Да си говорим за жени. Какво искат жените ?

[Julius_BG]

Класическият пример разказваше историята на Рокфелер, който купил ябълка, излъскал я, продал я, след което купил две ябълки, а после - какво? Как какво: съвсем логично станал милиардер.

Историята мълчи, дали, преди Рокфелер да стане милиардер - и там се е случило "чудото" на работническо-мениджърската "приватизация" (РМД-то)...

Историята там не помни да е имало комунизъм, Мики Маус!

(какви РМД-та, какви ТКЗС-та, какви приватизации...)

[pinoccio]

Класическият пример разказваше историята на Рокфелер, който купил ябълка, излъскал я, продал я, след което купил две ябълки, а после - какво? Как какво: съвсем логично станал милиардер.

Историята мълчи, дали, преди Рокфелер да стане милиардер - и там се е случило "чудото" на работническо-мениджърската "приватизация" (РМД-то)...

И в този сюжет намирисва на подобно нещо. Ти как не си се сетил да приватизираш нещо? Сега щеше да разказваш на Евгич още по-големи небивалици. Жив да беше татко Карло, щеше да напише - "Най-новите приключения на Пинокио".

[mikomikov]

Тази история съперничи и на легендата за крал Артур. През румънско-украинската граница не можеше и клечки за зъби да прекараш без височайша протекция. Разкажи ни и за нея. Сега разбирам, че в Ален мак са произвеждали шампоани на дървени чакръци, щом и вие сте успели. А за пастата за зъби - да не сте си пълнели обувките? И тубите ли произвеждахте по примитивен начин - пълнели сте вътрешни гуми на стари видинки. Нямало е кой да се сети за това преди вас.

Класическият пример разказваше историята на Рокфелер, който купил ябълка, излъскал я, продал я, след което купил две ябълки, а после - какво? Как какво: съвсем логично станал милиардер.

Историята мълчи, дали, преди Рокфелер да стане милиардер - и там се е случило "чудото" на работническо-мениджърската "приватизация" (РМД-то)...

[pinoccio]

Ще разкажа малко по-подробно с уговорката, че всички събития са чисто случайни и нашата заслуга (моята и на съдружниците) е по-скоро случайна, а не закономерна.

Та съдружниците всъщност бяхме колектив, който беше подбран от преподавател във ВМЕИ Габрово като уж най-способните студенти да му помагат за разработката на неговия докторат, докато ние си карахме аспирантурата по неговата тема на доктората. Според мене този колектив си беше чиста случайност защото способните студенти във всеки един випуск бяха много (50-100 човека), а нашият колектив беше само 4 човека.

По това време дойде пазарната икономика и искаме или не започнахме да се оглеждаме за някакъв бизнес. Щастливото случайно събитие беше, че един от колегите по време на една командировка до София е попаднал в едно купе с начаника на пласмента на завод Стомана Перник. Завързали са разговор, от там приятелство, и началника на пласмента казал някаква вътрешна информация, че се очаква някакво огромно вдигане на цените на всичко. Това се случва 3 месеца преди избухването на хиперинфлацията. Също така обещал да ни уреди като на приятели 1 вагон и 1 ТИР арматурно желязо, въпреки огромният дефицит по онова време. Със зор събрахме парите, жертвайки например 10-15 годишни вноски за леки коли. Купихме желязото по 50 стотинки килото и само след 5-6 месеца го продадохме по цена 7 лева. Тоест 14 пъти по-скъпо за 6 месечна сделка. Това ни даде увереност, че сме "добри" бизнесмени. Даде ни и начален капитал.

Следващия етап беше умишленото търсене на бизнес. Купувахме от магазина какви ли не стоки (шампоани, пасти за зъби, играчки, шоколадови бонбони и какво ли не друго), товарехме пълен багажник на лека кола и тръгвахме на командировка из Украйна и Русия, която обикновено беше 5-6 хиляди километра в една или в друга посока. Спирахме на всеки един вече частен магазин или супермаркет и си предлагахме стоката на цени, 2-3 пъти по-високи от покупната. От това натрупахме база данни с контакти (потенциални клиенти) и дори имахме няколко успешни сделки да продадем някой друг ТИР с някаква стока.

