История

[kandid]

ИЗ "ПОГРОМА НА БЪЛГАРИЯ. ВИНОВНИКЪТ"

Митрополит Методий (Кусев)

http://liternet.bg/publish29/mitropo...1913-rusia.htm

Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние, българите, нарочно си закриваме очите; жумим, за да не виждаме пакостите, правени нам от Русия; "погромът ни дойде от Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата". Така казваме [...]

Руският император, който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас, русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България [...]

Да видим как [...] тия наши държавници и умни мъже съдействаха за изпълнението на планът за погрома. Известно е, че България се готвеше 30 години за освобождението на поробените братя. Нейният идеал беше: обединението на българския народ. Възползвана от тоя стремеж на България... руската дипломация устрои една клопка (капан), в който да попадне България во глава със своя цар. Устроения от руската дипломация Балкански съюз беше уредения капан... Подир детронирането на княз Ал. Батемберга, известно е, че Русия, чрез изпращането в България на своя комисар, като в област, находяща се в неин протекторат, се опита да тури ръка на България. Стамболов, в своята неимоверна решителност, извика: "долу ръцете" и, като развя знамето на независимостта, отвори ожесточена борба против посегателството на независимостта на България. Тогава, в тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, в защита каузата на независимостта на България, а с Австро-Унгария - почти цяла Европа.

С образуването на Балканския съюз се целеше разгрома на България. В такъв случай се мислеше, че, при опита за погрома, пак Австро-Унгария ще се яви застъпница, да защищава България. Ето за това в договора на тоя Балкански съюз, се помести клауза, враждебна на Австро-Унгария, т.е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200 000 щика против Австро-Унгария. Се целеше с тая клауза да се предизвика смъртна враждебност на Тройния съюз против България.

Тоя съюз със Сърбия беше едно крайно глупаво дело за България. И най-простият българин знаеше, че сърбите са подли и вероломни; че те отдавна планират и действат открито, за да ни ограбят; че искат да ни вземат не само Македония, но още - Кюстендил, и София, и Видин; че те за Сливница има да си отмъщават на България, и че те, най-после, са били всякога в съюз с враговете на България - турците и гърците. И децата в България знаеха, че гърците са най-големите врагове на България и на славянството. На турчин може да имаш доверие, но не и на грък.

България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг [...] Кабинетите Гешов - Данев приеха съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски.

Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал, го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?.. По заповед от своето началство той, Неклюдов, дирижираше нашите русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дирижирани от него, слепи оръдия. Всяко утро той се осведомяваше от нашите министри за състоянието на нашите войски, где кои части се намират, где е голямата сила и где се намира слабата ни страна. Всеки ден Неклюдов чрез Хартвига държеше сръбското правителство в знание за движението и положението на частите на нашата армия. Значи Руското дипломатическо агентство в София е служило за шпионско отделение на сръбската армия [...] Но не е само тази заслугата на Неклюдов. Той издавал заповедите за отстъпленията и настъпленията на нашата армия. В помощника на главнокомандващия, в генерала Савов, се съзряло и посрещнало едно препятствие за правилното командуване на армията ни от Неклюдов. Затова генерал Савов се замести от генерал Радко Димитриев, най-благонадеждния, послушен русофил. Где ги не сееш, тамо не поникнуват руските дипломати [...] Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдов заповяда да отстъпи нашата армия по всички линии. Ако не беше тая заповед, т.е. ако не беше се извършило това отстъпление, цялата сръбска армия щеше да попадне в плен. Тогава и гърците щяха да бъдат унищожени [...]

Руската дипломация, во главе със своя император, протестираха ли за тия свирепости и нечути жестокости, вършени над българите в поробените земи от сърби, гърци и румъни, угрозиха ли тия зверове да престанат да унищожават един в нищо невинен народ? Драконовския, най-свирепия закон, който издаде Сърбия за унищожение на българите в Македония, руския вестник "Новое време" намери, че е много мек, трябва да бъде много по-жесток, за да смаже главата на тая змия - българския елемент [...]

За тия страшни грехове (против България), погромът на Русия ще бъде много страшен. Не като оня във време на Руско-японската война. Много по-страшен. Във време на Руско-японската война, за греховете, извършени (1903 г.) от руската дипломация против българите в Македония, извършени чрез Зиновиева и Ламздорфа, Бог я наказа със загубата на флотата, на Порт Артур, на Манджурия и на Корея. Сибирската железница, за която се изхабиха милиарди, остана сега излишна. Отгоре на това, пожертвуваха се напразно стотина-двесте хиляди храбри руски мъже.

