Западът и неговите либерални ценности – основен враг
Както вече стана ясно, политиката на вечността предполага не решаване на проблемите на собственото общество, а отвличане на вниманието от тези проблеми посредством раздуване на страха от външния враг с цел консолидиране на властта на управляващата върхушка. Тъй като руската версия на политиката на вечността се базира на квази-фашисткият (Снайдър го нарича директно фашистки) консерватизъм на Евразийството, което пък от своя страна предполага отричане на либералните ценности, съвсем логично изборът на врага да бъде Западът и либералната демокрация.
По-нататък, Снайдър пояснява, че ЕС и САЩ са „определени като заплаха не заради нещо, което са направили, а заради ценностите, които въплъщават“. В този смисъл Западът е не просто чисто идеологическа заплаха за Евразийството и „вечността“. Самото съществуване на Запада и неговите ценности могат да служат като постянни точки на съотнасяне на Русия към постиженията на Запада и това да създаде напрежение вътре в самата Русия, което пък може да подкопае властта на лидера и олгиархията.
От гледна точка на Западните ценности, една система на управление, в която доминират шепа клептократи и чиято основна политическа цел е запазване на властта, е нелегитимна. Подобни нагласи са наистина заплашителни за „Русия“ или по-точно казано за властващата там олигархия.
Снайдър посочва и още една причина Западът да бъде избран за враг, за целите на Путинската пропаганда – защото Западът не представлява никаква заплаха за Русия. Както пояснявя Снайдър, най-добре е да се избере враг, който не представлява реална заплаха, тъй като обсъждането на реални врагове и заплахи може да разкрие действителни слабости.
В подкрепа на твърдението, че Западът не представлява реална заплаха за Русия, Снайдър напомня, че след края на Студената война САЩ намаляват военното си присъствие в Европа от 300 000 войници през 1991 на 60 000 през 2012. През 2004 г. Путин не представя разширяването на НАТО като заплаха и дори говори благосклонно за бъдещо членство на Украйна в ЕС. Снайдър посочва също така, че през 2009 г. представителят на Руската федерация в НАТО изразява тревогата си, че НАТО може да се изтегли от Афганистан, като настоява американските войски да останат по границите с Русия. През същата 2009 г. Барак Обама пректратява изграждането на американската противоракетна система за отбрана на Източна Европа в Полша и Чехия, а през 2009 Русия сътрудничи със САЩ и позволява на американски военни самолети да ползват руското въздушно пространство. А когато Мит Ромни през 2012 г. нарича Русия „геополитически враг номер едно на САЩ“, Барак Обама и Хилъри Клинтън се отнасят с насмешка към тези твърдения, посочвайки, че Студената война е в миналото и че САЩ и Русия, макар да имат някои различия във възгледите си, са прагматични партньори.
Снайдър обаче подчертава, че логиката и фактите са без значение. През 2011 г. Путин отново заема поста президент след фалшифицирани избори, което предизвиква вълна от недоволство в цяла Русия. В тази обстановка на Путин му е необходим идеологически враг, който да пасне на пропагандните цели и потребности на „лидера“. Путин избира Хилари Клинтън като основна мишена за нападките си, както смята Снайдър, отчасти защото е жена, а определен тип мъже (предполага се със силни комплекси) винаги предпочитат да стоварят вината върху някоя жена.
Така или иначе, тезата на Снайдър е, че през съдбовната зима 2011-2012 Путин рязко пренасочва руската политика към национализъм и неофашизъм вдъхновен от идеите на хора като Иван Илин и Александър Дугин. През 2012 г. в Русия се създава „Изборският клуб“, квазифашистки руски мозъчен тръст начело с Александър Пороханов. Снайдър посочва, че една от основните идеи на Пороханов е идеята за една „безкрайна битка на абстрактните морски хора срещу сърдечните и праведни земни хора“. „Морските хора“ е референция към атлантизма, ядрото на който са САЩ и Великобритания, а „земните хора“ са разбира се невинните руснаци.
