Това го бях написал и постнал на 4 декември 2018. Тогава почти никой не го взе насериозно. Дори форумците с ясен антипутински уклон ми обясняваха, че това не може да е така. Хубу, ама сега май нащата си идват на мястото и се оказва, че положението е точно толково зле, колкото е описано тука. А аз лично изобщо не се изненадах от действията на Путин.
Политиката на неизбежността на Запада е политика базирана на убеждението, че западният свят и ценности са доказали превъзходството си (веднъж и завинаги) пред всички останали алтернативи и че неизбежно светът ще възприеме западния модел. Този възглед до голяма степен съвпада с тезата на Фукуяма от началото на 1990-те, развита в книгата му „Краят на Историята“. В това убеждение на западните политици се крие известна доза арогантност, самонадеяност и нaивитет, които правят Запада по-лесна мишена за политиката на вечността.
Какво обаче е политиката на вечността?
Политиката на вечността най-общо е политика на социална стагнация и липса на социален прогрес. Путинова Русия е най-яркият пример за политика на вечността в днешно време. Снайдър смята, че Русия първа достига до политиката на вечността. Според него в началото на ХХI век реформата в Русия е станала невъзможна и дори немислима. Изходът е в провеждане на политика на вечността, т.е. стагнация, при която управляващата в Русия върхушка приема за даденост, че е неспособна да реформира странатa си и да я насочи към някаква форма на смислен социален прогрес. Ето защо местният руски „елит“, състоящ се от малка група корумпирани олигарси начело с Путин и тяхната свита от придворни „интелектуалци“ (например хора като Пороханов и Дугин от Изборския клуб, за които ще стане дума) си поставят като основна цел да се циментира статуквото и съответно да се запази заграбеното от олигархията. За тази цел е нeобходимо обществото да се държи в подчинение с помощта на пропагандата. Основен лайтмотив на Путиновата попаганда е търсене на външен враг, който те намират в лицето на западната либерална демокрация.
Експорт на политиката на вечността и имперски амбиции
За успеха на политиката на вечността, обаче, търсенето на външния враг и анти-вражеската пропаганда за отвличане на общественото внимание от истинските проблеми на общаството не е достатъчно. Вероятно това е урок научен от времето на СССР, който показва, че дори и най-грубата и маниакална вътрешна пропаганда насочена към външния враг е слаба срещу един динамично развиващ се в икономическо и социално отношение Запад.
Следователно, смята Снайдър, гаранцията за истинския успех за Руската клептокрация би бил експортът на политиката на вечността от Русия към Запада. Т.е. едно своеобразно разпространение на заразата така, че Америка и Европа да заприличат на Русия, а не обратното. В случай, че Западът се „интегрира“ с Русия, нуждата от реформиране на Русия ще отпадне. При това положение Русия няма как да бъде разглеждана като провалено общество, тъй като всички останали общества ще бъдат в същото положение.
В тази връзка, Снайдър пише, преразказвайки статия на Путин от 2010 г: „След като Руската федерация не е в състояние да следва европейските принципи […] Европа трябва да забрави тези принципи.“ Или, отново по думите на Снайдър, „съдбата на модерна Русия е да превърне Европа в Монголия“. Снайдър също така свързва тази теза с мащабния проект на Путин за т.нар. Евразийски съюз, който да създаде една „Голяма Европа“, която да се простира от Лисабон до Владивосток.
Цитирайки статия на Путин, Снайдър посочва, че „Русия никога не може да стане член на ЕС поради уникалното й място на световната политическа карта, поради нейната роля в историята и развитието на цивилизацията“. Всъщност, казва Снайдър, идеята е „Русия да се изобрази като чист извор на цивилизационни ценности, които другите са загубили“ и да служи като фар за другите народи.
Евразийският съюз е всъщност руски имперски проект, чрез който да се постигне една обърната интеграция. Обърната в смисъл, не Русия да се реформира и да се присъедини към Европейското семейство, а Русия да експортира собствения си хаос и корупция в ЕС и в крайна сметка Европа да бъде интегриран в Русия. Снайдър съзира имперските помисли на Путин в думите му, че Русия трябва да стане „лидер и притегателен център на цяла Евразия“ (думи на Путин от 7 май 2012).
Следва да се отбележи, че идеята за „Евразийството“ има далеч по-дълбоки исторически и философски корени от предложеният икономически Евразийски съюз.
Коментар