За греха с погрома на България, какво по-страшно ще бъде наказанието? Величието на Руската империя се дължи на "теократизма". Основата, върху която се съзида великата Руска империя и върху която се крепи, беше режима на "теокрацията: да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава (да освобождава от властта на мюсюлманите поробените християнски народи). Тая основа - теократизма - окончателно е разрушена от речения грях (погромът на България). Следователно Руската империя остава без основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне [...]

Всички крайбалтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия й се отнимат. От Малорусия (Украйна) се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията й в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство [...] Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя...
1914 г.
Стара Загора

[asenbo]

Браво за темата!!!!! Най накрая да прочета нещо стойностно.

+1

[Ташунко със сапа]

Като се замислих, ти си прав. Напоследък няма много стойностни неща, а предимно заяждане и празнословие.

+1

[polina]

това е положението.сами си го докарваме.ако искаме нещо различно,трябва да го постигнем.

[marto76]

Преди 95 г. България е жестоко наказана с Ньойския договор
Страната ни търпи унижение не само чрез клаузите на печално известния мирен договор, но се налага да понесе и тенденциозното отношение към българските преговарящи. В делегацията на Парижката конференция, освен първите държавни мъже, начело с министър-председателя Теодор Теодоров, е и проф. Георги П. Генов – юрист, член на Радикалната партия – в ролята си на експерт. През 30-те години той издава монография на тема „Ньойският договор и България“, а през 1941 г. в списание „Отец Паисий“ професорът разказва личните си спомени за дните на преговорите, в които реално България не е допусната да участва.
http://glasove.com/svetyt-ot-vchera/...ojskiq-dogovor

След 95 години - положението не е много различно. Днес преживяхме унижението български парламент да сложи за шеф на комисията по медии - доказана МУТРА!

[MILOM]

Преди 95 г. България е жестоко наказана с Ньойския договор
Страната ни търпи унижение не само чрез клаузите на печално известния мирен договор, но се налага да понесе и тенденциозното отношение към българските преговарящи. В делегацията на Парижката конференция, освен първите държавни мъже, начело с министър-председателя Теодор Теодоров, е и проф. Георги П. Генов – юрист, член на Радикалната партия – в ролята си на експерт. През 30-те години той издава монография на тема „Ньойският договор и България“, а през 1941 г. в списание „Отец Паисий“ професорът разказва личните си спомени за дните на преговорите, в които реално България не е допусната да участва.
http://glasove.com/svetyt-ot-vchera/...ojskiq-dogovor

[marto76]

Браво за темата!!!!! Най накрая да прочета нещо стойностно.

Като се замислих, ти си прав. Напоследък няма много стойностни неща, а предимно заяждане и празнословие.

[orakula]

Браво за темата!!!!! Най накрая да прочета нещо стойностно.

+1

[Ташунко със сапа]

Браво за темата!!!!! Най накрая да прочета нещо стойностно.

[marto76]

Ебати темата. Последните мнения не могат и да се прочетат. Момчета, по-полека

[kandid]

