич. Запомни добре!
Аз не знаех значи името си, знаеше го той - сърбинът, дошъл тук в родния ни град, от дивите усои на Шумадия. Той отхвърли нашите имена - имената, които ни бяха дали нашите бащи и, под страха на тежки глоби и наказания, ни наложи други, чужди.
Все такива си останаха сърбите до края на тяхното господство в Македония. След световната война трябваше да продължа образованието си за още една година. Явих се в една тамошна сръбска гимназия и понеже идвах с българско свидетелство, подложиха ме на приемен изпит по сръбски език и сръбска история.
Изпитваше ме млад учител и бяхме сами в стаята си. Мина изпитът по сръбски, мина и по история. Накрая той ме погледна някак особено и каза:
- Още един, последен въпрос. Какъв цар е бил Самуил?
- Самуил? - попитах аз, като да не бях дочул, а знаех много добре каква цел преследваше коварният сърбин.
Обля ме студена пот. Да кажа, както твърдяха сърбите, че Са*муил е бил сръбски цар - не можех, а да кажа, че е бил български цар - не смеех. Тъкмо между тия два огъня бе ме поставил да се пека господин учителят и, очаквайки отговора ми, по устните му се бе изписала тънка, лукава усмивка.
- Самуил - се опитах да се измъкна аз - царувал по тия места...
- Да, но какъв е бил: български или сръбски цар?
- Ами... тукашен. Тукашен цар е бил - отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи.
- Хм - изкриви ехидната си усмивка учителят. - Добре. Стига.
Тоя сръбски учител беше социалист.
вестник "Зора", 8. IV.1941 г.

МНОГО БЛАГОДАРЯ ЗА ПУБЛИКУВАНИЯ МАТЕРИАЛ! ХУБАВО Е ДА СЕ ПРОЧЕТЕ ОТ ПОВЕЧЕ ЪЛГАРИ, КОИТО НЕПОЗНАВЙКИ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ТРАГЕДИЯТА НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ, ПОРОБИНИ ОТ СЪРБИ И ГЪРЦИ, ДНЕС СЛУШАТ СРЪБСКА МУЗИКА И СИМПАТИЗИРАНТ НА СЪРБИТЕ!
ЗА НАС БЪЛГАРИТЕ НЯМА ПО-ГОЛЯМ И ПОСТОЯНЕН ВРАГ ОТ СЪРБИЯ И СЪРБИТЕ!
ТЕ СА ИЗВЪРШИЛИ ДЕНАЦИОНАЛИЗАЦИЯ НА НАД 1 500 000 /ЕДИН МИЛИОН И ПОЛОВИНА/ БЪЛГАРИ ОТ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ И ПОМОРАВИЕТО! СЪРБИТЕ СА АРХИВРАГ НА БЪЛГАРИТЕ И НА БЪЛГАРИЯ ВЪОБЩЕ! НЯМА ДРУГ НАРОД, КОЙТО ДА НИ Е ПРИЧИНИЛ ТОЛКОВА ТЕЖКИ ЩЕТИ, КОЛКОТО СЪРБИТЕ!

[Dragodanov]

Велик е Талев, мерси, Кире! Да помним и никога да не забравяме, поне тези, които останахме тук - от продажници и родоотстъпници памет не ща!

Най-силните книги на Димитър Талев, са


"Илинден" и "Гласовете Ви чувам"
Много точно е пресъздадено в художествена форма положението на българите в Македония в периода: 1902-1908г., Описана е и сръбсакат и гръцка въоръжени пропаганд в Македония.

[Грую Груев]

Велик е Талев, мерси, Кире! Да помним и никога да не забравяме, поне тези, които останахме тук - от продажници и родоотстъпници памет не ща!

[Kiro]

Д . Талев! Нека той говори...









54 години от смъртта на ДИМИТЪР ТАЛЕВ - 20.10.1966г.

На снимката от 1914г. той е 16-годишен младеж, претърпял първите големи трагедии в своя живот - загубил своя баща на 9 години и видял година преди тази снимка поробването на Македония от ''православните'' сърби и гърци и нейното откъсване от България, подложен на принудителна асимилация и дори насилствена смяна на фамилията му със сръбски окочания Талевич.