Осигуряването на цял ТИР стока беше лесна работа. Отивахме в отдел пласмент на дадения завод и казвахме "можем да продадем 1 ТИР стока еди къде си, но нямаме пари да го купим. Ще ни го дадете ли на разсрочено плащане?". Повечето заводи се съгласяваха, защото пласмента им буксуваше. От този етап в нашето развитие се забеляза, че най-много ТИР-ове изнасяхме с шампоани, произведени от завод Българска роза гр. Карлово. Нашият успех го видяха още няколко конкурентни фирми и се стигна дотам заедно да изпразним залежалите в складовете шампоани и завода вече да не насмогва да произвежда нашите заявки. Тука трябва да се отбележи, че продажбите и постъпленията бяха в долари, така че хиперинфлацията въобще не ни засегна. Дори и ни помогна, защото ние непрекъснато бяхме нетен продавач на долари и зареждахме с долари всички ченчаджии из града. А народа купуваше бясно и се радваше.

Следващият етап беше да се замислим за собствено производство на шампоани. Сами си направихме хомогенизатор, разбрахме каква е рецептата, каято платихме да ни я дадат експерти от завод Ален Мак Пловдив и по един съвсем примитивен начин започнахме да произвеждаме шампоани, като асортимета го завишихме от 3 на 20 вида шампоани, разликата между които беше само в боята и миризмата. Производствения ни капаците беше 6000 шампоана в денонощие, което прави около 1 TIR на седмица. Тогава си купихме и първия компютър, на който аз направих някакво подобие на оферта, която я разпратихме на всички фирми, с които вече се познавахме покрай ходенията из цяла Русия от предишния етап.

И чудото се случи. Една от фирмите ни пусна отговор-заявка за 40 TIR-a с шампоани, при това ги искаше спешно. Съгласно офертата се искаше 50% предплащане и ние не можешме да повярваме, че по сметката ни в банката постъпиха пари в такова голямо количество, което не можехме да си представим и в най-розовите ни сънища. За да я изпълним обаче тази заявка, трябваше да увеличим производствения си капацитет 20 пъти !!! Невероятно, но факт - ние успяхме да го направим за по-малко то 2 седмици. За нула време назначихме на работа над 1000 работника (кандидати имаше в изобилие), сдобихме с с още машини и оборудване, мотивирахме технолозите да правят 5 пъти повече варки за едно денонощие, накупихме стотици бидони за отлежаване на шампоана, за да изплуват мехурчетата и т.н. Всеки ден пристигаха 5-6 TIR-a със суровини, за да може за по-малко от 24 часа да се превърнат в 5-6 TIR-а със шампоани. За парите да не говоря - пристигаха и се лееха като из ведро, а печалбите бяха главозамайващи. Само за сведение - по него време целият град лепеше етикетки на бутилките надомно. Пристигат при нас, вземат бутилки и етикети, и после ги лепят в къщи. При нас нямаше къде, защото все още нямахме производствени площи. Колкото до града - по улиците му се виждаха стотици коли с натоварени на покрива им огромни чували с празни или налепени бутилки.

Всичко това продължи по-малко от година, защото кокуренцията не спи и започаха да ни намаляват обемите производство, продажната цена и от там печалбата. Тогава започна следващия етап - усвоихме производство и на пасти за зъби, след това и на боя за коса и т.н. Винаги бяхме първи пред конкурентните фирми и това ни даваше някакъв период от време, през който имахме бесни продажби с добра надценка. Междувременно дойде приватизацията и ние вече имахме достатъчно пари да си накупим няколко бивши държавни завода, които ги преустроихме за наши нужди, и така си решихме проблема с производствените площи.

Пика на продажбите ни беше една година, в която ние продадохме 80 милиона пасти за зъби по цена, 2 пъти по-висока от себестойността. От тогава насетне обаче нещата вървят само назад, но с бавни темпове. В последните 10-15 години обаче стабилизирахме всичко и към днешна дата аз съм доброволен пенсионер 15 години преди да ми дойде пенсионната възраст. Стоя си у дома, губя си времето пред компютъраа и чакам да дойде дивидента от едно или друго наше поделение.

