Първоначално изпратено от mathematician
Разгледай мнение
Митът за окаяното положение на „Българина“
„Българинът“ – този монументален космат човек, винаги в единствено число, надвиснал в далечината на теоретичната неопределеност, за когото все умуваме: Къде ще летува тази година „Българинът“? Колко пари похарчи за хладилници, смартфони и телевизори по Коледа „Българинът“? Тегли ли „Българинът“ ипотечни кредити, вярва ли на политиците си, фили или фоби Путин, дебел ли е, бие ли децата си?… В крайна сметка, щастлив ли е „Българинът“?
Не, не е. Ама, чакайте, защо така категорично, защо? Защото българинът е прецакан от всички и от всичко: като започнеш от роднините и съседите, минеш през политиците и свършиш при международното положение и прогнозата за времето. Или поне така „Българинът“ си мисли. Той е докаран до просешка тояга, той е най-бедният окаяник в своята най-мъничка, провинциална и безпомощна страна в самата периферия на света. Мафията и корупцията са навсякъде около него, мутри и олигарси му се хилят злорадо иззад затъмнените стъкла на мерцедесите си, няма държава, но въпреки че няма, държавните институции са пълни с престъпници и са люлка на всякакъв разврат.
Ако дойде при нас някой „щастлив“ западняк, който работи като машинка по 10 часа, дава 2/3 от приходите си за наем и битови сметки, а за кръчма с приятели се уговаря от предишния месец, как ще му опишем нещастието на „Българина“? Може би така:
В повечето случаи „Българинът“ е собственик на дребен градски или селски поземлен имот, който му осигурява подслон, някаква рента или дори препитание. Заплатата му е толкова мъничка, че той никога не разчита само на нея и винаги има в резерв и някакъв страничен доход, обложен или необложен с данъци, хонорар, търговийка, далаверка, включително и помощ в натура откъм своите корени на село. Той е най-бедният европеец, принуден през лятото да почива в съседна и задлъжняла Гърция, а през зимата – по близките и евтини курорти на Австрия и Италия. „Българинът“ е изостанал човек в изостанала страна. Страната му е толкова назад от другите цивилизовани страни, че нейните градове все още не са залети от негри и индуси, а ресторантите ѝ все още предлагат евтина и вкусна храна при човекоподобно обслужване. „Българинът“ все още не се е научил да се напива сам вкъщи, защото винаги намира с кого да излезе. Ето колко е изостанал „Българинът“!
Всъщност „Българинът“ е може би един от последните европейци, които водят нормален живот в нормална страна при нормални условия. Никой не е гладен и жаден, всеки говори каквото си иска и по адрес на когото си поиска, даже и криминалната престъпност не е такава, каквато на някои им се иска да я изкарат. Истината е, че ние сме една най-обикновена европейска страна, каквато искахме да станем, докато бяхме от „правилната“ страна на желязната завеса. Ако някой си е представял, че всички ще бъдем милионери и от единия кран на чешмата ще тече ракия, а от другия мастика, то за разочарованието не са му виновни мафията и корупцията, а собствената му неадекватност. Ние не сме, а и никой друг народ не е съвкупност от Бил Гейтсове, на които шибаната държава пречи да станат милионери, каквито безспорно заслужават да бъдат с таланта и „трудолюбието“ си. Макар че, като се замислиш, имахме един министър-председател, при чието управление всички станаха милионери и хлябът струваше 2000 лв. – Жан Виденов. Но по-добре да не си спомняме.
Да, преходът свърши. Свърши с приватизацията и влизането в Европейския съюз. Да, преходът беше такъв, какъвто можеше да се очаква – груб, жесток, разпределящ и преразпределящ капитали, без русокоси феи, които звънят от врата и ръсят вълшебен прашец. Да, след този преход ние сме една най-обикновена демократична страна от европейски тип, която се простира според чергата си. Защо тогава живеем с клишето, че сме страшно прецакани и нещастни?
Защото това убеждение ни се насажда. Насаждат ни го най-напред опозиционните партии и извънпарламентарните политици, за да могат да се гримират за ролята на юнака-спасител, който иде на бял кон да избави „Българина“ от зловещата му съдба. Индустрията е открадната, разпродадена и нарязана на скрап. Малкият и среден бизнес е унищожен, сравнен е със земята и наръсен с хлорна вар. Селското стопанство е изпепелено и само тук-там шава някой зърнар, за да точи субсидии. Болниците и училищата са пред рухване, а областта на културата е осеяна с труповете на умрели от глад театрали и поетеси. Пределно крайно и окончателно време е някой да сложи край на всичко това, да помете миналото и да възвести зората на нова ера! Защото положението е нетърпимо. Даже е чудно как „Българинът“ е още жив, как продължава да ходи на работа, на дискотека и на мол, а не се е изправил на задните си крака и не е заревал като ранен лев! За съжаление, най-вредното в цялата работа е, че в стремежа да дискредитират настоящето мнозина идеализират миналото, а в стремежа си на очернят това, което имаме, идеализират онова, което нямаме, колкото подозрително и химерично да е то. Но „Българинът“ е такъв: чуждата жена е винаги по-съблазнителна, дори да е десет пъти по-грозна от собствената и да няма никакъв шанс да отговори на ухажването му.
