„Аз преди всеки 9 май си мисля какво беше това – защо вашият сипаничав Сталин след 1945 отмени празнуването на Победата ? А сега го зная със сигурност – той помнеше добре и страшното лято на 1941, когато неговата „червенознаменна и легендарна” се разбяга и цялата се предаде в плен на немците, и 1942, когато през лятото немците излязоха на Волга. Това рижо мустакато псе знаеше, че така покри полесраженията с трупове, че у немците имаше санаториуми, където те лекуваха картечарите си от неврози. Защото даже войникът не може да не откачи, когато срещу тебе вървят хиляди хора, вълна след вълна, а ти трябва да ги убиваш, защото това е война. Ето как воюваха великите руски пълководци.
Сипаничавото псе знаеше, че истинските фронтоваци няма да му простят това и някога ще се нахвърлят върху него. Именно те, които воюваха, след войната никога не разказваха какво са видели. Защото за него беше страшно дори да си спомниш. И те от нищо не се страхуваха. И после всички тях, осакатени, без крака и без ръце, на дъски с лагерчета, ги събраха по улиците и ги изпратиха в „санаториуми” от рода на концлагера на Валаам.
А после, при Брежнев, който през войната някъде там се угояваше в полковата или фронтовата кухня, от 9 май направиха „празник със сълзи в очите”. От най-огромната трагедия на страната пропагандните босове направиха „празник”. И колкото повече се отдалечаваме, толкова той е по-истеричен, по-гръмък, по-весел. А невръстните деца, които загиваха в 1941/42, така и просто си лежат в земята, непогребани като хората, и никому на дядовия не са нужни. За да могат сега босовете на пропагандата да си правят гешефта върху техните кости.
Тук някой ми писа: „Искам да намеря гроба на дядо си”. Нямаше никакви гробове. През лятото на 1941/42 в плен се предаваха с милиони. Захвърляха техниката и отиваха при немците. И това – ако имаше къде да се отиде. А там умираха от глад в ямите, в които ги пъхаха. Самите немци нямаха какво да ядат и с боеприпасите бяха зле. Затова просто ги подгонваха в деретата, поставяха двама-трима от обоза с винтовки и край. Самите немци пишеха, че не са очаквали такова масово предаване в плен, затова и не са имали готовност.
У бойците, които ние изравяхме, боекомплектът беше съвсем цял, те даже не успяваха да повоюват. Има заповед да се окопават – те изкопаваха ямки с дълбочина половин лопата, идваха немците и в тези ямки просто ги отстрелваха. И по-добре беше, когато ги убиваха, че после те в тези ямички умираха от глад. Ето такива и сега изкопават напролет, когато земята не е изсъхнала и е мека.
У фотографа Гундлах, който после в Трупната борова гора снимаше умиращите от Втора ударна, има кошмарни кадри – обелени до височина 2-3 метра дървета в гората. С кората им се прехранваха. Немците, които дойдоха по-късно тук, сами гладуваха и просто застрелваха нашите бойци, за да не делят с тях остатъците от храна. А местните изследователи Орлови още в края на 50-те намериха там на торфената теснолинейка в гората композиция от открити вагони – при пробива през 1942 нашите искаха да извозят болницата, но не можаха и просто разкъсаха ранените с гранати.
Войната от 1941/42 е страшна не с боевете с викове „За Родину !”, а с глада и смъртта в тези ями при фрицовете. А къде те можеха да дянат милионите, предали се в плен ? Те самите нямаха какво да ядат и затова грабеха местните: „ - Мамичка ! Кокошчица, яйце, млекце !”. Войната е страшно нещо. Моля ви, престанете от нея да правите празник ! Даже вашият обожаван Сталин разбираше това !
Мислете за юношите, които хвърлиха срещу немските картечници и под танковете. 9 май – това не е празник, това е скръб, пред която плачат даже дърветата. Престанете да се веселите в този ден ! Просто поседнете тихо, спомнете си за убитите от немците 18-годишни момченца. Това не е победа, това е бедствие ! Спомнете си за хлапетата, които немците убиваха. Разберете, в страната ни избиха цяло поколение. Тогава, за чий х*й танцувате ?” Дмитрий Чекалкин
Сипаничавото псе знаеше, че истинските фронтоваци няма да му простят това и някога ще се нахвърлят върху него. Именно те, които воюваха, след войната никога не разказваха какво са видели. Защото за него беше страшно дори да си спомниш. И те от нищо не се страхуваха. И после всички тях, осакатени, без крака и без ръце, на дъски с лагерчета, ги събраха по улиците и ги изпратиха в „санаториуми” от рода на концлагера на Валаам.
А после, при Брежнев, който през войната някъде там се угояваше в полковата или фронтовата кухня, от 9 май направиха „празник със сълзи в очите”. От най-огромната трагедия на страната пропагандните босове направиха „празник”. И колкото повече се отдалечаваме, толкова той е по-истеричен, по-гръмък, по-весел. А невръстните деца, които загиваха в 1941/42, така и просто си лежат в земята, непогребани като хората, и никому на дядовия не са нужни. За да могат сега босовете на пропагандата да си правят гешефта върху техните кости.
Тук някой ми писа: „Искам да намеря гроба на дядо си”. Нямаше никакви гробове. През лятото на 1941/42 в плен се предаваха с милиони. Захвърляха техниката и отиваха при немците. И това – ако имаше къде да се отиде. А там умираха от глад в ямите, в които ги пъхаха. Самите немци нямаха какво да ядат и с боеприпасите бяха зле. Затова просто ги подгонваха в деретата, поставяха двама-трима от обоза с винтовки и край. Самите немци пишеха, че не са очаквали такова масово предаване в плен, затова и не са имали готовност.
У бойците, които ние изравяхме, боекомплектът беше съвсем цял, те даже не успяваха да повоюват. Има заповед да се окопават – те изкопаваха ямки с дълбочина половин лопата, идваха немците и в тези ямки просто ги отстрелваха. И по-добре беше, когато ги убиваха, че после те в тези ямички умираха от глад. Ето такива и сега изкопават напролет, когато земята не е изсъхнала и е мека.
У фотографа Гундлах, който после в Трупната борова гора снимаше умиращите от Втора ударна, има кошмарни кадри – обелени до височина 2-3 метра дървета в гората. С кората им се прехранваха. Немците, които дойдоха по-късно тук, сами гладуваха и просто застрелваха нашите бойци, за да не делят с тях остатъците от храна. А местните изследователи Орлови още в края на 50-те намериха там на торфената теснолинейка в гората композиция от открити вагони – при пробива през 1942 нашите искаха да извозят болницата, но не можаха и просто разкъсаха ранените с гранати.
Войната от 1941/42 е страшна не с боевете с викове „За Родину !”, а с глада и смъртта в тези ями при фрицовете. А къде те можеха да дянат милионите, предали се в плен ? Те самите нямаха какво да ядат и затова грабеха местните: „ - Мамичка ! Кокошчица, яйце, млекце !”. Войната е страшно нещо. Моля ви, престанете от нея да правите празник ! Даже вашият обожаван Сталин разбираше това !
Мислете за юношите, които хвърлиха срещу немските картечници и под танковете. 9 май – това не е празник, това е скръб, пред която плачат даже дърветата. Престанете да се веселите в този ден ! Просто поседнете тихо, спомнете си за убитите от немците 18-годишни момченца. Това не е победа, това е бедствие ! Спомнете си за хлапетата, които немците убиваха. Разберете, в страната ни избиха цяло поколение. Тогава, за чий х*й танцувате ?” Дмитрий Чекалкин
Коментар