Невинността на Русия и греховният Запад
Според Снайдър една от централните идеи на модерния руски квазифашизъм (който той директно нарича фашизъм) е тезата, че светът е греховен, но Русия и руският народ са останали чисти и невинни жертви на запленения от злото външен свят. Според този начин на мислене Русия е жертва на постоянни външни атаки, които оправдават всякава руска реакция, която така или иначе е провокирана от вън. По този начин, понеже Русия и руският народ са принудени от външния натиск да бъдат в постоянна отбранителна позиция, те не могат да извършат никакво зло – отбраната срещу злото оправдава средствата. Тази теза е развита от вече споменатият квазифашистки идеолог Иван Илин от началтото на ХХ век и впоследствие идеите на Илин са възприети от Путин.
Иван Илин е белогвардейски философ, който през 20-те и 30-те години на ХХ век живее като изгнаник в Германия и после в Швейцария. Майката на Илин е германка и той пише еднакво често и на руски и на немски. През 20-те години Илин е загрижен, че италианците достигат до идеята за фашизма преди руснаците, но се утешава с това, че „бялото движение като такова е по-дълбоко и по-широко от италианския фашизъм“. Илин става поддръжник на Хитлер, в когото вижда защитник на цивилизацията от болшевизма. Според Илин нацизмът е духовност, част от която трябва да станат и руснаците. След Втората световна война Иван Илин не променя убежденията си и смята, че Хитлер просто е извъшил някои грешки, като например негативното отношение към религията, но като цяло Илин смята, че „фашизмът е бил прав“.
За разлика от италианския фашизъм или немския националсоциализъм, Илин запазва религията като част от философията си. Той смята, че след като създава света, Бог изоставя човека в един духовен и морален релативизъм, което води до несъвършенството на този свят. Илин смята обаче, че божественият свят трябва да бъде възвърнат, като това може да стане като престанем да съществуваме като индивидуални човешки същества. Снайдър цитира Илин, който казва: „Злото започва, където започва личността“. Илин смята, че нашата индивидуалност доказва, че светът е грешен. По тази причина, Илин презира средната класа, чийто индивидуални права и гражданско общество допринасят за разпада на света и за отдалечаването от Бог.
На фона на това глобално разложение, на това безкрайно зло, Русия е единственото изключение. Пресъздавайки мирогледа на Илин, Снайдър казва, че „когато Бог сътворил света, Русия някак си избегнала историята и останала във вечността“. Следователно, по логиката на Илин, Русия преживява безкрайна поредица от външни атаки. Така, от негова гледна точка, експанзията на Руската държава и превръщането й в огромна империя е проява на самоотбрана, а не на агресия. С други думи Русия винаги е била жертва, самата Русия никога не е вършила и не е могла да извърши злини, а злото може само да бъде извършено срещу нея.
Снайдър синтезира идеята за логиката на невинността на Илин по следния начин: „Всичко друго в света може да бъде зло, но аз и моята общност сме добри, защото аз съм аз самият, а моята общност е моя. Другите могат да бъдат заблудени и запленени от фактите и страстите на историята, но моята нация и аз самият сме съхранили една предисторична невинност.“
Особено значение за Илин има спасението. За него „неоспорим факт е, че фашизмът е спасителен ексцес на патриотичен произвол“. Според него Русия се нуждае от спасител, който да извърши рицарска саможертва. „Ние ще приемем нашата свобода и нашите закони от руския патриот, който води Русия към спасение.“ Разбира се, според Илин „свободата“ се свежда до безпрекословното подчинение на спасителя.
