Царица Елеонора Българска
Вековната традиция на нашата държавност не помни друг случай, в който от лявата страна на българския цар да е седяла толкова достойна жена, заслужила с делата си не само възхищението на цяла Европа, но и правото да носи като свое фамилно име името на своя народ – царица Елеонора Българска. От втората съпруга на овдовелия Фердинанд се е очаквало само да се грижи за децата му. Но за девет години царуване от мащеха на царските сираци Елеонора се превръща в Майката на Отечеството, като с личен пример започва да приучва младото българско общество към състрадание, милосърдие и дарителство.
За сватбен подарък на новата владетелка българският народ събира солидната сума 150 000 лв. Министерският съвет ги предоставя на младоженката и още следващата година тя ги влага в изграждане на санаториума за гръдноболни деца край Варна, построен по нейно настояване в национален български стил. За нея граф Де Бурбуло, съветник и приятел на Фердинанд, пише, че тя е висока, стройна, кестенява, със силен глас. Че знае всички езици и познава цяла Европа, говори свободно и руски. Отличава се с простота, няма слабост към лукса, обича хигиената, голите стени и отворените прозорци. Пред пресата Елеонора Българска казва: „Да си царица е служба като всяка друга: чиновник във Външното министерство, началник на пожарната команда или възпитател на деца с увредено зрение. Пък и царицата е такава само в Двореца“.
Елеонора изучава български сама – чрез разговорите при посещенията си в болници, санаториуми, заседания на благотворителни организации. Там се явява облечена в униформата на милосърдна сестра, а в китела на полковник - само когато присъства на маневри на подшефния й 24 пехотен Черноморски полк. И в същото време работи за Българския червен кръст, дарява значителни суми от личния си фонд на Дружеството за борба с туберкулозата, на Съюза за благотворителност по време на война, на дружеството „Самарянка”. Основаният от нея благотворителен фонд „Царица Елеонора” открива болници, сестрински училища, сиропиталища и ясли, безплатни ученически и детски трапезарии, както и Интернат за слепи и глухонеми деца, за чието основаване дарява 30 000 лв. А когато жълтите европейски вестници я обявяват за владетелката с най-скромен гардероб, тя отвръща: „За една царица е недопустимо да се гизди!“.
България трябва завинаги да й е благодарна, защото царицата спасява от разрушение националния ни шедьовър – Боянската църква – българския влог в Европейския предренесанс. През пролетта на 1912 г. жителите на витошкото село решават да съборят този уникален храм заедно с фреските „от времето на царете Асеневи” и на негово място да издигнат нов. Защото старият бил малък и по време на службите черкуващите се селяните вътре не могат да се съберат. И царицата не само купува с лични средства и подарява на боянчани парцел за нов храм, но и довежда от Европа образописец. И понеже гласуваният от Народното събрание нейн личен бюджет е твърде скромен, царица Елеонора тайно продава едно от най-ценните си фамилни бижута – триредово перлено колие с цвят пепел от роза, принадлежало някога на самата Жюли Полиняк, приятелката на Мария Антоанета, и подарено на Елеонора от баба й по майчина линия – френската херцогиня Гаспарина Роан... Така една благородна чужденка спасява Боянската църква, за да я подари на поколенията българи и на света, а самата тя да остане забравена.
Елеонора Българска е едновременно царицата самарянка и царицата воин. През ранната есен на 1912 г. избухва Балканската война. Тя със собствените си ръце е избродирала главното знаме на Македоно-одринското опълчение, организира курсове за милосърдни сестри, а самата тя е непрекъснато по фронтовете. В София, Пловдив и в Кюстендил са разположени болниците, издържани със средствата на царицата – 400 легла и 200 души обслужващ персонал. Близо до фронтовата линия са настанени и временни лазарети, по спирки и гари са разположени питателни пунктове за пристигащите с влака ранени. И тя – „Главната медицинска сестра на България” – е навсякъде: до последния ден на войната се намира на първа линия с риск да бъде пленена; денонощно лично осигурява спасяването не само на ранени, но и на болни от холера и петнист тиф. Или, както пише сестрата самарянка Мария Хаканова: „Тя си беше спечелила обичта на всички войници. Защото нямаше войник, който да е изказал някакво желание на Царицата-Майка – те й казваха Майко, – и да не бъде то изпълнено“.