''НАРАНЕНА ГОРДОСТ'' - ДИМИТЪР ТАЛЕВ

Тежки изпитания преживя българския народ в Македония през последните 20-30 години под сръбско и гръцко робство. Ала най-жестоко, най-болезнено бе наранявана нашата народна и лична гордост, човешкото ни достойнство. Всичко друго - и опустошеният имот, и раната по тялото може по-лесно да преболее, да се забрави. Само отвореният веднъж гроб и поруганата чест и гордост не се забравят, не преболяват никога.
Помня много скръбни случки от черни робски дни и ще разкажа тук някои. Много повече знаят нашите братя, които преживяха там робството до последния му ден и нека ги помнят, нека ги разказват нa децата си. Така ние всички ще знаем да ценим по-добре и винаги свободата - тоя божи дар за човека.
То започна още в самото начало и ставаше все по-грозно, все по-страшно. Скоро след нахлуването на сръбски войски в родния ми град Прилеп пришелци и натрапници сърби пред очите на целия град замазваха надписите по училищата ни, сваляха и унищожаваха образите на народните ни люде, изкъртиха мраморните плочи по стените на старата ни църква, заличаваха издълбаните по тях све*ти и родолюбиви слова за вяра и име българско. Църквата опустя - нека сега Бог се грижи за своя дом - вярата ни бе поругана, името ни бе отречено, ние бяхме роби безправни и безсилни.
Беше през лятото на 1913 година, веднага след Междусъюзни*ческата война. По-старият ми брат беше в неизвестност. Той беше български учител и отказа да стане сръбски. Държаха го в затвор и, заедно с други негови другари, български учители цяла Македо*ния, отведоха го някъде в тъмна и страшна неизвестност. Другият ми брат, беше в ноктите на „Црна рука". Не стигаше, види се, това и, един ден, в бащината ми къща нахълтаха сръбски войници. Из*пратили ни бяха на квартира, за наказание, цели два взвода. Бяхме сами със старата ми майка и се заключихме в най-отдалечената стая. Къщата, двора и градината ни се изпълниха с нечистотии и смрад. Денонощно чувахме тропот и глъчка, псувни и безсрамни песни, някъде из стаите се чупеха стъкла, къртеха се врати, дъски от подовете. На втория или на третия ден, наредникът-главатарят на тия неканени гости в къщата ни, повика майка ми в гостната, дето се бе настанил без да ни пита. Отидох и аз с мама. Посрещна ни настръхнал звяр с кръвясали очи. В ръцете си държеше широко разгърнат календар на осигурителното дружество „България", с ликовете на тогавашния наш цар Фердинанд, царица Елеонора и Престолонаследника. Бяхме си украсили преди гостната с него, а като почнаха сръбските насилия, мама го бе потулила някъде и сега сърбинът, тършувайки, бе го намерил.
- Какво е това? - попита той, като се напрягаше да сдържа гнева си.
-Кадро, господине. От турско е останало - отговори майка ми спокойно, ала аз забелязах как побледня леко лицето й.
Наредникът не можеше да се сдържа повече. Той бързо нави като мокра дреха календара и ругаеше мръсно всичко българско, а от устата му пръскаха капчици слюнка.
- Българи... цар Фердинанд! - изрева той и удари с календара старата ми майка.
-Хей! - изпищях аз с незакрепналия си юношески глас, обез*умял от болка. Тогава мама ме сграбчи с две ръце и заедно се от*дръпнахме към вратата, а сърбинът, изпаднал в бясна ярост, разкъса календара, хвърли го на пода и започна да го тъпче ту с едната, ту с другата си нога.
Ние побързахме да се скрием в стаята си и мама ми даде студена вода, за да не ми прилошее - моето детско сърце не можеше лесно за понесе жестоката обида.
