Така премина нощта. С настъпването на деня напрежението намаля. София осъмна в руини и пожари, навсякъде се виждаха развалини и пушеци от недозагасени пожари. Въздухът беше наситен с дим, прахоляк и тревога.
Meждувремено разбрахме, че през нощта на 10-ти януари срещу 11-ти София е претърпяла още една масирана бомбардировка от хиляди американски тежки бомбардировачи, които са изсипали хиляди тонове запалителни бомби над столицата на България.
По улиците вървяха забързани, недоспали хора, чорлави и небръснати. Теглеха шейни тежко натоварени с покъщнина, бутаха детски колички пълни с денкове и вързопи. Пружини от легла бяха превърнати в шейни и затрупани с покъщнина. Всички отиваха към гарата, бягаха от домовете си, бяха тръгнали към неизвестното, за да спасят живота си и този на децата си.
Колко жертви даде София при тези бомбардировки, колко останаха без покрив, колко останаха под руините на сградите. Американската авиация хвърляше малки бомби под формата на детски играчки, които избухваха при взимане в ръка. Кой ставаше жертва на тези «играчки»-мини? Естествено децата. Каква нечовечност, какъв цинизъм, да използваш естественото влечение на невинното дете към играчките, за да убиваш. Да убиваш деца вместо войници, да се гавриш с бъдещето на човечеството и днес да се биеш в гърдите като спасител, като миротворец. На война, като на война, ще каже някой. Но дали е така? Струва ми се, че и във войната трябва да има морал.
Нито едно българско правителство не пожела да издигне малък паметник на хилядите невинни жертви на тези безсмислени бомбардировки над София. Не беше бомбардиран нито един военнен обект, по простата причина, че такива в София нямаше.
При това тежко положение в София нашите веднага решиха, че трябва незабавно да се организира повторната ни евакуация в с. Петърч. Баща ми намери каруца-платформа, натоварихме багажа и тръгнахме за спасителното китно селце. То е на около 25 км. от София, посока запад, т.е. към Сливница. Имаше железопътна гара, но не всички влакове спираха на нея, затова често пътувахме с влак до Костинброд, а след това 7 км. с каруца, камион или най-често пеша. Пътят беше кален, а през лятото много прашен, имаше много селски кучета, та всички имаха в ръцете си тояги за борба с тази напаст.
Когато слизахме на гара Петърч, ни очакваха 3 км.пеша, с каруца или при голям късмет – с някой кабриолет. Беше много приятно да се пътува с него, представляваше пътническа каруца с две срещуположно разположени дървени пейки, без никаква тапицерия. За по-голям конфорт седалките се постилаха със стари одеяла или черги. Моето любимо място беше отпред на капрата до каруцаря.
Намерихме квартира – 1 стая в къщата на двама братя – Георги и Заре, и двамата имаха семейства с по две деца. Къщата им беше обща, животните и селскостопанския инвентар. Говореха чист шопски диалект. Само след няколко месеца аз така говорех шопски, че като се върнах във френския колеж през 1945 год. моята учителка по Български език – г-жа Фурнаджиева /съпруга на известния поет Н. Фурнаджиев/ изпадна в ужас от моя «литературен» български език.
Освен нашето семейство – татко, мама и аз, в къщата имаше и други евакуирани – майка и дъщеря. Майката беше много дебела, а дъщерята се казваше Сийка и беше мома за женене. По цял ден пееше шлагери, които днес наричаме «стари градски песни». През лятото на 2006 год. се видях с тази жена, вече над 80 годишна. Цели 62 години ни деляха от времето на евакуацията и никога не се бяхме срещали. Беше много мила среща.
Така започна нашият селски живот.
Дойде 30 март 1944 год. Вечерта, не помня в колко часа беше, от радиото отново прозвуча страховитото АХТУНГ, АХТУНГ. Американските бомбардировачи отново приближаваха София и не след дълго пуснаха светещите балони над града. Ние бяхме на 25 км., но виждахме балоните, като че ли бяха над главите ни. Ако човек не знае унищожителната им цел, щеше да помисли, че има някакъв празник. Големи, разноцветни, те се изсипаха над София като дъжд от детски балони и осветиха небето, та в тъмната нощ столицата бе огрята от хиляди слънца. И пак бомби, и пак разрушения, пак пожари. През тази фатална нощ столицата на България беше подложена на най-унищожителната бомбардировка в историята й. Старият исторически център на прекрасния многовековен град беше напълно унищожен.