— Ето гробищата — казва Малама и показва пространното поле.
Спирам се, вцепенен. Пред мене цяла гора от низки, дървени кръстове. Гробовете един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други — изгубени и обрасли с бурени и низките храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.
Навеждам се пред първия кръст и чета: „Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е написано) почина 8.IX.1913 г." От где е родом, от кой полк е бил — не е казано. Отивам по-нататък: „Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с. ... (не се чете) ок[олия] Старозагорска. Почина 15.IX.1913 г.”
Гробове, само гробове ... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „Тук почива войника от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год., почина 27.IX.1913 год.”
Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, ... „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би, тия които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? На други кръстове се четяха само кръщелните имена: „Коста от Зарово”, „Георгий от гр. Воден”. — Злочести изганници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани, ни на гръцки, ни на сръбски: това са прости и задушевни български слова! ...
Пред един кръст аз се спирам, очуден и изненадан. Единственният каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение, трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” — Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове.2 Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла камения кръст, той е обичал много, твърде много покойника. Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и стихиен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни, трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко единородни братя, баща със своя син — юноша, напуснал ученишката скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видяли не едно сражение и не една победа и най-после, тук, в тоя пустинен остров, далеч от родний край младият момък, крехкият, девствен живот е угаснал на бащините гърди... Или това може би е малък брат, обичан и ласкан подобно на кроткия Венеамин в библейската легенда, — и умрял в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст грижливо и дълго дялан под град от сълзи — под него е оставено същество много скъпо, много обично... Народ велик в своя героизъм, в своето нещастие и в своята скръб!...
Гологлав, дълго стоях безмълвен и скръбен пред тоя гроб.
От надписите по гробовете разбрах, че повечето смъртни случаи са били през август. Това е твърде понятно, защото тоя месец е най-горещ и задушлив — августовското слънце в Гърция просто убива.
С големи усилия можах да убедя старата Малама да ме фотографира на гробищата. Обясних й лесната манипулация с апарата, но тя дълго се колебаеше и някак недоверчиво поклащаше глава.
— Да не си българин?
— Защо?
— Ей така ... много разглеждаш всичко ...
— Не съм българин сестро. И вие и аз – хора сме, а тези мъртавци и те бяха християни! ...
- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и стари майки...
Погледнах, учуден, Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях искрена скръб и съчувствие. Неволно погледът ми отново пада върху няколко полусчупени кръста и в ума ми се поражда една щаслива мисъл. Извадих от джеба си един златен напалеон.
— Ще бъде твой, казах й — иди донес чук, мотики. Ще поправим някои от гробовете и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.
Не зная кое подeйствува повече — първото ли или последното, на бабата, но бабата твърде бързо се отправи към манастиря.
Останах сам.
Наоколо безмълвна, дълбока тишина. Никакъв звук – ни пеене на птички, ни шум от дърветата. Гробове, гора от дъсчени, изкривени кръстове. Сънният тих покой на безбройни мъртъвци. Сядам при един гроб – и защо да крия! – очите ми се просълзиха. И кой, не само славянин, но изобщо човек, би могъл да задържи сълзите си. Тук пред гробовете на ония герои, които летяха във вихрените атаки при Лозенград, Люле Бургаз; герои, които влязоха в непристъпните фортове на Одрин и, неудържими и непобедими, се изправиха по хълмовете на Чаталджа – пред самия Цариград. А после – унизителен плен, жестока смърт в пустинен, далечен остров. Не, не бих бил славянин, ако останех равнодушен. Защо да се преструвам? Аз бях сам – сам сред тия заспали дълбок сън герои...