Та това е всичко. Според мене заслугата на случайността е определяща, но има и някакъв малък процент наши заслуги за това, че успяхме да овладеем и контролираме непрекъснато нарастващата сложност на събитията в бизнеса.

Тази история съперничи и на легендата за крал Артур. През румънско-украинската граница не можеше и клечки за зъби да прекараш без височайша протекция. Разкажи ни и за нея. Сега разбирам, че в Ален мак са произвеждали шампоани на дървени чакръци, щом и вие сте успели. А за пастата за зъби - да не сте си пълнели обувките? И тубите ли произвеждахте по примитивен начин - пълнели сте вътрешни гуми на стари видинки. Нямало е кой да се сети за това преди вас.

[Mateev]

Всички се заприказваха за цвета на косите и за усмивката - има ли я или я няма. Никой обаче не каза нищо за циците, а бас ловя, че всеки един мъж ги е разгледал много внимателно и ги е окачествил по десетобалната система. Та то какво да видиш в една жена? Това там отдолу няма как да се види, пък и е почти едно и също, но виж циците - всеки може да ги огледа много внимателно и да ги прецени, особенно след като жените с удоволствие ги показват почти целите на сульо и пульо.

И тука идва размера, малки, средни или големи. На мацките от снимката всички гърди са с идеалния размер, все едно че са ги подбирали. Има обаче едно но - ако ги видим без сутиен, веднага ще си проличи кои са провиснали и кои - стегнати. И тука според мене безспорен победител е номер 2. Та ако ще си ги делим - тази си я запазвам за мене.

Иначе ако бях млад и трябваше да се оженя за някоя от снимката, щях да се оженя за първата, която се съгласи да си легне с мене ... Ресърча обаче щях да го започна от номер 2, след това номер 6, след това номер 5 и след това останалите.

ПП: Та такива са мъжете. Първо си мислят как да си легнат с някоя жена, а след това тя ги оплита в мрежите си и в един момент няма връщане назад - искаш или не, ще се жениш ... Дори и това много важно за жените решение мъжете го вземат много бързо и лесно - какво пък, имам си гарантиран секс, а после деца - ами ще им се радвам и ще ги отглеждам ...

[Vergil1975]

На Мирко предполагам, че русото му е фетиш, заради бленуваните рускини. Друго не гледа. Що мулатка му поствах тука, не и не.

Само бяло и русо по възможност. Ама чак такъв фетиш не са ми русите.Но с цвета на кожата не правя изключения.
Не са само рускините,които харесвам.Всички славянки като цяло и северноеврорейки стига да не са някои зурлести и кобили.

[Bad_Bear]

Хм. Светъл си значи. За Миро точно 1 и 3 ще са незабележими.

На Мирко предполагам, че русото му е фетиш, заради бленуваните рускини. Друго не гледа. Що мулатка му поствах тука, не и не.

[Bad_Bear]

Избираш тъмнокоси, но според мене по-добре е да избереш усмихнатите (2 или 5) ...
Най-естествена е усмивката на 2.

Ето, имаме сделка, бързо ги поделихме. Отнасям начумеренките тъмнокоски, все някой трябва да се жертва да им върне усмивката.

[Evgo]

Хиперинфлацията започна с думите на Димитър Попов "За бога братя, не купувайте". Това се случи в края на януари 1991 г. Желязото го купихме 2-3 месеца преди това. Спомням си, че валеше сняг, докато го разтоварвахме. В края на зимата, може би през март или април вече го продавахме по цена средно около 7 лв. прът по прът. Тогава също имаше сняг и го разчиствахме, за да извадим някой прът. Ако знаехме докъде ще стигне хиперинфлацията, щяхме да го продадем не 14 пъти по-скъпо, а 1000 пъти. Този път обаче нямаше "пророк", който да ни информира ...

Големият майтап беше, че докато събирахме парите за желязото, ходихме с жена ми при дядото, за да го моля да развали 15-годишна вноска за Лада и да ни я даде. Престаавете си ситуацията - вчерашно пишлеме отива и проси пари от нещо, което те са го вардили 15 години. Та дядото отказа да изтегли вниската, но въпреки това ни даде 1500 лв., които после разбрахме, че ги е взел назаем от комшиите. След няма година с тази останала му вноска той можеше да си купи 1 хляб, а ние вече бяхме забогатели.