Пак по тия дни беше, на някакъв празник. Беше късно следобед, наизлязли бяха люде тук-там пред портите си и тихо си приказваха, изплашени и тъжни. По улиците сновяха четници от ''Црна рука" - въоръжени, усмирителни команди, дошли от Сърбия, та мъжете не смееха да се отдалечават от домовете си, дори и децата бяха тихи в игрите си.
Изведнъж, по една от главните улици, стана съвсем тихо. Откъм горния й край се зададе малка група - трима сръбски четници и, пред тях Аце Янов, един от видните прилепски граждани. Той беше човек уважаван от всички, доста просветен за времето си и един от малцината в прилепската чаршия, които неотдавна бяха отказали да подпишат една верноподаническа декларация до сръбския крал, Която сръбски четници с ножове на пушките си разнасяха от дюкян на дюкян за подпис. Сега той вървеше по улицата със спокойната си походка, гологлав, с побелелите си коси. Единият от четниците вървеше по петите му и безмилостно го шибаше с бич по гърба, по главата. Зловещо плющеше бичът в тишината, все по-силно и по-често, но гордият родолюбец нито веднъж не подигна ръка да се защити, да обърше кръвта, що бе потекла по лицето му. Така той мина по цялата улица, следван от тримата злодеи. Никой не се реши да му се притече на помощ - това би значило сигурна смърт, ала целият град изтръпна от болка, от една обща, люта болка.
Като наближи краят на това незабравимо лято и началото на учебната година, събраха ни с барабан, под страх от тежки глоби, всички ученици, които бяхме учили преди в български гимназии от Битоля, Солун и Скопие. Събраха ни да ни записват за сръбски*те училища, които се готвеха да отворят вместо многобройните български училища.
- Как се казваш? — попита ме някакъв си директор или инспек*тор сърбин.
- Димитър.
- По баща?
- Талев.
- Няма вече Талев, чуваш ли? - чукна с молива си по масата сърбинът. - Ти се казваш Димитрийе Талевич. Запомни добре!
Аз не знаех значи името си, знаеше го той - сърбинът, дошъл тук в родния ни град, от дивите усои на Шумадия. Той отхвърли нашите имена - имената, които ни бяха дали нашите бащи и, под страха на тежки глоби и наказания, ни наложи други, чужди.
Все такива си останаха сърбите до края на тяхното господство в Македония. След световната война трябваше да продължа образованието си за още една година. Явих се в една тамошна сръбска гимназия и понеже идвах с българско свидетелство, подложиха ме на приемен изпит по сръбски език и сръбска история.
Изпитваше ме млад учител и бяхме сами в стаята си. Мина изпитът по сръбски, мина и по история. Накрая той ме погледна някак особено и каза:
- Още един, последен въпрос. Какъв цар е бил Самуил?
- Самуил? - попитах аз, като да не бях дочул, а знаех много добре каква цел преследваше коварният сърбин.
Обля ме студена пот. Да кажа, както твърдяха сърбите, че Са*муил е бил сръбски цар - не можех, а да кажа, че е бил български цар - не смеех. Тъкмо между тия два огъня бе ме поставил да се пека господин учителят и, очаквайки отговора ми, по устните му се бе изписала тънка, лукава усмивка.
- Самуил - се опитах да се измъкна аз - царувал по тия места...
- Да, но какъв е бил: български или сръбски цар?
- Ами... тукашен. Тукашен цар е бил - отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи.
- Хм - изкриви ехидната си усмивка учителят. - Добре. Стига.
Тоя сръбски учител беше социалист.
вестник "Зора", 8. IV.1941 г.