Идеите на Иван Илин представялавт не просто някакъв исторически куриоз. Според Снайдър, Иван Илин е всъщност един от основните идейни вдъхновители на Владимир Путин. През 2005 г. Путин пренася тленните останки на Илин в Русия. Когато през 2014 година Путин е помолен от група студенти да посочи исторически авторитет, той споменава едно единствено име – Иван Илин. Путин неколкократно се позовава на Илин включително в свои статии публикувани в руската преса, които Снайдър цитира.
Както казва Снайдър, „политиката на вечността дава на Путин свободата да възприеме и белите, и червените като невинни руски реакции на външни заплахи.“ След като цялото зло идва от вън е безсмислено да бъдат осъждани руснаците. Те са невинни жертви на привнесеното отвън зло и следователно крайно-левите и крайно-десните трябва да се обединят под скиптъра на Путин. С Илиновите идеи дават подтик на Путин към политиката на вечността и възможността той да постигне (възвърне) тоталността на руското общество в един претворен спрямо настощето илинов замисъл. Нуждата от възвръщане на тази тоталност става най-силно изразена по време на протестите от 2011-2012, когато съществува реална опасност Русия до поеме пътя към едно по-плуралистично и либерално общество.
Тези идеи са също и основа за мита, че Русия със своята невинност по самата си същност произвежда хармония и че на нея трябва да й се позволи да разпространи своята разновидност на мира сред съседите си. Като контрапункт на бездънния руски извор на доброта и хармония е Западът, който по думите на Дугин, е „глобалният капиталистически октопод; той е матрица на прогнилата културна перверзия и на порок, на измама и цинизъм, на насилие и лицемерие.“
Снайдър посочва, че „тези характеристики на Запада са аксиоми, а не наблюдения“. Те очевидно са насочени да възбуждат емоциите на масите, а не да подтикват към логическо и аналитично мислене. Всъщност логиката и фактите са смъртен враг на този тип пропаганда, която, според Снайдър, в генезиса си е фашистка. Русия има мисията да разпространява един нов световен ред на мир, хармония и стабилност. Конкретните факти разбира се са без значение.
https://politicsandeconomics152471751.wordpress.com/
Както вече стана ясно, политиката на вечността предполага не решаване на проблемите на собственото общество, а отвличане на вниманието от тези проблеми посредством раздуване на страха от външния враг с цел консолидиране на властта на управляващата върхушка. Тъй като руската версия на политиката на вечността се базира на квази-фашисткият (Снайдър го нарича директно фашистки) консерватизъм на Евразийството, което пък от своя страна предполага отричане на либералните ценности, съвсем логично изборът на врага да бъде Западът и либералната демокрация.
По-нататък, Снайдър пояснява, че ЕС и САЩ са „определени като заплаха не заради нещо, което са направили, а заради ценностите, които въплъщават“. В този смисъл Западът е не просто чисто идеологическа заплаха за Евразийството и „вечността“. Самото съществуване на Запада и неговите ценности могат да служат като постянни точки на съотнасяне на Русия към постиженията на Запада и това да създаде напрежение вътре в самата Русия, което пък може да подкопае властта на лидера и олгиархията.
От гледна точка на Западните ценности, една система на управление, в която доминират шепа клептократи и чиято основна политическа цел е запазване на властта, е нелегитимна. Подобни нагласи са наистина заплашителни за „Русия“ или по-точно казано за властващата там олигархия.
Снайдър посочва и още една причина Западът да бъде избран за враг, за целите на Путинската пропаганда – защото Западът не представлява никаква заплаха за Русия. Както пояснявя Снайдър, най-добре е да се избере враг, който не представлява реална заплаха, тъй като обсъждането на реални врагове и заплахи може да разкрие действителни слабости.
