Кр. Димитрова, в. „Глас“ 18.03.2019:
Има нещо безспорно симптоматично в това, че през 2019 година категорични истини в българската история все още се възприемат като ерес. Има нещо неоспоримо показателно за този народ – българския, а и за претенциите му за свобода, в знаците, маркиращи рефлексите му към историческите събития. И е спорна потребността му от свобода, свобода във всичките и измерения… А и желанието му да я търси… Със сигурност компрометирането на тази потребност бе очевадна на едно публично събитие в Добрич на 7 март. Денят, който за пореден път беше белязан от сблъсъка на истината с агресията на невежеството. Мястото – Регионална библиотека „Дора Габе“, събитието – представянето на книгата на Иво Инджев “Измамата “Сан Стефано“. Сблъсък, който взриви социалните мрежи… Но не и институциите…
Бях чела, бях гледала, бях чувала за издевателства над хората, които се осмеляват да говорят истини, да се заявят… Да бъдат себе си… Но не бях присъствала… Не бях съпреживяла унижението на тероризирането, не бях осъзнала абсолютната безпомощност на фините светли хора пред безпардонното, грубото… Не бях….
И сега, вече дни след края на този гнусен сценарий или в началото на предстоящ грандиозен, след прощаването ми с усещането за елементарна сигурност за оцеляването ми като български гражданин в България, няма да скрия и безсилието, и болката си… Много, много крехък е шансът за оцеляването на достойните българи пред агресията на невежото мнозинство… Онези, на които в нашата действителност и сега – през 2019-а, им е отредена мисията на просветители… На Иво Инджев /когото не познавам лично/, на историка Радослав Симеонов, когото имах шанса да срещна… Мисионери, с които ние – българите, сме обречени на духовен ръст… Или поне тези от нас, които се вписват в енергийния диалог, осветен от истината… И се радвам, че ги има…
http://ivo.bg/
Има нещо безспорно симптоматично в това, че през 2019 година категорични истини в българската история все още се възприемат като ерес. Има нещо неоспоримо показателно за този народ – българския, а и за претенциите му за свобода, в знаците, маркиращи рефлексите му към историческите събития. И е спорна потребността му от свобода, свобода във всичките и измерения… А и желанието му да я търси… Със сигурност компрометирането на тази потребност бе очевадна на едно публично събитие в Добрич на 7 март. Денят, който за пореден път беше белязан от сблъсъка на истината с агресията на невежеството. Мястото – Регионална библиотека „Дора Габе“, събитието – представянето на книгата на Иво Инджев “Измамата “Сан Стефано“. Сблъсък, който взриви социалните мрежи… Но не и институциите…
Бях чела, бях гледала, бях чувала за издевателства над хората, които се осмеляват да говорят истини, да се заявят… Да бъдат себе си… Но не бях присъствала… Не бях съпреживяла унижението на тероризирането, не бях осъзнала абсолютната безпомощност на фините светли хора пред безпардонното, грубото… Не бях….
И сега, вече дни след края на този гнусен сценарий или в началото на предстоящ грандиозен, след прощаването ми с усещането за елементарна сигурност за оцеляването ми като български гражданин в България, няма да скрия и безсилието, и болката си… Много, много крехък е шансът за оцеляването на достойните българи пред агресията на невежото мнозинство… Онези, на които в нашата действителност и сега – през 2019-а, им е отредена мисията на просветители… На Иво Инджев /когото не познавам лично/, на историка Радослав Симеонов, когото имах шанса да срещна… Мисионери, с които ние – българите, сме обречени на духовен ръст… Или поне тези от нас, които се вписват в енергийния диалог, осветен от истината… И се радвам, че ги има…
http://ivo.bg/
Коментар