ПАМЕТ И БЕЗПАМЕТНОСТ (Димитър Бочев21.11.2016)
"И така, вървя си аз меланхолично по „Иван Рилски” и на ъгъла с „Аспарух” на входа на една стара многоетажна кооперация чета: „В този дом живя и твори от 1940 г. до март 1942 г. безсмъртният поет и революционер Никола Йонков Вапцаров…” Дотук добре, дотук съм кое-що съгласен. Каменният надпис имаше обаче продължение, което ме стъписа: „… загинал за свободата на народа”.
...
Думата ми сега е за свободата, за която е загивал, геройски или не, певецът на едрите звезди над Фамагуста, пред чиито стихове и аз съм се прекланял – прекланям се и днес. В най-декларативните, в най-плакатнитке и литературно най-неубедителни строфи Вапцаров отсича като с нож:
Вапцаров тръгва да налага един тоталитарен, един деспотичен модел
срещу едно не съвсем демократично, но, сравнено с комунистическото, при всички случаи демократично общество. Т. е. каузата на Вапцаров, която, както се оказа впоследствие, той прокарва далеч по-умело със словесните, отколкото с бойните си оръжия, е кауза, протичаща в посока от свободата към робството. Не за свободата,
съвсем не за свободата умира онзи, който умира за победата на комунизма.
Като тръгва младият поет да громи тероризма чрез съюз със СССР, той би трябвало да знае, че, особено в онези сталински години, Съветският съюз е най-терористичната държава под слънцето, която по безправие и свирепост не отстъпва дори на националсоциалистическа Германия. "
"И така, вървя си аз меланхолично по „Иван Рилски” и на ъгъла с „Аспарух” на входа на една стара многоетажна кооперация чета: „В този дом живя и твори от 1940 г. до март 1942 г. безсмъртният поет и революционер Никола Йонков Вапцаров…” Дотук добре, дотук съм кое-що съгласен. Каменният надпис имаше обаче продължение, което ме стъписа: „… загинал за свободата на народа”.
...
Думата ми сега е за свободата, за която е загивал, геройски или не, певецът на едрите звезди над Фамагуста, пред чиито стихове и аз съм се прекланял – прекланям се и днес. В най-декларативните, в най-плакатнитке и литературно най-неубедителни строфи Вапцаров отсича като с нож:
„Терорът долу! Съюз със СССР!”Той не само писа за това – той за това и живя, за това и загина млад и зелен. Да видим обаче дали това е същинското име на свободата. По собствените му признания поетът получава огромни суми от Кремъл, и по-точно от съветското външно разузнаване. Получава ги, не за да пише за тънещите в лепкав мрак трюмове, за дъха на тропика в гаснещата вечер и за едрите звезди над Фамагуста – особено когато е съветско, едно разузнаване не се вълнува от морето, от машините и прочие романтични лигавения. Парите са му дадени в брой с конспиративни цели – за нелегална подривна дейност срещу монархична България, която съвсем не е образец на демократичност. Колкото и авторитарна да е в онези времена страната ни обаче, тя е несравнимо по-свободна от тоталитарния Съветски съюз. Така погледнато, и чрез личната си борба, и чрез цитираните строфи
Вапцаров тръгва да налага един тоталитарен, един деспотичен модел
срещу едно не съвсем демократично, но, сравнено с комунистическото, при всички случаи демократично общество. Т. е. каузата на Вапцаров, която, както се оказа впоследствие, той прокарва далеч по-умело със словесните, отколкото с бойните си оръжия, е кауза, протичаща в посока от свободата към робството. Не за свободата,
съвсем не за свободата умира онзи, който умира за победата на комунизма.
Като тръгва младият поет да громи тероризма чрез съюз със СССР, той би трябвало да знае, че, особено в онези сталински години, Съветският съюз е най-терористичната държава под слънцето, която по безправие и свирепост не отстъпва дори на националсоциалистическа Германия. "
Коментар