Без думи!
АРТЕФАКТИ и СТАРИ СНИМКИ ·
Присъединяване
Владимир Павлов · 7 ч. ·
1,5 млн. немски военнопленници умират от глад в концлагерите на Айзенхауер. Една от най-драматичните страници от края на Втората световна война е отношението на американците към германските военнопленници. Това не е приемливо да се разпространява, но няма нищо тайно, което да не стане явно. През 1989 г. излиза книгата на Джеймс Бак (James Bacque) „Лагерите на смъртта на Айзенхауер. Последната мръсна тайна на Втората световна война“, в която са изложени факти, към които западните историци неохотно се обръщат. В края на войната американците са изправени пред факта, че потокът от предаващи се войници на Вермахта придобива колосални размери. Само в окупираните територии на Германия броят на военнопленниците достига 2,5 милиона. Съгласно Женевската конвенция на военнопленниците, трябва да бъдат гарантирани три основни права: тяхното изхранване и настаняването им трябва да отговарят на същите стандарти като на победителите; те трябва да могат да имат възможност да получават и да изпращат поща; те трябва да бъдат посещавани от делегации на Международния комитет на Червения кръст (МКЧК), които са длъжни да изготвят доклади по този въпрос до „защитаващата страна”, под която се подразбира Швейцария. На 26 април 1945 г. върховният главнокомандващ на САЩ Дуайт Айзенхауер одобрява създаването на нова категория от пленниците - Disarmed Enemy Forces (разоръжени вражески сили). Тази категория затворници, измислена от американците, не попада в обхвата на Женевската конвенция и тя не трябва да се снабдява с продоволствие. Първите немски военнопленници, попаднали при американците, получиха статут на "разоръжени вражески сили" на 4 май 1945 година. В същия ден Министерството на отбраната на САЩ забранява и изпращането и получаването на писма до военнопленниците. Няколко дни по-късно Държавният департамент на САЩ уведомява Международния комитет на Червения кръст, че отпада необходимостта делегациите на МКЧК да посещават лагерите.
Немските военнопленници в американските лагери бяха официално лишени не само от възможността за посещение от независими наблюдатели, но и от възможността да получават поща, хранителни пратки, дрехи или лекарства чрез хуманитарните организации. С прехвърлянето на немските военнопленници в категорията "разоръжени вражески сили", американците получиха свободата, да създадат условия в лагерите, които по нищо не отстъпваха, а в някои отношения дори превъзхождаха условията на нацистките лагери на смъртта. Над два милиона немски пленници бяха настанени в 19 гигантски лагера по река Рейн, които не бяха проспособени за живот територии, оградени с бодлива тел. Нямаше бараки, тоалетни, водоснабдяване, кухните бяха най-примитивни. Хората бяха принудени да живеят на голата земя, да копаят землянки за да се скрият от лошото време. Но и копаенето беше забранено и до тях бяха пуснати булдозерите. Много от отслабналите от глад и болести затворници не можаха да излязат от землянките и загинаха под булдозерите. Храната беше изключително оскъдна. В същото време складовете на военното интендантство в тила на американската армия бяха препълнени с храна и лекарства. Липсваше медицинска помощ. Пленниците страдаха от глад и жажда. Смъртността се увеличи, особено от дизинтерия. Погребалните екипи складираха труповете, засипваха ги с вар и ги погребваха в рововете. В книгата на Джеймс Бък се дават спомените на един от военнопленниците:“Следващият лагер бе Ремаген на река Рейн. 400 000 души в един лагер. Условията бяха ужасни. Не ни даваха храна по 2-3 дни. Пиехме вода от Рейн. Всяка сутрин се подреждахме за да получим 1/2 литър вода („кафява супа“) до вечерта. Този, който не кипва водата, се разболява от диария и умира, в повечето случаи в рововете - тоалетни. Тук, до нас имаше прекрасни овощни градини, но след няколко седмици от тях не остана нищо. Откъсвахме клоните, направихме огън, сварихме водата и варяхме по един картоф за двама. 40 души получаваха 1 кг хляб. При тези условия 1000 души умираха за седмица. Бяхме толкова отслабнали, че не можехме да станем и да ходим. Този спомен завинаги остана в моята памет”.