И тъй – до битката за Чаталджа. Главната милосърдна сестра заминава на фронта край Кюстендил. Когато гърците настъпват в Кресненското дефиле и положението изглежда неудържимо, в българския щаб пристига височайша заповед за отстъпление. Болницата на царицата със 170 души ранени трябвало да бъде изоставена на милостта на врага. И тогава – за пръв път в живота си на коронована съпруга – царица Елеонора си позволява да използва правата на своя ранг: заповядва на артилериста полк. Атанасов да й осигури преграден огън, докато ранените бъдат измъкнати от болницата и спасени. После лично поема последствията от гнева на Фердинанд, а също и Военния кръст „За храброст“, IV степен, без мечове. Това отличие тя получава след настоятелното искане на фронтоваците и командирите им. Това става със заповед, подписана от пом.-главнокомандващия ген. Радко Димитриев. Кръстът й е тържествено връчен пред войнишки строй в Кюстендил, където се е намирал Щабът на действащата армия.
Освен ордена тя получава и името, дадено й от народа – „Майка на фронтоваците”, а европейската преса я нарича „Коронования ангел на България“. Европа се прекланя пред делото на царицата. Трепва сърцето дори на далечна Америка. Президентът Рузвелт се обръща към нацията: „Да се притечем на помощ на един достоен за внимание и уважение народ, какъвто е българският. На другия край на света, през един океан и континент се намира един почернен и опустошен от войната народ. Един малък народ, който даде 44 000 от най-храбрите си синове жертва на бойните полета и 100 000 ранени и безпомощни в болниците. Един миролюбив народ, който през вековете е устоял на мохамеданските огнени вълни, днес е обезлюден от усилните си борби. Това е България. Нейната Царица и народ апелират към американците да им се притекат на помощ. Европа бе спасена за втори път от тоя малък народ. Борбата беше успешна, но нанесе ужасни жертви. Да помогнем на тоя народ, който се бори срещу общия враг на християнската цивилизация, жертвайки се да задържи мохамеданските орди в Мала Азия“ („New York American”, 21 януари 1914 г.).
През 1915 г. царица Елеонора е поканена от президента Уилсън да посети Съединените щати. За пръв път коронована особа от Стария континент е уважена с подобно внимание. Царицата вече е болна и презокеанското пътуване, както и големите разстояния в Новия свят могат да й костват живота. „Не ме е страх. Нося си пълна торбичка с обезболяващи хапчета – казва тя на сестра си. – Длъжна съм да направя това за моята България. Америка е новата световна сила. И тя проявява интерес към нас. Точно сега, когато европейските сили ни смятат за агресор… когато сме разгромени и объркани. Повярвай ми, сестро, човек трябва да живее заради онова, което може да вземе със себе си на оня свят…”
Но на път за Хамбург, откъдето трябвало да вземе парахода за Ню Йорк, царица Елеонора усеща влошаване на състоянието си и постъпва в клиника. След три операции – оказали се напълно безсмислени – тя се решава на четвърта. Но вече е написала завещанието си. През лятото на 1917 г. царицата се връща в България, за да издъхне на 12 септември в килията на манастира „Св. Димитър” край двореца Евксиноград. Всичките финансови средства, с които е разполагала българската владетелка, тя завещава на болници, санаториуми, бедни семейства и инвалиди. Последното й желание е да бъде погребана скромно – „като прост войник!” – до стената на любимата й Боянска църква.
