Под властта и контрола на Старшата
Текстът е от блога на Пейо Попов "Трънки и блогинки"
Вчера в 16:00ч. стотици хора разпространиха по всичките им достъпни канали неновината за подаването на оставката на Орешарски. След 106 дни безрезултатни протести, съзнателно и нарочно напълно нормални хора ентусиазирано разпространяваха и се радваха на една съзнавана неистина, водени от желанието тя да бъде действителност.
Този акт, който може да е странен за незапознатия наблюдател, за мен завърши историята, която считам за най-доброто аналогично описание на протестите и протестиращите. Началото на тази история е разказана от Райко Байчев в статията му "Хватката на Старшата". Преписвам целия откъс:
"Станишев смята, че протестират 10 000, но останалите 7 милиона мълчат. Кофти хватка, а? Навярно ви се вие от безсилие. А тая хватка е описана и четена. В "Полет над кукувиче гнездо" – книга, дето трябва да размахаме по площадите. В оная проклета лудница има всякакви луди. Момчетата на Макмърфи, за които има надежда, шанс и спасение. И още два типа – Хрониците и Острите. Тия дето стоят на един стол, с празен поглед по цял ден, онемели, потънали в мъглата. В един миг се стига до гласуване, понеже момчетата искат да гледат бейзбол. Всички вдигат ръце и вече тръпнат в очакване нещата да станат. Но Старшата казва – вие не сте мнозинство! И сочи към другите, многобройните, дето отдавна са се предали, изгубени, превзети и живеят като зеленчуци. Ей така ви прецакват вас, жадуващите промяна, с номера за Хрониците. Защото истината е, че в тази страна е пълно, препълнено с хора, на които онзи дял в мозъка, който отговаря за социалното и битката за него, отдавна е лоботомиран. И то жестоко, с онази смъртоносна серия от лъжи, даването на надежди и хищното им отнемане, поголовна бедност и унижения, след които човешкото започва да мъждука и гасне – преход. Бъдете сигурни: ако не успеете, вие сте следващите. Сбъднете тези протести. Иначе Старшата ще ви хакне в стола на Хрониците, без да се усетите. Удобно вцепенени, както пееха Пинк Флойд."
Знаете ли как продължава тази история?
След като им е отказано разрешение да гледат мача, работоспособните луди са пратени да извършват обичайните дейности в сградата. Но когато става време за мача, главният герой, Макмърфи прекъсва работата си, отива пред телевизора, включва го на бейзболния мач. После примъква още един стол пред себе си, сяда и кръстосва крака върху втория стол, обляга се назад и си запалва цигара. Почесва се по корема и се прозява и въздъхва: "Е-ех! Сега ми трябва само една биричка и една мацка."
Като го вижда как се е настанил и гледа мача, Старшата изключва захранването на телевизора. Макмърфи не помръдва и се държи така, сякаш картината въобще не е угасена и мача си продължава. Седи така, сплел пръсти на тила, опнал крака на стола, а цигарата дими ли, дими изпод ръба на шапката му — гледа телевизия.Старшата почервенява, побеснява и започва да крещи: "Мистър Макмърфи, казах, че по това време на деня вие сте длъжен да работите. Не разбирате ли, че вие сте изпратен в тази болница на лечение. Вие сте под моя… под властта на лекарския персонал. Под властта и контрола…" Макмърфи не ѝ обръща никакво внимание и продължава да се вълнува от мача, който все едно се излъчва на телевизора пред него. Един по един и другите луди идват и сядат до него. Един по един и те започват да се вълнуват от случващото се на неподвижния сив екран, сякаш бейзболният мач се вижда ясно като бял ден, а Старшата фучи и крещи отзаде им.
В книгата главата завършва така: "Ако в тоя момент влезеше някой и ни видеше как неколцина мъже наблюдаваме празния екран на телевизора, а една петдесетгодишна жена пищи и врещи зад главите ни за дисциплина и ред, щеше да си помисли, че всичките сме луди, колкото си искаме."
Вчера стотици хора гледаха екраните си, на които чаканата новина липсваше и липсваше, и се радваха и вълнуваха на оставката, която знаеха, че не е подадена, все едно бяха пациенти на лудницата, описана от Кен Киси в "Полет над кукувиче гнездо".
Някои ще намерят поведението им за тактически уместно и подходящо, други ще го критикуват и осмиват – не ме интересува оценката им. Самият факт, че разумни и дееспособни хора намират като единствена разумна възможност да се държат като психично болни ме смазва. Проклета да е тази власт, която докара граждани до състоянието на луди. Тя няма основание да остане. Оставка, веднага!