Мъчно ми е да опиша чувствата, които пълнеха душата ми. Голямата скръб се редеше с възмущение и яд. Гръцката история има вече двама българоубийци. Първият е бил наречен така, защото най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица3; вторият се изрича сам българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата уморени войници от ІІ българска армия, но за това, че в Трикери, в най-страшни мъки, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на древния си предшественик, новият Палеолог има един и същ, но твърде безславен триумф.
Жалък народ! Народ, жестокостта на който е тъй голяма, както е голямо и лукавството му, станало историческо от векове. Нещастни жертви на тая жестокост и на това лукавство почивайте спокойно! Почивайте далеч от своята родина. На вашите гробове няма да дойдат, ни майките ви, ни жените, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в храсти и бурени, слабите дървени кръстове ще изгният й паднат и след година, след две може би, никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкова скъпи останки. Но вие няма да бъдете забравени, за вас ще отмъстят. Аз вярвам, че тоя ден ще дойде, че той е, може би, много близо...
Малама се върна, придружена от друга една баба, странна и смешно облечена. Трябваше и на нея да обещая бакшиш и веднага двете стари жени се заеха на работа. Те поправяха гробовете, аз — кръстовете. Извадените и паднали кръстове поставих на местата им, закрепвах ги, колкото можах по-здраво, заковавах напречните им дървета. Така, поправих почти всички най-повредени кръстове. Заплатих на бабите и сам реших да се върна вече към морето, дeто ме чакаше лодката. Двете жени се отдалечиха. Малама обеща да заобикаля гробовете.
Останах пак сам. Обиколих още веднъж гробовете, откъсах колкото цветя намерих, хвърлих ги върху тях и едва чуто прошепнах: „Сбогом! Злочести самотници!” Не е ли това първата нежна ласка, която те получават, не са ли това едничките звуци на родна реч, които те чуват тука ...
Тръгнах към морето. Изведнъж, очуден, аз се спрях: в храсталака пред мeне стояха два кръста и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и защо са отстранени тъй? Може би умрели от холера? Може би последно желание на интимна, любяща се двойка?
Минавам през някогашния лагер. Източната му част допира до лимоновата гора. И тук, както при гробовете — безмълвна, мъртва тишина. Замислям се неволно. Тия свежи, засмени лимонови храсти и тия стари, с посивяла, напукана кора маслини, — едни ще знаят въздишките, молитвите и проклятията на мъчениците в тоя лагер. Ония, които са лягали тук, в тия ями, за да се събудят на другия ден за нови мъки. Ония, които са заспивали, без да знаят дали ще се събудят и ще видят новата зора. При шума на това безкрайно и безстрастно море, с очи обърнати на север, умирали ли са тия клетници, съдбата на които е отредила да не дочакат освобождението си. Из тоя лагер са се движили останалите живи, изпити и бледи, — скръбни, безмълвни призраци. В сянката на тия маслини бащите тъгували за своите деца, мъжете за своите жени, синоветe за майки и сестри. Тъгували са за далечните бащини огнища, без да знаят дали там е останал още кът, непощаден и неосквернен от сонма врагове...
Чувствувах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои собствени братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! От името на всички, които знаят да обичат своята родна земя и да умират за нея — поклон пред тяхната памет! Спете тихо, трикерски мъченици! Ще доде ден и, може би твърде скоро, вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура ... Сурови, но нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст ...
Посетих и напуснатата черквица „Св. Георги", в която, както ми каза Малама, са се молили пленниците.
Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на малкия олтар, търсейки утеха и сили за по-нататъшни мъки. И тая малка, напусната черквица, осветена с молитвите на толкова мъченици, не е ли една истинска и голяма българска светиня?...
„Св. Варвара” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха и скоро ние тръгнахме. Зад нас все повече и повече се отдалечаваше тоя зловещ остров – острова на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери изчезна в морската далечина, но в моята памет, уви, той никога не ще изчезне!...
Превел от ръкописа: Ев. Стефанов.4
Публ. във Вл. Сис, Гробовете на Трикери. Издание на „Народ и армия”, С., 1914, 23 с.