Отново имаше много жертви цивилни лица, мирни граждани – мъже, жени, деца, старци. Имаше и куриози. Пред Българска народна банка бомбата беше изхвърлила цяла трамвайна релса и я беше забила вертикално точно на ъгъла пред банката. На ъгъла на ул. Княгиня Клементина и ул. Леге въдушната вълна беше изхвърлила на покрива на 4 етажната сграда цял автомобил. Това беше последната голяма унищожителна бомбардировка над София. Отново стотици столичани загинаха под развалините, други загубиха завинаги покрива над главите си, стотици прекрасни здания бяха превърнати в пепелища и масови гробници. И никога никой не потърси сметка на тези, които причиниха това на българския народ.
Дойде лятото и нещата започнаха да се променят. На селския площад изложиха 3-4 ковчега на убити шумкари /партизани/, спомням си лицата им – смазани, жълти. Телата им бяха покрити с чували и не се виждаха, така стояха изложени на слънцето няколко дни. После ги вдигнаха. Беше много неприятна гледка, не знам какви са били коментарите на възрастните, но помня, че около тези ковчези хора не се събираха, даже не се застояваха.
Дойде 9 септември 1944 г. Животът започна да се променя. Появиха се цивилни лица с червени ленти на ръката и шмайзери в рице, появиха се червени петолъчки по реверите на саката. Изчезнаха бомбетата и дамските шапки. На мода излязаха каскетите и забрадките, беше станала „революция”. Лозунгите „ВСИЧКО ЗА ФРОНТА, ВСИЧКО ЗА ПОБЕДАТА!”, „За народна власт”, станаха ежедневие.
Започна масовото пребоядисване на българската нация. Изведнъж софиянците промениха своя облик и навиците си. Размножиха се за броени дни. Станаха 4-5 пъти повече. Действаше магическата пръчка наречена „наш другар”. Стана „гордост” да произхождаш „от бедно работническо семейство”. Но кошмарът на войната беше изчезнал завинаги. Нашите деца и внуци са виждали войни и бомби само по екраните на кината и по телевизията. Те се родиха и живеят в мир. Но знаят ли цената?
Източник: http://stara-sofia.blogspot.com
Meждувремено разбрахме, че през нощта на 10-ти януари срещу 11-ти София е претърпяла още една масирана бомбардировка от хиляди американски тежки бомбардировачи, които са изсипали хиляди тонове запалителни бомби над столицата на България.
По улиците вървяха забързани, недоспали хора, чорлави и небръснати. Теглеха шейни тежко натоварени с покъщнина, бутаха детски колички пълни с денкове и вързопи. Пружини от легла бяха превърнати в шейни и затрупани с покъщнина. Всички отиваха към гарата, бягаха от домовете си, бяха тръгнали към неизвестното, за да спасят живота си и този на децата си.
Колко жертви даде София при тези бомбардировки, колко останаха без покрив, колко останаха под руините на сградите. Американската авиация хвърляше малки бомби под формата на детски играчки, които избухваха при взимане в ръка. Кой ставаше жертва на тези «играчки»-мини? Естествено децата. Каква нечовечност, какъв цинизъм, да използваш естественото влечение на невинното дете към играчките, за да убиваш. Да убиваш деца вместо войници, да се гавриш с бъдещето на човечеството и днес да се биеш в гърдите като спасител, като миротворец. На война, като на война, ще каже някой. Но дали е така? Струва ми се, че и във войната трябва да има морал.
Нито едно българско правителство не пожела да издигне малък паметник на хилядите невинни жертви на тези безсмислени бомбардировки над София. Не беше бомбардиран нито един военнен обект, по простата причина, че такива в София нямаше.
При това тежко положение в София нашите веднага решиха, че трябва незабавно да се организира повторната ни евакуация в с. Петърч. Баща ми намери каруца-платформа, натоварихме багажа и тръгнахме за спасителното китно селце. То е на около 25 км. от София, посока запад, т.е. към Сливница. Имаше железопътна гара, но не всички влакове спираха на нея, затова често пътувахме с влак до Костинброд, а след това 7 км. с каруца, камион или най-често пеша. Пътят беше кален, а през лятото много прашен, имаше много селски кучета, та всички имаха в ръцете си тояги за борба с тази напаст.
