малко истини за българската армия, при това преди 20 години. Сега е сигурно 10 пъти по зле 
.
Значи един месец преди официалния старт, тръгваме от България авангардната група - юнак до юнака, разузнавач до разузнавача, мила моя майно льо (да ви споделя една малка тайна - във всяка една армия, първи напред се пращат най-големите серсеми. Така де - и да ги освиткат, да не е голяма загубата ).
Излитаме от Пловдив след лек дъжд, с руски транспортни Ил-ове, в едно със все Зиловете и Уазките - бе като на война.
Кацаме в някаква пустиня -първи шок, баси мамата и жега -все едно си си заврял главата в добре загрята като за печене фурна, ужас...
Водят ни веднага в една огромна столова с всичките му екстри - гледаме и се държим като същински бушмени (наблюдавал съм колеги по-късно, винаги е такава реакцията при първо влизане в голяма US столова).
Няколко часа пътуване до малка база в пустинята и сме настанени по тъмно в прашните палатки. Никой от "аскера" не знае къде сме, пък и смее ли някой да пита .
На другия ден вече поокопитени взехме "со страхом бога" да подпитваме старши националния ни и заместника му (страхотни хора и офицери, да са живи и здрави!) и разбираме, че сме в Кувейт и в тая английска дупка (базата) ще прекараме седмица и нещо за климатизация, после - Карбала.
Отиваме за закуска, под строй! Само ние така от цялата база, където бяха по това време испанците, англичани и малко американци. Сега ще кажете ред трябва да има, ала бала... ама останалите нации бяха подпитвали дали не сме затворници, щото при тях само лишените от свобода отивали под строй за храна. Както и да е...
Ааа забравих, пак само ние от целия лагер имахме назначен дневален по палатка - да не ни открадне някой партакешите . Поне тук видния карловски пълководец (който играе основна роля в спектакъла по-натам) взе от дума, та не се стоеше за смях на всички пред палатката, а вътре.
Мина се време и часът удари - утре тръгваме за Ирак! Събрахме пълнителите и всички отиват при камионите, за да ги налентоват. Моя милост за късмет се падам дневален... Надничам си аз при старши националните, докато гледат на лаптопа снимки на Карбала и в този момент се появява Моча (прякор естествено). Питам аз: "К'во стаа Моч" и получавам отговор: "Ида да взема един кашон с вода, щото ше се забавим. Тоо..., май сме забравили патроните в България". Взима той кашона с водата и си излезнаа...
Обръщам се аз към Старшите и ги виждам как се гледат в очите , стана ми неловко така и се изсулих навън.
Чак тогава почнах и аз да осъзнавам в каква нелепа ситуация сме - в цялото войнство имахме само две "оръжия"- моя и на старшината Бат Рамбо ножовете.
И от никой не можем да вземем назаем патрони, щото всички нации са с кал. 5.56. Предния ден бяха пристигнали украйнците, ама те пък с 5.45...
От тия ми мисли ме изтръгва Зам.старшия - подполковника "Г". Изскача той от палатката разтреперан и почва да ми вика същите тия неща дето си ги мислих сам преди малко. Аз пък невъзмутим, изчаках да си излее болката и казвам : "Е нали ходим под строй за яденето, значи всичко трябва да ни е наред", от което оня пак запали "Така е, така е, аз ей ся ше му ....." (тука ще го цензурирам) и отпраши по посока камионите.
/на следващите събития не съм пряк свидетел, но ги преразказвам от преките участници: пристига значи при камионите въпросния подполковник (вметка: Старши нац. - полковник, беше един от най-културните мъже, които съм срещал. Този човек не мога и да си го представя да викне. Виж заместника можеше ) и "от движение" почва да нарежда командира на войската - майора "П". Викал каквото викал и си тръгнал. И тука почва интересното: майора "П" строява цялата войска, подава се благата команда "Паднии" и се почват едни лицеви опори в прахоляка -няма редници, старшини, старши лейтенанти, наред. За нецензурните викове е излишно да споменавам, нали. Синтезирания от тях довод е "Защо сте казали, че няма патроните бе!".
(сега само мога да гадая какво му е било в главата... Но за мене си съм убеден, че в паниката си при откриване на липсата е мислел тихо да се изсулим в Ирак без патроните и така да дочакаме основните сили. Да не се разбере нали . Да ама не - щото така или иначе трябваше да даде патрони за макаровите на старши националните . Пак повтярям това си е мой анализ!)/
Идва следващото утро, пристигат автобусчетата и ескорта ни за Ирак. Ние в пълни доспехи се пощипваме какво аджеба ще правим -все още кьорав патрон нямаме, къде да вървим? А оня ми ти майор като се изока: "Айде бе, докога ще ми се мотаете -бързо по машините".
Тука вече хъката-мъката Старши националния започна да обяснява на началника на конвоя (сержант) каква е ситуацията... Да ви кажа истински ми стана жал за полковника - оня ми ти американец като отвори една уста "За къде сте тръгнали бе, на пикник?!? Вие знаете ли изобщо къде се намирате... " и прочие. Навика човека пред нас едно хубаво, па го дръпна в палатката заедно със заместника.
Свалиха ни от автобусите, а те изчезнаха нанякъде и се върнаха чак вечерта с "една торба" иракски патрони за АК и макаров. На човек се паднаха по 20 патрона за автомата и 16 за макаровия.....