[kandid]

Вървя бавно из пустия, безлюден лагер. Отъпканата прашна земя е обсеяна с парцали, скъсани опинци, ръждясали и смачкани канчета, празни тенекиени кутии от консерви, които навярно са служили за съдове. Вземам една и на етикета й прочитам няколко руски думи: „Черноморскiй завод ... консервы”. Това са консервите, които са паднали в ръцете на гърците от складовете в Серес и Демир Хисар. С тях те са хранили, колкото са можали да стигнат, пленниците.
Някои пленници са имали и палатки, пак видях няколко кръгли и плитки окопи. Но голямата част са спели под открито небе. Те си правили четириъгълни ями, обиколени със землена ограда — защита от водата във време на дъжд. Намерих и няколко пещи, изкопани в земята. Това са неголеми дупки в някоя урва, с малък отвор отгоре за дима и отпред друг за дървата.
Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в горещите, летни месеци, когато цял ден не полъхва и най-слабия ветрец, когато земята е гореща, когато въздухът е неподвижен, задушлив и тежък до задушване. Редките маслинови дървета не дават голяма сянка. Има тук портокалови и лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити, излежавали са се гръцките войници.
Разбирам и сам като че преживявам мъките на тия хиляди пленници. Денем убийствена, непоносима жега, безкрайното, неприветливо и чуждо море от всички страни. Нощем е нямало спокойствие от хилядите комари. Пленниците са лягали и ставали гладни и жадни. Отначало, както чух във Воло, редовно всеки ден е идвал параход с хляб, но по-късно той е почнал да идва все по-рядко и по-рядко и най-после почти не идвал. Но и хлябът не е бил добър. За да отровят и тоя оскъден залък на пленниците, моряците хвърляли от парахода чувалите с хляба във водата. Пленниците, премалели от глад, се хвърляли сами в морето, за да ги ловят и изнасят на брега. Хляб от най-лошо брашно, при това и напоен със солената и горчива морска вода.
И сега не ми се вижда чудно, защо когато тия нещастни войници се връщаха от плен, бяха тъй немощни и слаби, опираха се на тояги, едва пристъпваха, а някои трябваше, дори да ги носят на шинели. Не, аз се чудя само, как изобщо са можали хора да пренесат всичките страдания на трикарския плен. Чудят се на това и самите гърци, които са вярвали, че нито един българин жив не ще може да излезе от Трикери. Пет месеци, пет дълги месеци глад и жажда, безсънни нощи, неизказана тъга и тъмна, безрадостна неизвестност за участта на далечния роден край — пет месеци да чувствуваш не само как бавно гасне и чезне собственият ти живот, но и тоя на една нация — всичко това е над обикновените човешки сили. Но тия неизказани мъки можаха да изтърпят тия, които знаеха само да побеждават.
Гладът, жаждата, най-страшните лишения и нужди, най-мъчителните душевни мъки — всичко това е дало почвата на тежки болести, дори и на епидемии. Казват, че са умрели повече от 1000 пленници. Умрели са без лекарска помощ, без утеха и надежда. Едни те пак помежду си са си помагали, другарят е помагал на другаря си. И когато болният е издъхвал след своите страдания, неговите другари пак са му оказвали и последната услуга: изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са туряли прост, дървен кръст. Печални, тихи обряди, изпълнени с нежна другарска обич, обряди далеч от родния край, когато скръбта може би, е била тъй голяма, че дори сълзи не е имало в сухите угаснали очи…