Та и сега се замислям - ние вече възрастните хора дали имаме повече знания и опит от младежите и тинейджърите и дали някоя налудничава тяхна идея няма да се окаже по-правина от това, което ние си мислим.

Тези времена ги помня. На много хора им заминаха спестяванията за 1/2 или 1 апартамент, и повече в някои случаи.

[Julius_BG]

...Та и сега се замислям - ние вече възрастните хора дали имаме повече знания и опит от младежите и тинейджърите и дали някоя налудничава тяхна идея няма да се окаже по-правина от това, което ние си мислим.

Младите нямат опит, но имат кураж, който компенсира, защото няма какво да губят.
(особено ако са на правилното място в точния момент)

Докато с възрастта (и нарастването на благосъстоянието) нараства още страха и консервативизма...
(защото фокуса се измества от "това какво можеш да спечелиш" на "това, което можеш да загубиш")

пп
Мога обаче да се обзаложа, че наш Евго е бил консерва и на младини...

[Mateev]

Еххх,

Как се казваше началника от Стомана Перник? Защото познавам много хора от онова време от там.

Случката в купето през 1991 г. ли се развива или през 1996 г.? Защото хиперинфлация имаше 1996-1997 г.


Историята звучи точно в духа на онези времена, когато бях тийнейджър.

Хиперинфлацията започна с думите на Димитър Попов "За бога братя, не купувайте". Това се случи в края на януари 1991 г. Желязото го купихме 2-3 месеца преди това. Спомням си, че валеше сняг, докато го разтоварвахме. В края на зимата, може би през март или април вече го продавахме по цена средно около 7 лв. прът по прът. Тогава също имаше сняг и го разчиствахме, за да извадим някой прът. Ако знаехме докъде ще стигне хиперинфлацията, щяхме да го продадем не 14 пъти по-скъпо, а 1000 пъти. Този път обаче нямаше "пророк", който да ни информира ...

Големият майтап беше, че докато събирахме парите за желязото, ходихме с жена ми при дядото, за да го моля да развали 15-годишна вноска за Лада и да ни я даде. Престаавете си ситуацията - вчерашно пишлеме отива и проси пари от нещо, което те са го вардили 15 години. Та дядото отказа да изтегли вниската, но въпреки това ни даде 1500 лв., които после разбрахме, че ги е взел назаем от комшиите. След няма година с тази останала му вноска той можеше да си купи 1 хляб, а ние вече бяхме забогатели.

Та и сега се замислям - ние вече възрастните хора дали имаме повече знания и опит от младежите и тинейджърите и дали някоя налудничава тяхна идея няма да се окаже по-правина от това, което ние си мислим.

[Selena2024]

3 и 1. Другите даже не ги забелязвам.

Хм. Светъл си значи. За Миро точно 1 и 3 ще са незабележими.

[Evgo]

Ще разкажа малко по-подробно с уговорката, че всички събития са чисто случайни и нашата заслуга (моята и на съдружниците) е по-скоро случайна, а не закономерна.

Та съдружниците всъщност бяхме колектив, който беше подбран от преподавател във ВМЕИ Габрово като уж най-способните студенти да му помагат за разработката на неговия докторат, докато ние си карахме аспирантурата по неговата тема на доктората. Според мене този колектив си беше чиста случайност защото способните студенти във всеки един випуск бяха много (50-100 човека), а нашият колектив беше само 4 човека.

По това време дойде пазарната икономика и искаме или не започнахме да се оглеждаме за някакъв бизнес. Щастливото случайно събитие беше, че един от колегите по време на една командировка до София е попаднал в едно купе с начаника на пласмента на завод Стомана Перник. Завързали са разговор, от там приятелство, и началника на пласмента казал някаква вътрешна информация, че се очаква някакво огромно вдигане на цените на всичко. Това се случва 3 месеца преди избухването на хиперинфлацията. Също така обещал да ни уреди като на приятели 1 вагон и 1 ТИР арматурно желязо, въпреки огромният дефицит по онова време. Със зор събрахме парите, жертвайки например 10-15 годишни вноски за леки коли. Купихме желязото по 50 стотинки килото и само след 5-6 месеца го продадохме по цена 7 лева. Тоест 14 пъти по-скъпо за 6 месечна сделка. Това ни даде увереност, че сме "добри" бизнесмени. Даде ни и начален капитал.