Така изкарахме докато дойде основния контингент.
. Значи един месец преди официалния старт, тръгваме от България авангардната група - юнак до юнака, разузнавач до разузнавача, мила моя майно льо (да ви споделя една малка тайна - във всяка една армия, първи напред се пращат най-големите серсеми. Така де - и да ги освиткат, да не е голяма загубата ).
Излитаме от Пловдив след лек дъжд, с руски транспортни Ил-ове, в едно със все Зиловете и Уазките - бе като на война.
Кацаме в някаква пустиня -първи шок, баси мамата и жега -все едно си си заврял главата в добре загрята като за печене фурна, ужас...
Водят ни веднага в една огромна столова с всичките му екстри - гледаме и се държим като същински бушмени (наблюдавал съм колеги по-късно, винаги е такава реакцията при първо влизане в голяма US столова).
Няколко часа пътуване до малка база в пустинята и сме настанени по тъмно в прашните палатки. Никой от "аскера" не знае къде сме, пък и смее ли някой да пита .
На другия ден вече поокопитени взехме "со страхом бога" да подпитваме старши националния ни и заместника му (страхотни хора и офицери, да са живи и здрави!) и разбираме, че сме в Кувейт и в тая английска дупка (базата) ще прекараме седмица и нещо за климатизация, после - Карбала.
Отиваме за закуска, под строй! Само ние така от цялата база, където бяха по това време испанците, англичани и малко американци. Сега ще кажете ред трябва да има, ала бала... ама останалите нации бяха подпитвали дали не сме затворници, щото при тях само лишените от свобода отивали под строй за храна. Както и да е...
Ааа забравих, пак само ние от целия лагер имахме назначен дневален по палатка - да не ни открадне някой партакешите . Поне тук видния карловски пълководец (който играе основна роля в спектакъла по-натам) взе от дума, та не се стоеше за смях на всички пред палатката, а вътре.
Мина се време и часът удари - утре тръгваме за Ирак! Събрахме пълнителите и всички отиват при камионите, за да ги налентоват. Моя милост за късмет се падам дневален... Надничам си аз при старши националните, докато гледат на лаптопа снимки на Карбала и в този момент се появява Моча (прякор естествено). Питам аз: "К'во стаа Моч" и получавам отговор: "Ида да взема един кашон с вода, щото ше се забавим. Тоо..., май сме забравили патроните в България". Взима той кашона с водата и си излезнаа...
Обръщам се аз към Старшите и ги виждам как се гледат в очите , стана ми неловко така и се изсулих навън.
Чак тогава почнах и аз да осъзнавам в каква нелепа ситуация сме - в цялото войнство имахме само две "оръжия"- моя и на старшината Бат Рамбо ножовете.
И от никой не можем да вземем назаем патрони, щото всички нации са с кал. 5.56. Предния ден бяха пристигнали украйнците, ама те пък с 5.45...
От тия ми мисли ме изтръгва Зам.старшия - подполковника "Г". Изскача той от палатката разтреперан и почва да ми вика същите тия неща дето си ги мислих сам преди малко. Аз пък невъзмутим, изчаках да си излее болката и казвам : "Е нали ходим под строй за яденето, значи всичко трябва да ни е наред", от което оня пак запали "Така е, така е, аз ей ся ше му ....." (тука ще го цензурирам) и отпраши по посока камионите.
/на следващите събития не съм пряк свидетел, но ги преразказвам от преките участници: пристига значи при камионите въпросния подполковник (вметка: Старши нац. - полковник, беше един от най-културните мъже, които съм срещал. Този човек не мога и да си го представя да викне. Виж заместника можеше ) и "от движение" почва да нарежда командира на войската - майора "П". Викал каквото викал и си тръгнал. И тука почва интересното: майора "П" строява цялата войска, подава се благата команда "Паднии" и се почват едни лицеви опори в прахоляка -няма редници, старшини, старши лейтенанти, наред. За нецензурните викове е излишно да споменавам, нали. Синтезирания от тях довод е "Защо сте казали, че няма патроните бе!".
(сега само мога да гадая какво му е било в главата... Но за мене си съм убеден, че в паниката си при откриване на липсата е мислел тихо да се изсулим в Ирак без патроните и така да дочакаме основните сили. Да не се разбере нали . Да ама не - щото така или иначе трябваше да даде патрони за макаровите на старши националните . Пак повтярям това си е мой анализ!)/
Идва следващото утро, пристигат автобусчетата и ескорта ни за Ирак. Ние в пълни доспехи се пощипваме какво аджеба ще правим -все още кьорав патрон нямаме, къде да вървим? А оня ми ти майор като се изока: "Айде бе, докога ще ми се мотаете -бързо по машините".
Тука вече хъката-мъката Старши националния започна да обяснява на началника на конвоя (сержант) каква е ситуацията... Да ви кажа истински ми стана жал за полковника - оня ми ти американец като отвори една уста "За къде сте тръгнали бе, на пикник?!? Вие знаете ли изобщо къде се намирате... " и прочие. Навика човека пред нас едно хубаво, па го дръпна в палатката заедно със заместника.
Свалиха ни от автобусите, а те изчезнаха нанякъде и се върнаха чак вечерта с "една торба" иракски патрони за АК и макаров. На човек се паднаха по 20 патрона за автомата и 16 за макаровия.....
Така изкарахме докато дойде основния контингент.
Коментар