Днес у нас малцина знаят делото на тази изключителна жена, наричала България „родината на душата ми” и „сбъднатата мисия на моя живот”. И че Тя е казвала: „Нашият народ е благороден, състрадателен и предприемчив, и негово е бъдещето“. С името на царица Елеонора е обозначена къса пресечка в столичен квартал, а централна софийска улица е наречена на друга българска владетелка – княгиня Мария-Луиза. Едната е майка на царя, другата е припозната от народа като Майката на Отечеството. Но кой ти слуша народа днес?! В България той никога не е бил мнозинство
Вековната традиция на нашата държавност не помни друг случай, в който от лявата страна на българския цар да е седяла толкова достойна жена, заслужила с делата си не само възхищението на цяла Европа, но и правото да носи като свое фамилно име името на своя народ – царица Елеонора Българска. От втората съпруга на овдовелия Фердинанд се е очаквало само да се грижи за децата му. Но за девет години царуване от мащеха на царските сираци Елеонора се превръща в Майката на Отечеството, като с личен пример започва да приучва младото българско общество към състрадание, милосърдие и дарителство.
За сватбен подарък на новата владетелка българският народ събира солидната сума 150 000 лв. Министерският съвет ги предоставя на младоженката и още следващата година тя ги влага в изграждане на санаториума за гръдноболни деца край Варна, построен по нейно настояване в национален български стил. За нея граф Де Бурбуло, съветник и приятел на Фердинанд, пише, че тя е висока, стройна, кестенява, със силен глас. Че знае всички езици и познава цяла Европа, говори свободно и руски. Отличава се с простота, няма слабост към лукса, обича хигиената, голите стени и отворените прозорци. Пред пресата Елеонора Българска казва: „Да си царица е служба като всяка друга: чиновник във Външното министерство, началник на пожарната команда или възпитател на деца с увредено зрение. Пък и царицата е такава само в Двореца“.
Елеонора изучава български сама – чрез разговорите при посещенията си в болници, санаториуми, заседания на благотворителни организации. Там се явява облечена в униформата на милосърдна сестра, а в китела на полковник - само когато присъства на маневри на подшефния й 24 пехотен Черноморски полк. И в същото време работи за Българския червен кръст, дарява значителни суми от личния си фонд на Дружеството за борба с туберкулозата, на Съюза за благотворителност по време на война, на дружеството „Самарянка”. Основаният от нея благотворителен фонд „Царица Елеонора” открива болници, сестрински училища, сиропиталища и ясли, безплатни ученически и детски трапезарии, както и Интернат за слепи и глухонеми деца, за чието основаване дарява 30 000 лв. А когато жълтите европейски вестници я обявяват за владетелката с най-скромен гардероб, тя отвръща: „За една царица е недопустимо да се гизди!“.
България трябва завинаги да й е благодарна, защото царицата спасява от разрушение националния ни шедьовър – Боянската църква – българския влог в Европейския предренесанс. През пролетта на 1912 г. жителите на витошкото село решават да съборят този уникален храм заедно с фреските „от времето на царете Асеневи” и на негово място да издигнат нов. Защото старият бил малък и по време на службите черкуващите се селяните вътре не могат да се съберат. И царицата не само купува с лични средства и подарява на боянчани парцел за нов храм, но и довежда от Европа образописец. И понеже гласуваният от Народното събрание нейн личен бюджет е твърде скромен, царица Елеонора тайно продава едно от най-ценните си фамилни бижута – триредово перлено колие с цвят пепел от роза, принадлежало някога на самата Жюли Полиняк, приятелката на Мария Антоанета, и подарено на Елеонора от баба й по майчина линия – френската херцогиня Гаспарина Роан... Така една благородна чужденка спасява Боянската църква, за да я подари на поколенията българи и на света, а самата тя да остане забравена.
Елеонора Българска е едновременно царицата самарянка и царицата воин. През ранната есен на 1912 г. избухва Балканската война. Тя със собствените си ръце е избродирала главното знаме на Македоно-одринското опълчение, организира курсове за милосърдни сестри, а самата тя е непрекъснато по фронтовете. В София, Пловдив и в Кюстендил са разположени болниците, издържани със средствата на царицата – 400 легла и 200 души обслужващ персонал. Близо до фронтовата линия са настанени и временни лазарети, по спирки и гари са разположени питателни пунктове за пристигащите с влака ранени. И тя – „Главната медицинска сестра на България” – е навсякъде: до последния ден на войната се намира на първа линия с риск да бъде пленена; денонощно лично осигурява спасяването не само на ранени, но и на болни от холера и петнист тиф. Или, както пише сестрата самарянка Мария Хаканова: „Тя си беше спечелила обичта на всички войници. Защото нямаше войник, който да е изказал някакво желание на Царицата-Майка – те й казваха Майко, – и да не бъде то изпълнено“.