[kandid]

Аз потръпвах, измъчвах се дълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя циничен и безсрамен разказ на гърка малко впечатление ми прави. Вгледах се в синята, необятна морска ширина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но сега това чуждо и далечно море сякаш е имало повече милосърдие, отколкото потомците на една древна култура. В своите широки недра то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни мъки, които злокобния остров е готвел за тях ... Сега дълбоко някъде почиват техните кости и морето тъй ревностно и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в широките си прегръдки. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата околност на града няколко български трупа. Попитах за техните гробове, — показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата. Да, добро, необятно милостиво море!...
Вятърът съвсем утихна и трябваше усилено да се работи с веслата. Напредвахме бавно.
— Къде ще спрем? — попита старият грък. От другата страна в теснината, между сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „Св. Анна". Има и малко кафене. Тук, до платана, има добър залив, но пусто е.
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми приятно, че там никой не живее и моето пристигане нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз исках още от тук, още от самото начало да преживея в душата тоя тъжен, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още доста път. И сега гребците се разприказаха за войната. По-младият служил в Лариската дивизия и прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата според него между войната с турците и тая с българите. Искреният, наивен и прост селянин, каза самата истина.
— С турците - това даже не беше война. Заболяха ни само краката от ходене. Аз гръмнах десетина пъти — това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме. Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го вече знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун, — една дивизия срещу една дружина ние бяхме зад града. Все очаквахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите ... Не ни беше весело ... След това, рано сутринта на другия ден, доде известие: нашите пленили българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите постоянно ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „защото", казваха, „ние сме петима срещу едного”. Това ни окуражи. Но видяхме ги, българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, но след Кукуш и Дойран офицерите почнаха да ни говорят вече друго: „Българите”, казваха, „са пет пъти повече, а не ние”. Ако това е истина, на нас се пада най-голямата слава. Те победиха турците, ние - тях. Това вече не е малко, нали?
Почнах неусетно да подигравам тия мили xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на света. Солун, Янина — какви големи, небивали победи. После 120 хиляди гърци преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, ако не беше Букурещкия мир, навярно щяха и в София да влязат ...
Гребците ме гледат радостно и щастливо се усмихват. Те ме вярват. И как да не вярват, когато по същия начин подиграва своите съотечественици и гръцкия писател Георги Цокопулос. В своята книга, издадена тази година, „Гръцко-българската война", той доказва, че българите навсякъде са били в няколкократно числено превъзходство, че навсякъде са имали по-добри позиции и по-силна артилерия. Всичките победи трябвало да се отдадат само на личните военни добродетели и храброст на гърците. Нека да е така! Най-после пристигаме. В залива беше хвърлила котва голяма рибарска лодка. Рибарите почиваха на брега, някои се скитаха наоколо и събираха дърва.
— Тук стоварваха пленниците — обърна се към мене старият моряк. Някои имаха лагер там, на оная височина, но повечето отвъд, на другата страна на острова. Ако искате, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.
Съгласих се. Когато след малко аз стъпих на брега, неволно си спомних първия стих от „Славия" на Колара1: „Спрете, нозе, свещенна е земята, по която вървите!"... Да, свещенни са тия места! Места, осветени от безкрайните мъки, от голямата тъга на злочестите пленници. Трикери! Кой в България не знае това име? Една зловеща дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на несдържан яд и жажда за мъст. Трикери! Един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта, една печална, голяма гробница.
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли, недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.
— Това са кладенци, които си копаяха тук българите — обяснява ми един рибар, който сам черпеше вода. — На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соления вкус и водата от тия кладенци, не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва. Едно остава — нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото друга в острова е нямало!
Моите лодкари не искаха да излязат на брега — страхуваха се от холерата. Но аз сам исках това, нямаше поне да ме видят, че фотографирам българските гробове и да разказват за това във Воло. Поисках още веднъж да ми обяснят, где ще ме чакат с лодката и тръгнах. Преминах през височината, дето е бил лагера на първата група пленници. Тук нямаше какво особено да се види: тук-там захвърлени, разноцветни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които навярно са служили за легла. Това беше всичко, което показваше, че някога тук е имало лагер.
Аз спрях тук твърде малко и тръгнах по-нататък. От водач нямах нужда, островът е малък и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда почти от всички страни. След половина час аз съм пред отворените порти на манастиря. Влизам. Манастирят е голям. Широк послан с плочи двор в средата, на който стои нова черква. От двете страни — високи, тъмни кипариси. Околните здания са стари, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две големи кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз напразно търся с очи човек, калугер. Но ето на пруста на ниските здания се показва една стара жена, с черна надиплена кърпа на глава. Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й че съм дошъл да видя манастиря.
— Много няма какво да видиш. Нов е — отговаря ми тя.
Заведе ме в черквата. Когато видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, старата жена стана по-приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство, казва се Малама и е тук от есента.
— Когато бяха тук българите, — продължи тя — в манастира живееха нашите войници и офицера им, та аз трябваше да си отида.
— Казват, че тук са умрели много българи?
— Да. Ако искаш ще те заведа при гробовете им.
Престорих се, че това твърде не ме интересува и продължих да разглеждам черквата. След като обиколих и другите здания на манастиря и бях всичко видял, едвам тогава равнодушно попитах бабата, не иска ли да ме заведе при гробищата на пленниците.
— Но да почакаме, — прибявам. Нека да си изпия кафето.
— Хайде! — подканям я след малко и тръгваме. Малама е седемдесет годишна, но, още издържлива, здрава.
Слизахме доста бързо из урвите на височината — на противоположната страна, отдето додох. След малко попадаме на първите следи от лагера. Няколко кръгли и плитки окопи показваха мястото, дето са стояли палатки.
- Тук бяха палатките на нашите войници, — обяснява ми Малама.
Те, разбира се, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли да виждат цялата долина, открита като на длан.
- А там, в онази долина, там беше лагера на българите.
Малама показваше с ръка долината. Една тясна, дълга долина изпъстрена с маслинени дървета, някъде редки, някъде цели храсталаци. Долината се простира надалеч и свършва на самия бряг, където се белеят гребените на вълните и свети ясното небе. Пред моите очи стоеше зловещото лобно място, в безмълвната тишина, която царуваше сега, сякаш беше застинало горко страдание и скръб. Колко са били тия нещастници? Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са били войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена, както ми съобщи Малама.
- Нещо лошо казала за войниците, когато отвеждали мъжа й. Па взели и нея...
Храбрите евзони на крал Константин! Те показаха своята храброст върху беззащитните и безоръжени селяни. Не стига това — те пленили и жени! И Европа, тъй много чувствителна и придирчива, Европа, която постоянно обвиняваше в жестокост само българите — може би тя не знае това!

[kandid]