Когато слизахме на гара Петърч, ни очакваха 3 км.пеша, с каруца или при голям късмет – с някой кабриолет. Беше много приятно да се пътува с него, представляваше пътническа каруца с две срещуположно разположени дървени пейки, без никаква тапицерия. За по-голям конфорт седалките се постилаха със стари одеяла или черги. Моето любимо място беше отпред на капрата до каруцаря.
Намерихме квартира – 1 стая в къщата на двама братя – Георги и Заре, и двамата имаха семейства с по две деца. Къщата им беше обща, животните и селскостопанския инвентар. Говореха чист шопски диалект. Само след няколко месеца аз така говорех шопски, че като се върнах във френския колеж през 1945 год. моята учителка по Български език – г-жа Фурнаджиева /съпруга на известния поет Н. Фурнаджиев/ изпадна в ужас от моя «литературен» български език.
Освен нашето семейство – татко, мама и аз, в къщата имаше и други евакуирани – майка и дъщеря. Майката беше много дебела, а дъщерята се казваше Сийка и беше мома за женене. По цял ден пееше шлагери, които днес наричаме «стари градски песни». През лятото на 2006 год. се видях с тази жена, вече над 80 годишна. Цели 62 години ни деляха от времето на евакуацията и никога не се бяхме срещали. Беше много мила среща.
Така започна нашият селски живот.
Дойде 30 март 1944 год. Вечерта, не помня в колко часа беше, от радиото отново прозвуча страховитото АХТУНГ, АХТУНГ. Американските бомбардировачи отново приближаваха София и не след дълго пуснаха светещите балони над града. Ние бяхме на 25 км., но виждахме балоните, като че ли бяха над главите ни. Ако човек не знае унищожителната им цел, щеше да помисли, че има някакъв празник. Големи, разноцветни, те се изсипаха над София като дъжд от детски балони и осветиха небето, та в тъмната нощ столицата бе огрята от хиляди слънца. И пак бомби, и пак разрушения, пак пожари. През тази фатална нощ столицата на България беше подложена на най-унищожителната бомбардировка в историята й. Старият исторически център на прекрасния многовековен град беше напълно унищожен.
Отново имаше много жертви цивилни лица, мирни граждани – мъже, жени, деца, старци. Имаше и куриози. Пред Българска народна банка бомбата беше изхвърлила цяла трамвайна релса и я беше забила вертикално точно на ъгъла пред банката. На ъгъла на ул. Княгиня Клементина и ул. Леге въдушната вълна беше изхвърлила на покрива на 4 етажната сграда цял автомобил. Това беше последната голяма унищожителна бомбардировка над София. Отново стотици столичани загинаха под развалините, други загубиха завинаги покрива над главите си, стотици прекрасни здания бяха превърнати в пепелища и масови гробници. И никога никой не потърси сметка на тези, които причиниха това на българския народ.
Дойде лятото и нещата започнаха да се променят. На селския площад изложиха 3-4 ковчега на убити шумкари /партизани/, спомням си лицата им – смазани, жълти. Телата им бяха покрити с чували и не се виждаха, така стояха изложени на слънцето няколко дни. После ги вдигнаха. Беше много неприятна гледка, не знам какви са били коментарите на възрастните, но помня, че около тези ковчези хора не се събираха, даже не се застояваха.
Дойде 9 септември 1944 г. Животът започна да се променя. Появиха се цивилни лица с червени ленти на ръката и шмайзери в рице, появиха се червени петолъчки по реверите на саката. Изчезнаха бомбетата и дамските шапки. На мода излязаха каскетите и забрадките, беше станала „революция”. Лозунгите „ВСИЧКО ЗА ФРОНТА, ВСИЧКО ЗА ПОБЕДАТА!”, „За народна власт”, станаха ежедневие.
Започна масовото пребоядисване на българската нация. Изведнъж софиянците промениха своя облик и навиците си. Размножиха се за броени дни. Станаха 4-5 пъти повече. Действаше магическата пръчка наречена „наш другар”. Стана „гордост” да произхождаш „от бедно работническо семейство”. Но кошмарът на войната беше изчезнал завинаги. Нашите деца и внуци са виждали войни и бомби само по екраните на кината и по телевизията. Те се родиха и живеят в мир. Но знаят ли цената?
Източник: http://stara-sofia.blogspot.com
)
Коментар