И тъй – до битката за Чаталджа. Главната милосърдна сестра заминава на фронта край Кюстендил. Когато гърците настъпват в Кресненското дефиле и положението изглежда неудържимо, в българския щаб пристига височайша заповед за отстъпление. Болницата на царицата със 170 души ранени трябвало да бъде изоставена на милостта на врага. И тогава – за пръв път в живота си на коронована съпруга – царица Елеонора си позволява да използва правата на своя ранг: заповядва на артилериста полк. Атанасов да й осигури преграден огън, докато ранените бъдат измъкнати от болницата и спасени. После лично поема последствията от гнева на Фердинанд, а също и Военния кръст „За храброст“, IV степен, без мечове. Това отличие тя получава след настоятелното искане на фронтоваците и командирите им. Това става със заповед, подписана от пом.-главнокомандващия ген. Радко Димитриев. Кръстът й е тържествено връчен пред войнишки строй в Кюстендил, където се е намирал Щабът на действащата армия.
Освен ордена тя получава и името, дадено й от народа – „Майка на фронтоваците”, а европейската преса я нарича „Коронования ангел на България“. Европа се прекланя пред делото на царицата. Трепва сърцето дори на далечна Америка. Президентът Рузвелт се обръща към нацията: „Да се притечем на помощ на един достоен за внимание и уважение народ, какъвто е българският. На другия край на света, през един океан и континент се намира един почернен и опустошен от войната народ. Един малък народ, който даде 44 000 от най-храбрите си синове жертва на бойните полета и 100 000 ранени и безпомощни в болниците. Един миролюбив народ, който през вековете е устоял на мохамеданските огнени вълни, днес е обезлюден от усилните си борби. Това е България. Нейната Царица и народ апелират към американците да им се притекат на помощ. Европа бе спасена за втори път от тоя малък народ. Борбата беше успешна, но нанесе ужасни жертви. Да помогнем на тоя народ, който се бори срещу общия враг на християнската цивилизация, жертвайки се да задържи мохамеданските орди в Мала Азия“ („New York American”, 21 януари 1914 г.).
През 1915 г. царица Елеонора е поканена от президента Уилсън да посети Съединените щати. За пръв път коронована особа от Стария континент е уважена с подобно внимание. Царицата вече е болна и презокеанското пътуване, както и големите разстояния в Новия свят могат да й костват живота. „Не ме е страх. Нося си пълна торбичка с обезболяващи хапчета – казва тя на сестра си. – Длъжна съм да направя това за моята България. Америка е новата световна сила. И тя проявява интерес към нас. Точно сега, когато европейските сили ни смятат за агресор… когато сме разгромени и объркани. Повярвай ми, сестро, човек трябва да живее заради онова, което може да вземе със себе си на оня свят…”
Но на път за Хамбург, откъдето трябвало да вземе парахода за Ню Йорк, царица Елеонора усеща влошаване на състоянието си и постъпва в клиника. След три операции – оказали се напълно безсмислени – тя се решава на четвърта. Но вече е написала завещанието си. През лятото на 1917 г. царицата се връща в България, за да издъхне на 12 септември в килията на манастира „Св. Димитър” край двореца Евксиноград. Всичките финансови средства, с които е разполагала българската владетелка, тя завещава на болници, санаториуми, бедни семейства и инвалиди. Последното й желание е да бъде погребана скромно – „като прост войник!” – до стената на любимата й Боянска църква.
Днес у нас малцина знаят делото на тази изключителна жена, наричала България „родината на душата ми” и „сбъднатата мисия на моя живот”. И че Тя е казвала: „Нашият народ е благороден, състрадателен и предприемчив, и негово е бъдещето“. С името на царица Елеонора е обозначена къса пресечка в столичен квартал, а централна софийска улица е наречена на друга българска владетелка – княгиня Мария-Луиза. Едната е майка на царя, другата е припозната от народа като Майката на Отечеството. Но кой ти слуша народа днес?! В България той никога не е бил мнозинство
Коментар