Следващия етап беше умишленото търсене на бизнес. Купувахме от магазина какви ли не стоки (шампоани, пасти за зъби, играчки, шоколадови бонбони и какво ли не друго), товарехме пълен багажник на лека кола и тръгвахме на командировка из Украйна и Русия, която обикновено беше 5-6 хиляди километра в една или в друга посока. Спирахме на всеки един вече частен магазин или супермаркет и си предлагахме стоката на цени, 2-3 пъти по-високи от покупната. От това натрупахме база данни с контакти (потенциални клиенти) и дори имахме няколко успешни сделки да продадем някой друг ТИР с някаква стока.

Осигуряването на цял ТИР стока беше лесна работа. Отивахме в отдел пласмент на дадения завод и казвахме "можем да продадем 1 ТИР стока еди къде си, но нямаме пари да го купим. Ще ни го дадете ли на разсрочено плащане?". Повечето заводи се съгласяваха, защото пласмента им буксуваше. От този етап в нашето развитие се забеляза, че най-много ТИР-ове изнасяхме с шампоани, произведени от завод Българска роза гр. Карлово. Нашият успех го видяха още няколко конкурентни фирми и се стигна дотам заедно да изпразним залежалите в складовете шампоани и завода вече да не насмогва да произвежда нашите заявки. Тука трябва да се отбележи, че продажбите и постъпленията бяха в долари, така че хиперинфлацията въобще не ни засегна. Дори и ни помогна, защото ние непрекъснато бяхме нетен продавач на долари и зареждахме с долари всички ченчаджии из града. А народа купуваше бясно и се радваше.

Следващият етап беше да се замислим за собствено производство на шампоани. Сами си направихме хомогенизатор, разбрахме каква е рецептата, каято платихме да ни я дадат експерти от завод Ален Мак Пловдив и по един съвсем примитивен начин започнахме да произвеждаме шампоани, като асортимета го завишихме от 3 на 20 вида шампоани, разликата между които беше само в боята и миризмата. Производствения ни капаците беше 6000 шампоана в денонощие, което прави около 1 TIR на седмица. Тогава си купихме и първия компютър, на който аз направих някакво подобие на оферта, която я разпратихме на всички фирми, с които вече се познавахме покрай ходенията из цяла Русия от предишния етап.

И чудото се случи. Една от фирмите ни пусна отговор-заявка за 40 TIR-a с шампоани, при това ги искаше спешно. Съгласно офертата се искаше 50% предплащане и ние не можешме да повярваме, че по сметката ни в банката постъпиха пари в такова голямо количество, което не можехме да си представим и в най-розовите ни сънища. За да я изпълним обаче тази заявка, трябваше да увеличим производствения си капацитет 20 пъти !!! Невероятно, но факт - ние успяхме да го направим за по-малко то 2 седмици. За нула време назначихме на работа над 1000 работника (кандидати имаше в изобилие), сдобихме с с още машини и оборудване, мотивирахме технолозите да правят 5 пъти повече варки за едно денонощие, накупихме стотици бидони за отлежаване на шампоана, за да изплуват мехурчетата и т.н. Всеки ден пристигаха 5-6 TIR-a със суровини, за да може за по-малко от 24 часа да се превърнат в 5-6 TIR-а със шампоани. За парите да не говоря - пристигаха и се лееха като из ведро, а печалбите бяха главозамайващи. Само за сведение - по него време целият град лепеше етикетки на бутилките надомно. Пристигат при нас, вземат бутилки и етикети, и после ги лепят в къщи. При нас нямаше къде, защото все още нямахме производствени площи. Колкото до града - по улиците му се виждаха стотици коли с натоварени на покрива им огромни чували с празни или налепени бутилки.