[v_tin]

Балистична експертиза: Ботев е убит от четник след скандали за страх и пари Копирано от https://www.168chasa.bg/article/6191671 © www.168chasa.bg

[Grosss]

Нещо се бях отнесъл по други дела и това е признание, а не оправдание.
Отнасянето не беше по политика и вотове. Днешният вот ми е безразличен и безинтересен като скучна пиеса, която се играе от неталантливи и вяли актьори. Всички там вкупом са елемент от проблемите на Родината, а не неговото решение.

На 20 юли по стар стил избухва Илинденско-Преображенското въстание.
Българските герои от Странджа, Родопите, Тракия и Македония започват обречен бунт за присъединяване на откъснатата плът към тялото на Майка България.
В моето село се стараем да отбелязваме ежегодно събитието и традиционно това се случва на 2-ри август, но е редно да се отбележи и автентичната историческа дата.


Илинденско-Преображенското въстание – устремът на поколения към свобода

Накрая макетата станаха толкова свободни ,че си измислиха нова нация водеща своето начало от гърка Александър Велики и Роксана,аферим
както казват наште братовчеди на Волга и в Истамбул.

[Trakatrak]

Не(без)известният Девети септември

С лека насмешка наблюдавам как всяка година интерпретатори от антикомунистическите среди последователно потвърждават прокомунистическата митология, че политическият поврат на 9 септември 1944 г. е извършен от българските комунисти като водеща сила на преврата и последвалият го “революционен” терор. Това измамно впечатление, насадено от недостоверната българските исторически писания оттогава насам, размазва същинската картина на военно-политическия процес през 1944 г. и изопачава реалните позиции, способности и действия на участниците в горещия последен месец от лятото на Балканите.

В началото на август 1944 на военен съвет маршал Антонеску предлага немско-румънските войски да се изтеглят от Молдова и да се укрепят по линията от Делтата на Дунав до Югоизточните Карпати и оттам по протежението на планината на север. Хитлер уклончино споменава военното командване в Молдова да прецени според ситуацията дали да изтегли войските на юг и запад, без да даде ясни разпореждания. Неговото становище така и не достига до командващия в региона. Последва съветското настъпление при Яшко-Кишиневската операция и голяма част от войските на Оста в района попадат в чувал, а фронтът се разпада. На 23 август маршал Антонеску изненадващо е арестуван, а властта в Румъния е поета от превратаджии, подкрепяни от крал Михай. Германските войски в страната се опитват да извършат контрапреврат и да окупират Румъния, така както правят в Италия и Унгария, но силите им са недостатъчни. Налага се набързо да се изтеглят към Унгария и Сърбия.

По това време българското регентство и правителство, наместо да последват румънския пример, изпадат в ступор и безинициативност, вероятно поради страх, че германците ще извършат преврат в България и ще се разправят с отметниците. А германските специални служби действително си свършват работата като дезорганизират българската държава и парализират нейните военни сили. Възползвайки се от несъстоятелността на новото правителство, назначено на 2.09.1944 г., което най-вероятно е лансирано и контролирано от тях, те успяватда забавят обявяването на война от Царството срещу Третия райх. С това си осигуряват преднина в действията и пленяват голяма част от българските войски в Сърбия и Вардарска Македония. Планират също да овладеят казармите във вътрешността на страната, в които има тежко въоръжение и да го откарат при отстъплението си. Ала дали само това са инициативите по обезвреждането на евентуалния български противник?

Известно е, че на германските спецслужби не е разрешено да разработват свои агентури в съюзните държави. Но след обръщането на Италия това правило вече не се спазва. Дали в сътрудничество с българската Държавна сигурност или самостоятелно, но Абвера и наследилите го след разпускането му в началото на 1944 структури най-вероятно създават широка мрежа от информатори и зависими лица у нас? При германофилството на преобладаващата част от българския елит и българските родолюбиви граждани това едва ли е представлявало непосилна задача. Тази агентурна мрежа изглежда е задействана в началото на септември 1944, за да бъде парализирана България поне за няколко седмици, през които частите на Вермахта да се измъкнат от Гърция без да бъдат препятствани или атакувани във фланг. Германците явно са били запознати с проектите на Отечествения фронт да завземе властта и естествено са решили да се възползват от новата промяна на управата, което е удобен момент за създаване на хаос и разцепление сред българското общество.

Така заедно с подготовката за завземане на властта от ОФ, по всичко изглежда протичат паралелни процеси на насочване на предстоящите повратни събития в руслото на обезсилване и хвърляне в безпорядък на държавния апарат и обществените отношения в Царството.

СССР също се възползва от забавените реакции на българските държавници и на 5 септември обявява война, а на 8-и започва окупацията на страната, за която е договорено със западните съюзници да бъде привързана към съветската сфера на контрол. В Москва вярват, че ОФ ще работи за съветската кауза и изглежда не изпитват съмнения, че след преврата в България ще се установи предан и предвидим режим. Само че германските позиции в подземните пространства на българската политика са по-широко застъпени, а твърде възможно да са били и по-професионално изградени, доколкото съветското разузнаване страда от непрестанните чистки и корекции на дейността му.