Текстът е от блога на Пейо Попов "Трънки и блогинки"
Вчера в 16:00ч. стотици хора разпространиха по всичките им достъпни канали неновината за подаването на оставката на Орешарски. След 106 дни безрезултатни протести, съзнателно и нарочно напълно нормални хора ентусиазирано разпространяваха и се радваха на една съзнавана неистина, водени от желанието тя да бъде действителност.
Този акт, който може да е странен за незапознатия наблюдател, за мен завърши историята, която считам за най-доброто аналогично описание на протестите и протестиращите. Началото на тази история е разказана от Райко Байчев в статията му "Хватката на Старшата". Преписвам целия откъс:
"Станишев смята, че протестират 10 000, но останалите 7 милиона мълчат. Кофти хватка, а? Навярно ви се вие от безсилие. А тая хватка е описана и четена. В "Полет над кукувиче гнездо" – книга, дето трябва да размахаме по площадите. В оная проклета лудница има всякакви луди. Момчетата на Макмърфи, за които има надежда, шанс и спасение. И още два типа – Хрониците и Острите. Тия дето стоят на един стол, с празен поглед по цял ден, онемели, потънали в мъглата. В един миг се стига до гласуване, понеже момчетата искат да гледат бейзбол. Всички вдигат ръце и вече тръпнат в очакване нещата да станат. Но Старшата казва – вие не сте мнозинство! И сочи към другите, многобройните, дето отдавна са се предали, изгубени, превзети и живеят като зеленчуци. Ей така ви прецакват вас, жадуващите промяна, с номера за Хрониците. Защото истината е, че в тази страна е пълно, препълнено с хора, на които онзи дял в мозъка, който отговаря за социалното и битката за него, отдавна е лоботомиран. И то жестоко, с онази смъртоносна серия от лъжи, даването на надежди и хищното им отнемане, поголовна бедност и унижения, след които човешкото започва да мъждука и гасне – преход. Бъдете сигурни: ако не успеете, вие сте следващите. Сбъднете тези протести. Иначе Старшата ще ви хакне в стола на Хрониците, без да се усетите. Удобно вцепенени, както пееха Пинк Флойд."
Знаете ли как продължава тази история?
След като им е отказано разрешение да гледат мача, работоспособните луди са пратени да извършват обичайните дейности в сградата. Но когато става време за мача, главният герой, Макмърфи прекъсва работата си, отива пред телевизора, включва го на бейзболния мач. После примъква още един стол пред себе си, сяда и кръстосва крака върху втория стол, обляга се назад и си запалва цигара. Почесва се по корема и се прозява и въздъхва: "Е-ех! Сега ми трябва само една биричка и една мацка."
Като го вижда как се е настанил и гледа мача, Старшата изключва захранването на телевизора. Макмърфи не помръдва и се държи така, сякаш картината въобще не е угасена и мача си продължава. Седи така, сплел пръсти на тила, опнал крака на стола, а цигарата дими ли, дими изпод ръба на шапката му — гледа телевизия.Старшата почервенява, побеснява и започва да крещи: "Мистър Макмърфи, казах, че по това време на деня вие сте длъжен да работите. Не разбирате ли, че вие сте изпратен в тази болница на лечение. Вие сте под моя… под властта на лекарския персонал. Под властта и контрола…" Макмърфи не ѝ обръща никакво внимание и продължава да се вълнува от мача, който все едно се излъчва на телевизора пред него. Един по един и другите луди идват и сядат до него. Един по един и те започват да се вълнуват от случващото се на неподвижния сив екран, сякаш бейзболният мач се вижда ясно като бял ден, а Старшата фучи и крещи отзаде им.
В книгата главата завършва така: "Ако в тоя момент влезеше някой и ни видеше как неколцина мъже наблюдаваме празния екран на телевизора, а една петдесетгодишна жена пищи и врещи зад главите ни за дисциплина и ред, щеше да си помисли, че всичките сме луди, колкото си искаме."
Вчера стотици хора гледаха екраните си, на които чаканата новина липсваше и липсваше, и се радваха и вълнуваха на оставката, която знаеха, че не е подадена, все едно бяха пациенти на лудницата, описана от Кен Киси в "Полет над кукувиче гнездо".
Някои ще намерят поведението им за тактически уместно и подходящо, други ще го критикуват и осмиват – не ме интересува оценката им. Самият факт, че разумни и дееспособни хора намират като единствена разумна възможност да се държат като психично болни ме смазва. Проклета да е тази власт, която докара граждани до състоянието на луди. Тя няма основание да остане. Оставка, веднага!
Коментар