Другите, които насаждат чувството за нещастие и обреченост, са медиите. Или поне онези от тях, които се стараят да следват вкусовете и предпочитанията на „Българина“, за да си вдигат рейтинга. Те, като някакви трупогризци, се радват на всяко престъпление, всяка катастрофа, всяко природно бедствие, даже на всеки битов скандал, в който жена удря мъжа си с тигана по главата. Разтреперани от вълнение и превъзбуда репортерки предават от мястото на събитието, клюкарстват с комшийките на засегнатите и анкетират минувачи по улици и по площади с въпроса: „Кой е виновен, кой носи отговорност?“, дори и когато става дума за януарски снеговалеж. А анкетираните, с кръгли от прилив на гражданска съвест очи, отговарят: „Виновни сме всички ние, обществото!“. Такива „новини“ и „журналистически материали“ заемат голямата част от информационните емисии и от тях често не остава време да ни съобщят какво става в парламента, министерски съвет, да не говорим пък за международната политическа сцена.
Всичко това допринася за параноята на „Българина“ и го кара да се чувства нещастен. Но дали е само то?
Традиционно, както през всички години, откакто ни измерват, ние и през миналата година попаднахме в дъното на класацията на нациите според чувството им за собствено щастие. Намираме се около Мавритания и Сенегал, а в Конго и Габон се чувстват по-щастливи от „Българина“.
Нещастието е чувството, което се поражда у нас, когато търсим щастието там, където не можем да го намерим.
Всички ние мрънкаме, като особено вредни са онези от нас, които го правят публично, например такива като мен. Ние пишем за недъзи, защото „Българинът“ обича да чете за недъзи. Уродливото е по-привлекателно от нормалното. Ако няма скандал, ако няма заловен в далавера, ако няма лъжа и манипулация, ако няма задкулисие и световен заговор, ако няма някаква огромна несправедливост, която да разтърси и възмути възвишената и чиста като сълза душа на „Българина“, той, както се казва, и сопола си няма да хвърли връз такваз новина!
Благодарността е велико състояние на духа. Но мрънкайки, ние се показваме като жалки неблагодарници. Живи сме, здрави сме, притежаваме в пъти повече отколкото ни е потребно, не сме виждали война, не са ни бомбардирали, не са ни изселвали, не са ни затваряли в лагери като някои от нашите дядовци, не знаем какво е глад и мор. Може би трябва да ни се случи, за да видим какво значи истинско нещастие. И тогава със сигурност ще станем по-добри, защото ще почувстваме истинска нужда от човека до нас, животът ни ще зависи от него и ще започнем да го уважаваме, вместо да му се гневим, да му се присмиваме и да го ругаем. Да, демокрацията наистина ни отне много. Отне ни солидарността пред лицето на истинското нещастие. Жалкото е, че когато бедите са само в областта на теорията, и хората са само теоретично добри.
Какво са богатството и щастието? Да не искаш повече от това, което имаш, то да ти стига и да си благодарен за него, защото не е твое, а ти е дадено за временно ползване. Щастието не е причина, а състояние. Важно е състоянието, а не причината, която те е докарала до него. За един щастието може да е собствена сграда в центъра на Лондон, за друг – устна хармоничка. Ако изпитват еднакво щастие, те двамата в абсолютно еднаква степен са осъществили стремежа си към него. Някой ще каже: ама това не стана ли вече прекалено философско? Че за какво е измислена философията – да ни става добре, когато ни е зле, и да ни става смислено, когато ни е безсмислено!
Сега ще ме погледнете и ще кажете: абе, какво му е на този? Постите ли го изтощиха? Какви са тези размишления, на които се е отдал?
Но нали днес е именно ден за размисъл! Дето си вика, който размишлява, изпълнява гражданския си дълг днес, както ще го изпълни утре, като отиде да гласува. Гласувайте така, че наистина да приближите това, което искате да ви се случи, а не някой впоследствие да преразпредели волята ви в друга посока чрез сложни математически формули и законодателни положения. И да сбъркате, няма страшно. Най-много да навлечете с грешката си някоя беда на отечеството, но бедите са полезни, защото каляват характера и очистват нравите.
Днес е Благовещение в четвъртата седмица на Великия пост – събитието, с което започва спасението на света. А за онези, които очакват традиционния финал: Картаген трябва да бъде разрушен!
