ЕВГЕНИ КЪНЕВ
Светът се движи към нова икономическа парадигма.
Макар повечето икономисти да критикуват мащабните интервенции на правителствата и централните банки, всъщност това за дълго ще е новата нормалност. От началото на пандемията бяха изляти в света над 17 трлн долара в световната икономика, което представлява около 16% от световния БВП.
Най-трудно новата реалност се разбира от идеологическите привърженици на рейгъномиката и тачъризма и икономическите теории, на които те са послани - монетаризма, икономиката на предлагането и рационалните очаквания.
Оказва се, че от гледна точка на световната икономика през последните 200 години това са били малки паузи в непрекъснатото увеличаване на държавата в обществените отношения, в частност и икономиката- макар и под различни форми. Разбира се, не линейно, а циклично.
Какво имам предвид?
Още през XIX в. немският икономист Адолф Вагнер е установил, че държавните разходи в процент към националния доход имат тенденция да нарастват - положение, известно като Закон на Вагнер. Според него това се дължи на нарастването на населението и на хуманизирането на социалните отношения.
Емпирично доказуемо е и твърдението на социлога Е. Енгел, че при дадени вкусови предпочитания с нарастване на доходите частта от тях за храна относително намалява и растат разходите за различни услуги, в т.ч. оказвани от правителството. Това положение е известно като Закон на Енгел. Американецът Карол Райт, продължавайки този емпиричен анализ, установява, че делът на разходите за облекло остава приблизително еднакъв, на тези за жилище се променя незначително, а за обучения, здравеопазване, пътувания и развлечения расте. Тези изводи на К. Райт често се приписват на Е.Енгел.
По-късно след Втората световна война същите закономерности потвърждава и американският макроикономист и теоретик на публичните финанси Ричард Мъсгрейв. Причините според него са в три групи. Първо, нараства търсенето за публични услуги в областите социално и пенсионно дело, здравеопазване и образование. На второ място, паралелно нарастват публичните разходи по администрацията и сигурността. И трето, невъзможността за постоянно увеличаване на данъците води до нарастване на дълговете и лихвите за тяхното обслужване.
Така че критиците на "голямата държава" в крайна сметка грешат. Като правило, с някои изключения - колкото по-развита е една държава, то толкова по-голям е делът на публичните разходи в БВП. И обратно.
Познайте кои държави в ЕС имат най-малък дял на публичните разходи в БВП (изключая специалния случай Ирландия) през 2020 ?
Познахте: Румъния и България.
Светът се движи към нова икономическа парадигма.
Макар повечето икономисти да критикуват мащабните интервенции на правителствата и централните банки, всъщност това за дълго ще е новата нормалност. От началото на пандемията бяха изляти в света над 17 трлн долара в световната икономика, което представлява около 16% от световния БВП.
Най-трудно новата реалност се разбира от идеологическите привърженици на рейгъномиката и тачъризма и икономическите теории, на които те са послани - монетаризма, икономиката на предлагането и рационалните очаквания.
Оказва се, че от гледна точка на световната икономика през последните 200 години това са били малки паузи в непрекъснатото увеличаване на държавата в обществените отношения, в частност и икономиката- макар и под различни форми. Разбира се, не линейно, а циклично.
Какво имам предвид?
Още през XIX в. немският икономист Адолф Вагнер е установил, че държавните разходи в процент към националния доход имат тенденция да нарастват - положение, известно като Закон на Вагнер. Според него това се дължи на нарастването на населението и на хуманизирането на социалните отношения.
Емпирично доказуемо е и твърдението на социлога Е. Енгел, че при дадени вкусови предпочитания с нарастване на доходите частта от тях за храна относително намалява и растат разходите за различни услуги, в т.ч. оказвани от правителството. Това положение е известно като Закон на Енгел. Американецът Карол Райт, продължавайки този емпиричен анализ, установява, че делът на разходите за облекло остава приблизително еднакъв, на тези за жилище се променя незначително, а за обучения, здравеопазване, пътувания и развлечения расте. Тези изводи на К. Райт често се приписват на Е.Енгел.
По-късно след Втората световна война същите закономерности потвърждава и американският макроикономист и теоретик на публичните финанси Ричард Мъсгрейв. Причините според него са в три групи. Първо, нараства търсенето за публични услуги в областите социално и пенсионно дело, здравеопазване и образование. На второ място, паралелно нарастват публичните разходи по администрацията и сигурността. И трето, невъзможността за постоянно увеличаване на данъците води до нарастване на дълговете и лихвите за тяхното обслужване.
Така че критиците на "голямата държава" в крайна сметка грешат. Като правило, с някои изключения - колкото по-развита е една държава, то толкова по-голям е делът на публичните разходи в БВП. И обратно.
Познайте кои държави в ЕС имат най-малък дял на публичните разходи в БВП (изключая специалния случай Ирландия) през 2020 ?
Познахте: Румъния и България.
Коментар