Всичко това продължи по-малко от година, защото кокуренцията не спи и започаха да ни намаляват обемите производство, продажната цена и от там печалбата. Тогава започна следващия етап - усвоихме производство и на пасти за зъби, след това и на боя за коса и т.н. Винаги бяхме първи пред конкурентните фирми и това ни даваше някакъв период от време, през който имахме бесни продажби с добра надценка. Междувременно дойде приватизацията и ние вече имахме достатъчно пари да си накупим няколко бивши държавни завода, които ги преустроихме за наши нужди, и така си решихме проблема с производствените площи.

Пика на продажбите ни беше една година, в която ние продадохме 80 милиона пасти за зъби по цена, 2 пъти по-висока от себестойността. От тогава насетне обаче нещата вървят само назад, но с бавни темпове. В последните 10-15 години обаче стабилизирахме всичко и към днешна дата аз съм доброволен пенсионер 15 години преди да ми дойде пенсионната възраст. Стоя си у дома, губя си времето пред компютъраа и чакам да дойде дивидента от едно или друго наше поделение.

Та това е всичко. Според мене заслугата на случайността е определяща, но има и някакъв малък процент наши заслуги за това, че успяхме да овладеем и контролираме непрекъснато нарастващата сложност на събитията в бизнеса.

Еххх,

Как се казваше началника от Стомана Перник? Защото познавам много хора от онова време от там.

Случката в купето през 1991 г. ли се развива или през 1996 г.? Защото хиперинфлация имаше 1996-1997 г.


Историята звучи точно в духа на онези времена, когато бях тийнейджър.

[Mateev]

3 и 1. Другите даже не ги забелязвам.

Избираш тъмнокоси, но според мене по-добре е да избереш усмихнатите (2 или 5) ...
Най-естествена е усмивката на 2.

[Mateev]

Ще ни разкажеш ли за твоите финансови успехи от 90-те години и началото на милениума.

Ще разкажа малко по-подробно с уговорката, че всички събития са чисто случайни и нашата заслуга (моята и на съдружниците) е по-скоро случайна, а не закономерна.

Та съдружниците всъщност бяхме колектив, който беше подбран от преподавател във ВМЕИ Габрово като уж най-способните студенти да му помагат за разработката на неговия докторат, докато ние си карахме аспирантурата по неговата тема на доктората. Според мене този колектив си беше чиста случайност защото способните студенти във всеки един випуск бяха много (50-100 човека), а нашият колектив беше само 4 човека.

По това време дойде пазарната икономика и искаме или не започнахме да се оглеждаме за някакъв бизнес. Щастливото случайно събитие беше, че един от колегите по време на една командировка до София е попаднал в едно купе с начаника на пласмента на завод Стомана Перник. Завързали са разговор, от там приятелство, и началника на пласмента казал някаква вътрешна информация, че се очаква някакво огромно вдигане на цените на всичко. Това се случва 3 месеца преди избухването на хиперинфлацията. Също така обещал да ни уреди като на приятели 1 вагон и 1 ТИР арматурно желязо, въпреки огромният дефицит по онова време. Със зор събрахме парите, жертвайки например 10-15 годишни вноски за леки коли. Купихме желязото по 50 стотинки килото и само след 5-6 месеца го продадохме по цена 7 лева. Тоест 14 пъти по-скъпо за 6 месечна сделка. Това ни даде увереност, че сме "добри" бизнесмени. Даде ни и начален капитал.

Следващия етап беше умишленото търсене на бизнес. Купувахме от магазина какви ли не стоки (шампоани, пасти за зъби, играчки, шоколадови бонбони и какво ли не друго), товарехме пълен багажник на лека кола и тръгвахме на командировка из Украйна и Русия, която обикновено беше 5-6 хиляди километра в една или в друга посока. Спирахме на всеки един вече частен магазин или супермаркет и си предлагахме стоката на цени, 2-3 пъти по-високи от покупната. От това натрупахме база данни с контакти (потенциални клиенти) и дори имахме няколко успешни сделки да продадем някой друг ТИР с някаква стока.