В подкрепа на твърдението, че Западът не представлява реална заплаха за Русия, Снайдър напомня, че след края на Студената война САЩ намаляват военното си присъствие в Европа от 300 000 войници през 1991 на 60 000 през 2012. През 2004 г. Путин не представя разширяването на НАТО като заплаха и дори говори благосклонно за бъдещо членство на Украйна в ЕС. Снайдър посочва също така, че през 2009 г. представителят на Руската федерация в НАТО изразява тревогата си, че НАТО може да се изтегли от Афганистан, като настоява американските войски да останат по границите с Русия. През същата 2009 г. Барак Обама пректратява изграждането на американската противоракетна система за отбрана на Източна Европа в Полша и Чехия, а през 2009 Русия сътрудничи със САЩ и позволява на американски военни самолети да ползват руското въздушно пространство. А когато Мит Ромни през 2012 г. нарича Русия „геополитически враг номер едно на САЩ“, Барак Обама и Хилъри Клинтън се отнасят с насмешка към тези твърдения, посочвайки, че Студената война е в миналото и че САЩ и Русия, макар да имат някои различия във възгледите си, са прагматични партньори.
Снайдър обаче подчертава, че логиката и фактите са без значение. През 2011 г. Путин отново заема поста президент след фалшифицирани избори, което предизвиква вълна от недоволство в цяла Русия. В тази обстановка на Путин му е необходим идеологически враг, който да пасне на пропагандните цели и потребности на „лидера“. Путин избира Хилари Клинтън като основна мишена за нападките си, както смята Снайдър, отчасти защото е жена, а определен тип мъже (предполага се със силни комплекси) винаги предпочитат да стоварят вината върху някоя жена.
Така или иначе, тезата на Снайдър е, че през съдбовната зима 2011-2012 Путин рязко пренасочва руската политика към национализъм и неофашизъм вдъхновен от идеите на хора като Иван Илин и Александър Дугин. През 2012 г. в Русия се създава „Изборският клуб“, квазифашистки руски мозъчен тръст начело с Александър Пороханов. Снайдър посочва, че една от основните идеи на Пороханов е идеята за една „безкрайна битка на абстрактните морски хора срещу сърдечните и праведни земни хора“. „Морските хора“ е референция към атлантизма, ядрото на който са САЩ и Великобритания, а „земните хора“ са разбира се невинните руснаци.
Невинността на Русия и греховният Запад
Според Снайдър една от централните идеи на модерния руски квазифашизъм (който той директно нарича фашизъм) е тезата, че светът е греховен, но Русия и руският народ са останали чисти и невинни жертви на запленения от злото външен свят. Според този начин на мислене Русия е жертва на постоянни външни атаки, които оправдават всякава руска реакция, която така или иначе е провокирана от вън. По този начин, понеже Русия и руският народ са принудени от външния натиск да бъдат в постоянна отбранителна позиция, те не могат да извършат никакво зло – отбраната срещу злото оправдава средствата. Тази теза е развита от вече споменатият квазифашистки идеолог Иван Илин от началтото на ХХ век и впоследствие идеите на Илин са възприети от Путин.
Иван Илин е белогвардейски философ, който през 20-те и 30-те години на ХХ век живее като изгнаник в Германия и после в Швейцария. Майката на Илин е германка и той пише еднакво често и на руски и на немски. През 20-те години Илин е загрижен, че италианците достигат до идеята за фашизма преди руснаците, но се утешава с това, че „бялото движение като такова е по-дълбоко и по-широко от италианския фашизъм“. Илин става поддръжник на Хитлер, в когото вижда защитник на цивилизацията от болшевизма. Според Илин нацизмът е духовност, част от която трябва да станат и руснаците. След Втората световна война Иван Илин не променя убежденията си и смята, че Хитлер просто е извъшил някои грешки, като например негативното отношение към религията, но като цяло Илин смята, че „фашизмът е бил прав“.