„Българинът“ – този монументален космат човек, винаги в единствено число, надвиснал в далечината на теоретичната неопределеност, за когото все умуваме: Къде ще летува тази година „Българинът“? Колко пари похарчи за хладилници, смартфони и телевизори по Коледа „Българинът“? Тегли ли „Българинът“ ипотечни кредити, вярва ли на политиците си, фили или фоби Путин, дебел ли е, бие ли децата си?… В крайна сметка, щастлив ли е „Българинът“?
Не, не е. Ама, чакайте, защо така категорично, защо? Защото българинът е прецакан от всички и от всичко: като започнеш от роднините и съседите, минеш през политиците и свършиш при международното положение и прогнозата за времето. Или поне така „Българинът“ си мисли. Той е докаран до просешка тояга, той е най-бедният окаяник в своята най-мъничка, провинциална и безпомощна страна в самата периферия на света. Мафията и корупцията са навсякъде около него, мутри и олигарси му се хилят злорадо иззад затъмнените стъкла на мерцедесите си, няма държава, но въпреки че няма, държавните институции са пълни с престъпници и са люлка на всякакъв разврат.
Ако дойде при нас някой „щастлив“ западняк, който работи като машинка по 10 часа, дава 2/3 от приходите си за наем и битови сметки, а за кръчма с приятели се уговаря от предишния месец, как ще му опишем нещастието на „Българина“? Може би така:
В повечето случаи „Българинът“ е собственик на дребен градски или селски поземлен имот, който му осигурява подслон, някаква рента или дори препитание. Заплатата му е толкова мъничка, че той никога не разчита само на нея и винаги има в резерв и някакъв страничен доход, обложен или необложен с данъци, хонорар, търговийка, далаверка, включително и помощ в натура откъм своите корени на село. Той е най-бедният европеец, принуден през лятото да почива в съседна и задлъжняла Гърция, а през зимата – по близките и евтини курорти на Австрия и Италия. „Българинът“ е изостанал човек в изостанала страна. Страната му е толкова назад от другите цивилизовани страни, че нейните градове все още не са залети от негри и индуси, а ресторантите ѝ все още предлагат евтина и вкусна храна при човекоподобно обслужване. „Българинът“ все още не се е научил да се напива сам вкъщи, защото винаги намира с кого да излезе. Ето колко е изостанал „Българинът“!
Всъщност „Българинът“ е може би един от последните европейци, които водят нормален живот в нормална страна при нормални условия. Никой не е гладен и жаден, всеки говори каквото си иска и по адрес на когото си поиска, даже и криминалната престъпност не е такава, каквато на някои им се иска да я изкарат. Истината е, че ние сме една най-обикновена европейска страна, каквато искахме да станем, докато бяхме от „правилната“ страна на желязната завеса. Ако някой си е представял, че всички ще бъдем милионери и от единия кран на чешмата ще тече ракия, а от другия мастика, то за разочарованието не са му виновни мафията и корупцията, а собствената му неадекватност. Ние не сме, а и никой друг народ не е съвкупност от Бил Гейтсове, на които шибаната държава пречи да станат милионери, каквито безспорно заслужават да бъдат с таланта и „трудолюбието“ си. Макар че, като се замислиш, имахме един министър-председател, при чието управление всички станаха милионери и хлябът струваше 2000 лв. – Жан Виденов. Но по-добре да не си спомняме.
Да, преходът свърши. Свърши с приватизацията и влизането в Европейския съюз. Да, преходът беше такъв, какъвто можеше да се очаква – груб, жесток, разпределящ и преразпределящ капитали, без русокоси феи, които звънят от врата и ръсят вълшебен прашец. Да, след този преход ние сме една най-обикновена демократична страна от европейски тип, която се простира според чергата си. Защо тогава живеем с клишето, че сме страшно прецакани и нещастни?
Защото това убеждение ни се насажда. Насаждат ни го най-напред опозиционните партии и извънпарламентарните политици, за да могат да се гримират за ролята на юнака-спасител, който иде на бял кон да избави „Българина“ от зловещата му съдба. Индустрията е открадната, разпродадена и нарязана на скрап. Малкият и среден бизнес е унищожен, сравнен е със земята и наръсен с хлорна вар. Селското стопанство е изпепелено и само тук-там шава някой зърнар, за да точи субсидии. Болниците и училищата са пред рухване, а областта на културата е осеяна с труповете на умрели от глад театрали и поетеси. Пределно крайно и окончателно време е някой да сложи край на всичко това, да помете миналото и да възвести зората на нова ера! Защото положението е нетърпимо. Даже е чудно как „Българинът“ е още жив, как продължава да ходи на работа, на дискотека и на мол, а не се е изправил на задните си крака и не е заревал като ранен лев! За съжаление, най-вредното в цялата работа е, че в стремежа да дискредитират настоящето мнозина идеализират миналото, а в стремежа си на очернят това, което имаме, идеализират онова, което нямаме, колкото подозрително и химерично да е то. Но „Българинът“ е такъв: чуждата жена е винаги по-съблазнителна, дори да е десет пъти по-грозна от собствената и да няма никакъв шанс да отговори на ухажването му.