Интересно е до каква степен българската Съпротива е била под ефективен надзор и насочване от Държавна сигурност и доколко българските спецслужби са били подчинени на германските. Това едва ли ще бъде изяснено в задоволителна степен, но явно прогермански настроените български специалци подпомагат непосредствено преди преврата формирането на обстановка, сред която германците да постигнат своите цели за демобилизация и деморализация на българското общество. Най-известният пример в това отношение е разбиването на вратите на затворите из страната и освобождаването на затворниците в тях - политически и криминални. Може само да се предполага колко от тях са били вербувани и използвани в последващите събития. Промяната на властта на 9.09.1944 е последвана от масов произвол на политически и криминални отряди, които извършват “революционен” терор и въвеждане на извънреден ред извън закона. Грабежи, убийства, арести, за които няма ясна отчетност, говорят за организиран хаос. Държавните органи, най-вече полицията и войската са в голяма степен парализирани и германските военни части, намиращи се у нас, лесно биха могли да нанесат удар срещу военни и цивилни обекти. Все пак българските военни успяват да се противопоставят на опитите да се отвлече или унищожи тежкото въоръжение на българската армия, както и да предотвратят нахлуването на нови германски сили в пределите на страната. С това се предотвратява воденето на военни действия между германските и съветските сили във вътрешността на България.

Не толкова благоприятно е положението във вътрешнополитическия конфликт. Самозвани структури като формираната на 10.09.1944 г. Народна милиция започват да провеждат наказателни акции в различни селища, съпроводени от масови убийства, отвличания, гаври с цивилни, Слизането на партизаните от планинснките и гористите райони само засилва своеволията. От Москва българските комунисти нахъсват разправата. Но твърде скоро съветските военни у нас докладват, че това, което се случва, само дезорганизира управлението и би попречило на българската войска да се включи във войната с Третия райх. През октомври вече се забранява на безотговорни лица да провеждат политически акции. Само че германците вече са спечелили необходимото време и почти са се изтеглили от Гърция. Българската им специнтрига се оказва успешна.

Германската агентура сред новите властти обаче се запазва. Тя се прелива в съветската и заедно управляват през следващите 45 години. Започналата през септември 1944 г. криминализация на обществените отношения се задълбочава в епохата на етатистка реконструкция на България. Формират се групи на криминално политическо взаимодействие, които при отпадането на съветската доминация прерастват в мощни организирани групировки на политически и икономически престъпни кланове, свързани с държавния апарат, вкоренени в българската държава, която престава да бъде държава на своя народ. Последваха грабежът и геноцидът от 90-те години на миналия век.

Историята може да ни изглежда позната докато я държим под око с периферното си зрение, но изправим ли се в упор срещу нея, утвърдените й постановки се размазват от несигурност и съмнения какво точно се е случило, разтварят се сред множеството гледни точки, позиции и интерпретации като образуват концептуален облак от взаимопротиворечащи си представи. Тя не би могла да бъде друга.

[nachev]

Нещо се бях отнесъл по други дела и това е признание, а не оправдание.
Отнасянето не беше по политика и вотове. Днешният вот ми е безразличен и безинтересен като скучна пиеса, която се играе от неталантливи и вяли актьори. Всички там вкупом са елемент от проблемите на Родината, а не неговото решение.

На 20 юли по стар стил избухва Илинденско-Преображенското въстание.
Българските герои от Странджа, Родопите, Тракия и Македония започват обречен бунт за присъединяване на откъснатата плът към тялото на Майка България.
В моето село се стараем да отбелязваме ежегодно събитието и традиционно това се случва на 2-ри август, но е редно да се отбележи и автентичната историческа дата.


Илинденско-Преображенското въстание – устремът на поколения към свобода

[Kiro]

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ СРЕДНОВЕКОВНАТА ТЪРГОВИЯ С РОБИ..

http://istorianasveta.eu/%D0%B8%D1%8...wQUG7s1TZwjUyQ

[forman777]

Расизмът е много вероятна причина за съществуването на комунистически Китай. През 1946 г. в Китай започва гражданска война. Едната страна се води от Мао Дзъдун, другата -- от генералисимус Чан Кайшъ, от партията на гуоминдана, който е водил войната с японците (в съюз с комунистическата пратия). След капитулацията на Япония войските на Чан Кайщъ и на Мао започват да се сражават едни срещу други. Съветският съюз оказва голяма военна помощ на комунистическите сили. Америка предлага на Чан Кайшъ също да му съдейства с войски. И -- Чан Кайшъ отказва! Причината? В американската войска има афроамериканци, които не трябва да сквернят с присъствието си божествената китайска земя! В резултат И на това, Чан Кайшъ е принуден да се оттегли на остров Тайван, заедно с голяма част от тогавашния интелектуален елит на страната. Чиито наследници и до днес живеят в Тайван, смятан от официалната власт в Пекин за "провинция Тайван". Мощна сила е расизмът!