За разлика от италианския фашизъм или немския националсоциализъм, Илин запазва религията като част от философията си. Той смята, че след като създава света, Бог изоставя човека в един духовен и морален релативизъм, което води до несъвършенството на този свят. Илин смята обаче, че божественият свят трябва да бъде възвърнат, като това може да стане като престанем да съществуваме като индивидуални човешки същества. Снайдър цитира Илин, който казва: „Злото започва, където започва личността“. Илин смята, че нашата индивидуалност доказва, че светът е грешен. По тази причина, Илин презира средната класа, чийто индивидуални права и гражданско общество допринасят за разпада на света и за отдалечаването от Бог.
На фона на това глобално разложение, на това безкрайно зло, Русия е единственото изключение. Пресъздавайки мирогледа на Илин, Снайдър казва, че „когато Бог сътворил света, Русия някак си избегнала историята и останала във вечността“. Следователно, по логиката на Илин, Русия преживява безкрайна поредица от външни атаки. Така, от негова гледна точка, експанзията на Руската държава и превръщането й в огромна империя е проява на самоотбрана, а не на агресия. С други думи Русия винаги е била жертва, самата Русия никога не е вършила и не е могла да извърши злини, а злото може само да бъде извършено срещу нея.
Снайдър синтезира идеята за логиката на невинността на Илин по следния начин: „Всичко друго в света може да бъде зло, но аз и моята общност сме добри, защото аз съм аз самият, а моята общност е моя. Другите могат да бъдат заблудени и запленени от фактите и страстите на историята, но моята нация и аз самият сме съхранили една предисторична невинност.“
Особено значение за Илин има спасението. За него „неоспорим факт е, че фашизмът е спасителен ексцес на патриотичен произвол“. Според него Русия се нуждае от спасител, който да извърши рицарска саможертва. „Ние ще приемем нашата свобода и нашите закони от руския патриот, който води Русия към спасение.“ Разбира се, според Илин „свободата“ се свежда до безпрекословното подчинение на спасителя.
Идеите на Иван Илин представялавт не просто някакъв исторически куриоз. Според Снайдър, Иван Илин е всъщност един от основните идейни вдъхновители на Владимир Путин. През 2005 г. Путин пренася тленните останки на Илин в Русия. Когато през 2014 година Путин е помолен от група студенти да посочи исторически авторитет, той споменава едно единствено име – Иван Илин. Путин неколкократно се позовава на Илин включително в свои статии публикувани в руската преса, които Снайдър цитира.
Както казва Снайдър, „политиката на вечността дава на Путин свободата да възприеме и белите, и червените като невинни руски реакции на външни заплахи.“ След като цялото зло идва от вън е безсмислено да бъдат осъждани руснаците. Те са невинни жертви на привнесеното отвън зло и следователно крайно-левите и крайно-десните трябва да се обединят под скиптъра на Путин. С Илиновите идеи дават подтик на Путин към политиката на вечността и възможността той да постигне (възвърне) тоталността на руското общество в един претворен спрямо настощето илинов замисъл. Нуждата от възвръщане на тази тоталност става най-силно изразена по време на протестите от 2011-2012, когато съществува реална опасност Русия до поеме пътя към едно по-плуралистично и либерално общество.
Тези идеи са също и основа за мита, че Русия със своята невинност по самата си същност произвежда хармония и че на нея трябва да й се позволи да разпространи своята разновидност на мира сред съседите си. Като контрапункт на бездънния руски извор на доброта и хармония е Западът, който по думите на Дугин, е „глобалният капиталистически октопод; той е матрица на прогнилата културна перверзия и на порок, на измама и цинизъм, на насилие и лицемерие.“
Снайдър посочва, че „тези характеристики на Запада са аксиоми, а не наблюдения“. Те очевидно са насочени да възбуждат емоциите на масите, а не да подтикват към логическо и аналитично мислене. Всъщност логиката и фактите са смъртен враг на този тип пропаганда, която, според Снайдър, в генезиса си е фашистка. Русия има мисията да разпространява един нов световен ред на мир, хармония и стабилност. Конкретните факти разбира се са без значение.
https://politicsandeconomics152471751.wordpress.com/
Коментар