Другите, които насаждат чувството за нещастие и обреченост, са медиите. Или поне онези от тях, които се стараят да следват вкусовете и предпочитанията на „Българина“, за да си вдигат рейтинга. Те, като някакви трупогризци, се радват на всяко престъпление, всяка катастрофа, всяко природно бедствие, даже на всеки битов скандал, в който жена удря мъжа си с тигана по главата. Разтреперани от вълнение и превъзбуда репортерки предават от мястото на събитието, клюкарстват с комшийките на засегнатите и анкетират минувачи по улици и по площади с въпроса: „Кой е виновен, кой носи отговорност?“, дори и когато става дума за януарски снеговалеж. А анкетираните, с кръгли от прилив на гражданска съвест очи, отговарят: „Виновни сме всички ние, обществото!“. Такива „новини“ и „журналистически материали“ заемат голямата част от информационните емисии и от тях често не остава време да ни съобщят какво става в парламента, министерски съвет, да не говорим пък за международната политическа сцена.
Всичко това допринася за параноята на „Българина“ и го кара да се чувства нещастен. Но дали е само то?
Традиционно, както през всички години, откакто ни измерват, ние и през миналата година попаднахме в дъното на класацията на нациите според чувството им за собствено щастие. Намираме се около Мавритания и Сенегал, а в Конго и Габон се чувстват по-щастливи от „Българина“.
Нещастието е чувството, което се поражда у нас, когато търсим щастието там, където не можем да го намерим.
Всички ние мрънкаме, като особено вредни са онези от нас, които го правят публично, например такива като мен. Ние пишем за недъзи, защото „Българинът“ обича да чете за недъзи. Уродливото е по-привлекателно от нормалното. Ако няма скандал, ако няма заловен в далавера, ако няма лъжа и манипулация, ако няма задкулисие и световен заговор, ако няма някаква огромна несправедливост, която да разтърси и възмути възвишената и чиста като сълза душа на „Българина“, той, както се казва, и сопола си няма да хвърли връз такваз новина!
Благодарността е велико състояние на духа. Но мрънкайки, ние се показваме като жалки неблагодарници. Живи сме, здрави сме, притежаваме в пъти повече отколкото ни е потребно, не сме виждали война, не са ни бомбардирали, не са ни изселвали, не са ни затваряли в лагери като някои от нашите дядовци, не знаем какво е глад и мор. Може би трябва да ни се случи, за да видим какво значи истинско нещастие. И тогава със сигурност ще станем по-добри, защото ще почувстваме истинска нужда от човека до нас, животът ни ще зависи от него и ще започнем да го уважаваме, вместо да му се гневим, да му се присмиваме и да го ругаем. Да, демокрацията наистина ни отне много. Отне ни солидарността пред лицето на истинското нещастие. Жалкото е, че когато бедите са само в областта на теорията, и хората са само теоретично добри.
Какво са богатството и щастието? Да не искаш повече от това, което имаш, то да ти стига и да си благодарен за него, защото не е твое, а ти е дадено за временно ползване. Щастието не е причина, а състояние. Важно е състоянието, а не причината, която те е докарала до него. За един щастието може да е собствена сграда в центъра на Лондон, за друг – устна хармоничка. Ако изпитват еднакво щастие, те двамата в абсолютно еднаква степен са осъществили стремежа си към него. Някой ще каже: ама това не стана ли вече прекалено философско? Че за какво е измислена философията – да ни става добре, когато ни е зле, и да ни става смислено, когато ни е безсмислено!
Сега ще ме погледнете и ще кажете: абе, какво му е на този? Постите ли го изтощиха? Какви са тези размишления, на които се е отдал?
Но нали днес е именно ден за размисъл! Дето си вика, който размишлява, изпълнява гражданския си дълг днес, както ще го изпълни утре, като отиде да гласува. Гласувайте така, че наистина да приближите това, което искате да ви се случи, а не някой впоследствие да преразпредели волята ви в друга посока чрез сложни математически формули и законодателни положения. И да сбъркате, няма страшно. Най-много да навлечете с грешката си някоя беда на отечеството, но бедите са полезни, защото каляват характера и очистват нравите.
Днес е Благовещение в четвъртата седмица на Великия пост – събитието, с което започва спасението на света. А за онези, които очакват традиционния финал: Картаген трябва да бъде разрушен!
Коментар