[forman777]

Страшимир Кожаров

Годината е 1933, гр. Карлово. Срещу имота на виден български политик, се намира бащината къща на Васил Левски. По-точно казано – руините и запустелия буренясал двор. И какво мислите, че прави този властимеющ? Корумпира, плаща и натиска кмета, зам.кмета и общинските съветници в Карлово да гласуват разширяване на улицата, което да стане изцяло за сметка и в посока на къщата на Левски. Речено – сторено. Сборният отбор на родоотстъпниците гласува каквото е необходимо. Процедурата е в ход. В същото това време в Карлово пристига първият български киноактьор и кинорежисьор Васил Гендов, за да снима филма „Бунтът на робите“ в прослава на Апостола. Местни хора му казват да работи бързо, докато не са заличили двора и къщата на Левски. Сащисаният Гендов отива в кметството. Кметът се крие, а заместникът го изгонва от кабинета си, като му казва, че решението е взето и утре ще се събаря. Гендов си скубе косите от гняв и безсилие пред отровната смес от бг политик и алчни бг чиновници. Какво да направи? Как да спаси светинята?
Спомня си, че в Карлово е разположена 21-ва средногорска дружина с командир полковник Петър Димков, когото лично познава и отива при него за помощ. Полковникът, като разбира какво се готви, скача и отсича „Тая няма да стане!“. Отиват заедно с Гендов отново в кметството, но мишката-кмет продължава да се крие, а пък освирепелият от алчност зам.кмет заявява, че не утре, а още днес ще нареди разрушението. Полковник Димков грабва телефона, обажда се в казармата и нарежда веднага 12 войника в пълно бойно снаряжение да застанат около къщата на Левски и ако се приближи общинар да стрелят на месо.
Димков и Гендов, които нямат нищо общо с Карлово спасяват гордостта на карловци. Тук му е мястото да попитаме: "Кой, по дяволите, им е избрал кмета, зам.кмета и общинските съветници в Карлово?!" Историята с къщата на Левски си има още по-поучително продължение. Полковникът не само я спасява от разрушение, но и организира акция по възстановяването ?. Вместо да построи военен клуб, той пренасочва пари и материали, изпраща каруци, дърводелци, намира стари майстори, за да запазят стила от преди Освобождението. Те го съветват да изпрати по селата глашатаи да бият барабана, че се заменят нови дограми и цигли за стари, чамови греди – за стари дъбови или букови. Полека-лека заспалото население на Карлово се събужда и започва да помага – кой, с каквото може. Има няколко много любопитни случаи на дарение: Петима стари турци начело с един техен учител даряват 18 хиляди с думите:
„Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. Събрахме помежду си тези пари и ви ги даваме да ги употребите, както знаете вие“. Ходжата също отишъл при полковник Димков , извадил една стара кърпа и му дал няколко златни монети: „Дойдох да помогна и аз“. Полковникът го попитал: „Защо, бре ходжа, той не е ли ваш враг?“. Почесал се ходжата по брадата и отвърнал: „Героите никога не са врагове!“. Накрая, когато реставрацията била почти приключила се появил един стар турчин и рекъл: „Добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на Иван Кунчев?“. Полковникът казал, че не знае да е имало бояджийница, но турчинът настоял: „Имаше, помня я. И аз бях бояджия“. Описал я цялата, дарил такъмите и уточнил къде, какво да сложат.
Финалът ?. От военното министерство решили да накажат полковник Димков за това, че похарчил не по предназначение парите, отпуснати му за военен клуб. Тогава се намесва генерал Ватев и заявява, че ако за такива неща се наказват патриотите, то България отдавна да е изчезнала от лицето на земята.
Да зададем същия въпрос на съвременните българи: " Кой, по дяволите, избира сегашните боклуци?