Осигуряването на цял ТИР стока беше лесна работа. Отивахме в отдел пласмент на дадения завод и казвахме "можем да продадем 1 ТИР стока еди къде си, но нямаме пари да го купим. Ще ни го дадете ли на разсрочено плащане?". Повечето заводи се съгласяваха, защото пласмента им буксуваше. От този етап в нашето развитие се забеляза, че най-много ТИР-ове изнасяхме с шампоани, произведени от завод Българска роза гр. Карлово. Нашият успех го видяха още няколко конкурентни фирми и се стигна дотам заедно да изпразним залежалите в складовете шампоани и завода вече да не насмогва да произвежда нашите заявки. Тука трябва да се отбележи, че продажбите и постъпленията бяха в долари, така че хиперинфлацията въобще не ни засегна. Дори и ни помогна, защото ние непрекъснато бяхме нетен продавач на долари и зареждахме с долари всички ченчаджии из града. А народа купуваше бясно и се радваше.

Следващият етап беше да се замислим за собствено производство на шампоани. Сами си направихме хомогенизатор, разбрахме каква е рецептата, каято платихме да ни я дадат експерти от завод Ален Мак Пловдив и по един съвсем примитивен начин започнахме да произвеждаме шампоани, като асортимета го завишихме от 3 на 20 вида шампоани, разликата между които беше само в боята и миризмата. Производствения ни капаците беше 6000 шампоана в денонощие, което прави около 1 TIR на седмица. Тогава си купихме и първия компютър, на който аз направих някакво подобие на оферта, която я разпратихме на всички фирми, с които вече се познавахме покрай ходенията из цяла Русия от предишния етап.

И чудото се случи. Една от фирмите ни пусна отговор-заявка за 40 TIR-a с шампоани, при това ги искаше спешно. Съгласно офертата се искаше 50% предплащане и ние не можешме да повярваме, че по сметката ни в банката постъпиха пари в такова голямо количество, което не можехме да си представим и в най-розовите ни сънища. За да я изпълним обаче тази заявка, трябваше да увеличим производствения си капацитет 20 пъти !!! Невероятно, но факт - ние успяхме да го направим за по-малко то 2 седмици. За нула време назначихме на работа над 1000 работника (кандидати имаше в изобилие), сдобихме с с още машини и оборудване, мотивирахме технолозите да правят 5 пъти повече варки за едно денонощие, накупихме стотици бидони за отлежаване на шампоана, за да изплуват мехурчетата и т.н. Всеки ден пристигаха 5-6 TIR-a със суровини, за да може за по-малко от 24 часа да се превърнат в 5-6 TIR-а със шампоани. За парите да не говоря - пристигаха и се лееха като из ведро, а печалбите бяха главозамайващи. Само за сведение - по него време целият град лепеше етикетки на бутилките надомно. Пристигат при нас, вземат бутилки и етикети, и после ги лепят в къщи. При нас нямаше къде, защото все още нямахме производствени площи. Колкото до града - по улиците му се виждаха стотици коли с натоварени на покрива им огромни чували с празни или налепени бутилки.

Всичко това продължи по-малко от година, защото кокуренцията не спи и започаха да ни намаляват обемите производство, продажната цена и от там печалбата. Тогава започна следващия етап - усвоихме производство и на пасти за зъби, след това и на боя за коса и т.н. Винаги бяхме първи пред конкурентните фирми и това ни даваше някакъв период от време, през който имахме бесни продажби с добра надценка. Междувременно дойде приватизацията и ние вече имахме достатъчно пари да си накупим няколко бивши държавни завода, които ги преустроихме за наши нужди, и така си решихме проблема с производствените площи.

Пика на продажбите ни беше една година, в която ние продадохме 80 милиона пасти за зъби по цена, 2 пъти по-висока от себестойността. От тогава насетне обаче нещата вървят само назад, но с бавни темпове. В последните 10-15 години обаче стабилизирахме всичко и към днешна дата аз съм доброволен пенсионер 15 години преди да ми дойде пенсионната възраст. Стоя си у дома, губя си времето пред компютъраа и чакам да дойде дивидента от едно или друго наше поделение.

Та това е всичко. Според мене заслугата на случайността е определяща, но има и някакъв малък процент наши заслуги за това, че успяхме да овладеем и контролираме непрекъснато нарастващата сложност на събитията в бизнеса.