Владимир Сис

ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ

Реших да посетя Трикери много отдавна, — още когато бях в София, преди идването си в Гърция. И един ден, когато бях вече във Воло, съобщих желанието си на германския консул. Разбира се, истинската цел на посещението си аз скрих от него. Казах му само, че искам просто да посетя този остров, да видя там манастиря „Св. Богородица" и околностите, дето, може би, ще се намери нещо, което би заинтересувало един археолог, един филолог. Консулът искаше да ме разубеди. В Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои — останали и непогребани. Островът сега е гнездо на холерна зараза и всеки, който би стъпил там ще се изложи на голяма опасност. Съвети — твърди разумни, които все пак не можаха да ме разколебаят. Боже мой, стотини гробове, стотини непогребани мъртавци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край! ... Че аз именно това и исках да видя ...
Още вечерта на 11 май, без да слушам съветите на любезния консул, аз наех една малка лодка с платна, която по едно странно съвпадение носеше името на една известна мъченица от древните християнски дни, — казваше се „Св. Варвара”. Рано на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището. Един пристанищен стражар, още сънлив, се яви при мене.
— За къде? На Трикери?
— Да, приятелю. На Трикери.
— Че защо?
— Питай германския консул, той ще ти каже - малко грубо и на шега му отговорих.
Стражарят докачен, важно клати глава: „Не може". Но веднага един от гребците издигна трицветното германско знаме. Аз бях го заел от консула и видях сега каква неотразима сила и обаяние имаше. То ме освобождаваше от всяко подозрение, даваше ми път. Стражарят отстъпи. „Немец, навярно си помисли той, никакъв българин не е ...”
Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати, бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и, чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в открито море — тихо, безкрайно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго. Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите, — аз сядам при кормилото. Минават се цели четири часа и най-после близо при нас са вече три малки острови, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от храсти и маслинови гори. Най-старият от гребците ми разказва:
— Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият — това е нашия Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастиря!
— На тоя ли остров са били българските пленници? — питам наивно.
— Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко ... Нямат брой...
— Удавени?
— Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
— Че защо?
— Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда - две хиляди по-малко — толкова по-добре за нас. Веднъж — виждате ли оня платан? Там стана това, — веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим, колко знаят да плават българите. Искаха море — нека го опитат" ... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да ... Който знаеше да плава, стигна до брега, който не, — на дъното. Гледаш го — блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето ..."

[kandid]

На остров Трикери
След два часа плаване българските параходи стигнаха при острова, който се намира в залива Воло. Тук параходите хвърлиха котва, за да дочакат комисиите, които щяха да товарят и войниците пленници. Островът Трикери е пуст и ненаселен. Преди 50 години този остров е бил населяван от жителите на сегашния град Трикери. Поради липсата на възможност за живот, лошите климатически условия, постоянно върлуващите епидемически болести - малария, а особено тифус, жителите се изселили, като основали друг град на материка, под същото име - Трикери. На острова, тогава (1913 г.) имаше само две рибарски къщи, на западния бряг, и няколко горички от маслинови дървета, а всичкото друго пространство бе пустиня. Тук няма никаква вода за пиене, но затова изобилствуват комарите и милиарди мухи - носители на всевъзможните болести. На този остров на смъртта, гърците заселиха българските войници и граждани - за да изпитат до колко тяхната природа може да противопостои на епидемическите болести... На голата земя, под открито небе, без никаква постилка и завивка; по цели дни без храна и чиста вода; под лъчите на слънцето и проливните дъждове, българските войници и граждани престояха тук цели три месеци, те прекараха в постоянна борба с всички лишения и несгоди, както и с окръжающите ги гърци и върлующи болести.
За храна им бе даван мухлясал сухар и развалена сланина, която гърците бяха взели плячка от българските складове и бракувана там поради нейната недоброкачественост. За вода нашите пленници си копаяли кладенчета край морето. Водата, получавана по такъв начин, бивала горчивосолена, пълна с микроби. Никаква медицинска помощ не им се давала, а лекарят, който идвал тук за лице, ги е преглеждал от лодката си в морето, като болните оставали на брега, на повече от 100 крачки от него... И благодарение на всички тези лишения и живот при нечовешка обстановка в една местност, извор на всевъзможни епидемии, заточениците-войници и граждани започнаха да боледуват, да мрат като мухи.
А, когато гърците се увериха в това, за да не ги признае целия свят за варвари, те обявиха острова — българската гробница — за заразен от холера и по този начин поставиха китайска стена за всеки поглед на чужденеца. И чудното бе това, че холерата се яви на острова тогава, когато членовете на Международната комисия Карнеджи пристигна в Солун! ...
Към 17 ч. едва, комисиите пристигнаха на острова. Готовите войници-пленници почнаха да се извикват по списък и с лодки да се прекарват до параходите. Гръцката комисия побърза дз заяви на нашата, че островът е заразен от холера и, следователно, всяко доближаване до пленниците, или отиване на вътре из острова, е опасно и забранено, или, ако стане това, ще трябва да се нощува в острова, гдето няма никакви удобства! ... До 20 ½ часа се товариха войниците в парахода „Варна". До това време се успя да се натоварят около 800 души. Товаренето продължи и на другия ден, 9 октомври, като до 16 ч. се натовариха в същия параход 1800 войника.
Както на парахода „Варна", така и на другите два, за храна на пленниците имаше само сухар с кашкавал или маслини. Вода за пиене имаше в резервоара на парахода. Всички войници, които се качиха на парахода, бяха неузнаваеми, остарели, със съвършено окъсани дрехи и представляваха грозно зрелище. При стъпването им на български параход, всички плачеха от радост и казваха: „Сега, тук, нека да умрем"... Около 15 войника бяха донесени на черга, съвършено болни. От тях половината умряха в парахода, на връщане за България. Между тия нещастници беше и отличния фелдфебел на 10 рота Тодор Янев. Всички починали трябваше, според правилата на морската служба да намерят своя гроб в морските дълбочини...
Когато натоварването на парахода се свърши, капитанът на същия си прегледа книжата, получени от пристанището на Воло, написани на гръцки, за свободно плаване и без да забележи, че в тия книжа пише, какво параходът иде от заразени с холера места, поиска разрешение от председателя на нашата комисия за тръгване. И точно в 17 ½ часа параходът „Варна", с 1800 войника и 11 офицери, напусна Трикери.
И от този момент, всяка измината минута ни приближаваше вече към България, нашето мило, скъпо и хубаво отечество.