[Kiro]

Султанската заповед за убийството на Карпош - краля на Куманово. С навлизането на австрийските войски в османските владения през 1688 г. избухват бунтове на българите в Пловдив и София. След това мнозина от тези българи се присъединяват към австрийците в Ниш и заедно с тях нападат мохамеданските градове. От Западните Родопи (Доспат) хайдушкият войвода Петър Карпош също търси връзка с австрийците, достигайки Знеполе, където вероятно създава своя „свободна територия“. Тогава лично султанът издава заповед Карпош да бъде заловен и наказан. След като австрийците овладяват и се установяват в Ниш и превземат серия турски крепости от Смедерево и Видин през Пирот до Скопие, Призрен и Щип, а Страхил войвода напада Кюстендил, султанът прави всичко възможно да потуши българското въстание, като привлече войводата Карпош на своя страна. Той е амнистиран и е назначен за началник на мартолосите в Кюстендилско и Македония. Войводата обаче, отхвърля съблазните на турците, оглавява въстаналите българи и превзема Крива паланка и Куманово. Влиза в контакт с австрийския император Леополд I, който сред падането на Видинското царство е титуляр на Българската корона . С негово съгласие Карпош се обявява за „крал на Куманово“ и васал на императора, получава от него кралски калпак и писма, потвърждаващи властта му в освободените земи. Действа заедно с другия българин Страхил войвода, имащ ранг на генерал в австрийската войска, станал войвода на Ниш, командващ въстаници-доброволци и български хайдути. Кралят формира въоръжен отряд от 5000 християни. В крепостта Куманово от Карпош са направени нови укрепления. На 20 ноември 1689 г., след оттеглянето на австрийската армия на зимни квартири, срещу въстаналите българи е средоточена огромна военна сила – частите на Халил паша, еничарите на Махмуд паша и 30-хилядната орда на кримския татарски хан Селим Гирай. При Кюстендил турците отхвърлят охраняващ проходите отред на въстаниците от около 100 души и настъпват към Крива паланка, Куманово и Скопие. В Крива паланка защитниците българи, австрийци и унгарци са разбити, а градът е запален. Генералното сражение е пред крепостта Куманово. Съпротивата на въстаниците, приели открития бой, е потушена от многократно превъзхождащите ги войски на противника, събрани от всички краища на империята, оглавени лично от командващия унгарския фронт сераскер Махмуд паша. Съществуват няколко версии за точното място на залавянето на Карпош и подробностите за въстанието. Според някои източници тогава е пленен Карпош войвода. Според други сведения той пада в плен по-късно когато е унищожен последният му отряд от 200 души и Скопие пада без битка. Карпош е набит на кол от татарския хан при моста в Скопие в края на 1689 г.

[Grosss]

Възможно е,а е напълно възможно да е бил убит от Борил.Асеневци имат дълга история на родови убийства,а и Калоян е бил известен с избухливият си характер като в един такъв момент убива и плененият Балдуин.Та Борил може да е решил да удари пръв.Не случайно и синовете на Асен бягат в Русия.

Малко преди битката с кръстоносците при Одрин Калоян разбива дворцов преврат в който участват част от обкръжението му и куманите.Българските
боляри наказва жестоко,но на куманите не смее да се опълчи защото му предстоят битки с кръстоносците и най-вероятно те стават причина
за смъртта му .

[mirodes]

А може и просто да е починал от масиран инфаркт или нещо подобно? като Крум, когато започва подготовката на похода срещу Константинопол и има "30 000 облечени с желязо конници" - малшанс просто. Среащал съм сведения, че за много кратко, след убисйтвото на Бонифаций Монфератски от български воини, който е държал Солун като владение, сме били (ние, българите) господари на града за няколко седмици, но това са просто хипотези. Затова и Калоян бил тръгнал натам, за да си вземе наградата за убийството на Бонифаций, обаче нъцки, не станало

Възможно е,а е напълно възможно да е бил убит от Борил.Асеневци имат дълга история на родови убийства,а и Калоян е бил известен с избухливият си характер като в един такъв момент убива и плененият Балдуин.Та Борил може да е решил да удари пръв.Не случайно и синовете на Асен бягат в Русия.