През Дарданелите и Босфора
От Трикери парахода „Варна" взе североизточна посока и се насочи към входа на Дарданелите. Тук пристигна след два деня плаване и борба с вълните на Бялото море, от няколко деня доста бурно. На 11 октомври, към 8 часа параходът спря срещу Кумкале и помощник-капитана на парахода отиде на пристанището, за да визира книжата на парахода, след което да продължи пътуванато. Той, наистина, скоро се върна, но с голяма злоба към гърците, защото току-що бе узнал, че във Воло бяха писали, какво парахода пътува от заразени с холера местаa!?!... А с това гърците устроиха успешно още една игра на нашата комисия, понеже тази бележка попречи на нашите параходи да спрат в Цариград, гдето многохилядно население очакваше да види мъчениците от Гърция. Тук, в Цариград, гдето иначе, параходите щяха да спрат чуждите представители, кореспондентите на световната преса, щяха да видят и чуят от нас много за онова, което видяхме и преживяхме в културна Елада. Но нашите думи, даже, не бяха потребни. Само видът на българските военнопленници щеше да бъде достатъчно красноречив, за да се види истината.
Прочее, въз основа, на издадените от Воло книжа, на нашите параходи, че те идат от заразени от холера места, турските пристанищни власти поставиха карантинен флаг. Така, под наблюдението на двама санитарни чиновници във всеки параход ние продължихме плаването си и навлязохме в Дарданелите с категорична заповед да пътуваме без да се отбиваме, до последната станция на Босфора - Кавак.
Няма да се спирам и описвам какви чувства ни вълнуваха, когато плувахме през Дарданелите и колко много ни напомваше Галиполския полуостров; когато пред нас изпъкваха Булаир, Шаркьой и други неми свидетели на неотдавнашната слава на българското оръжие; когато търсехме хилядите гробове, сега неизвестни вече, на беззаветно храбрите воини от армията на цар Фердинанда...
Няма да се спирам и на мислите, които бликаха в душата на българските пленници, вече свободни, когато параходите плуваха по Мраморно море и когато виждахме пред себе си: Епиватос, Буюк Чекмедже, Чаталджа и пр., които още повече дразнеха незаздравелите рани на всяко българско сърце.
Многохилядно население се трупаше на Цариградското пристанище и отдалеч, щом забеляза нашите параходи, започна своите поздрави с махане на бели кърпи. Но ние не се приближихме. Трябваше да пътуваме директно до края на Босфора, понеже бяхме набедени за холерни. Задоволихме се само да отговаряме на поздравите на нашите посрещачи с войнишко „ура" и с махане на шапки. Поздравляваха ни от своите къщи, с махане на бели кърпи, и ханъмите. Този благороден жест на цариградските дами - туркини ни трогна до сълзи и длъжност е да им изкажа дълбока благодарност. Особено радушно ни посрещнаха и изпратиха, с махане на кърпи, учениците и учителите от Роберт колеж. И на тях сърдечна благодарност.
При Кавак турските санитарни чиновници, които ни придружаваха до тук, слезнаха с убеждението, че в параходите няма холерни и че гърците подло са постъпили, като са обявили параходите за заразени от холера. Те сами казаха, че тази гръцка холера е „политическа" холера.

Повече за гръцките жестокости тук: http://www.sitebulgarizaedno.com/ind...4-13&Itemid=61