„Наречете го безсърдечност, наречете го отмъщение, наречете го враждебно отношение, но един милион немски военнопленници загинаха в американски плен“, пише Джеймс Бък. Неговите изчисления могат да бъдат уточнени, когато се анализират регистрационните картони на военнопленници, с които те са били заведени на отчет в лагерите. Оказва се обаче, че от 2,5 милиона регистрационните картони 1,5 милиона са били унищожени, а записаните в тях лица, са обявени за „безследно изчезнали“. Може би това е действителният брой германци, загинали в американски лагери. В Нюрнберг по това време вече е започнал историческият процес срещу нацистките престъпници, но съвсем близо, в долината на Рейн американските победители са извършили геноцид на пленени хора. Има различни обяснения за жестокостта на Айзенхауер, който осъди над един милион пленници на смърт. Но каквито и да са тези обяснения, Съветският съюз, който претърпя несравнимо по-тежки загуби в тази война, не стигна до такова черно отмъщение. И това е част от истината за Втората световна война!
АРТЕФАКТИ и СТАРИ СНИМКИ · Присъединяване
Владимир Павлов · 7 ч. ·
1,5 млн. немски военнопленници умират от глад в концлагерите на Айзенхауер. Една от най-драматичните страници от края на Втората световна война е отношението на американците към германските военнопленници. Това не е приемливо да се разпространява, но няма нищо тайно, което да не стане явно. През 1989 г. излиза книгата на Джеймс Бак (James Bacque) „Лагерите на смъртта на Айзенхауер. Последната мръсна тайна на Втората световна война“, в която са изложени факти, към които западните историци неохотно се обръщат. В края на войната американците са изправени пред факта, че потокът от предаващи се войници на Вермахта придобива колосални размери. Само в окупираните територии на Германия броят на военнопленниците достига 2,5 милиона. Съгласно Женевската конвенция на военнопленниците, трябва да бъдат гарантирани три основни права: тяхното изхранване и настаняването им трябва да отговарят на същите стандарти като на победителите; те трябва да могат да имат възможност да получават и да изпращат поща; те трябва да бъдат посещавани от делегации на Международния комитет на Червения кръст (МКЧК), които са длъжни да изготвят доклади по този въпрос до „защитаващата страна”, под която се подразбира Швейцария. На 26 април 1945 г. върховният главнокомандващ на САЩ Дуайт Айзенхауер одобрява създаването на нова категория от пленниците - Disarmed Enemy Forces (разоръжени вражески сили). Тази категория затворници, измислена от американците, не попада в обхвата на Женевската конвенция и тя не трябва да се снабдява с продоволствие. Първите немски военнопленници, попаднали при американците, получиха статут на "разоръжени вражески сили" на 4 май 1945 година. В същия ден Министерството на отбраната на САЩ забранява и изпращането и получаването на писма до военнопленниците. Няколко дни по-късно Държавният департамент на САЩ уведомява Международния комитет на Червения кръст, че отпада необходимостта делегациите на МКЧК да посещават лагерите.
Немските военнопленници в американските лагери бяха официално лишени не само от възможността за посещение от независими наблюдатели, но и от възможността да получават поща, хранителни пратки, дрехи или лекарства чрез хуманитарните организации. С прехвърлянето на немските военнопленници в категорията "разоръжени вражески сили", американците получиха свободата, да създадат условия в лагерите, които по нищо не отстъпваха, а в някои отношения дори превъзхождаха условията на нацистките лагери на смъртта. Над два милиона немски пленници бяха настанени в 19 гигантски лагера по река Рейн, които не бяха проспособени за живот територии, оградени с бодлива тел. Нямаше бараки, тоалетни, водоснабдяване, кухните бяха най-примитивни. Хората бяха принудени да живеят на голата земя, да копаят землянки за да се скрият от лошото време. Но и копаенето беше забранено и до тях бяха пуснати булдозерите. Много от отслабналите от глад и болести затворници не можаха да излязат от землянките и загинаха под булдозерите. Храната беше изключително оскъдна. В същото време складовете на военното интендантство в тила на американската армия бяха препълнени с храна и лекарства. Липсваше медицинска помощ. Пленниците страдаха от глад и жажда. Смъртността се увеличи, особено от дизинтерия. Погребалните екипи складираха труповете, засипваха ги с вар и ги погребваха в рововете. В книгата на Джеймс Бък се дават спомените на един от военнопленниците:“Следващият лагер бе Ремаген на река Рейн. 400 000 души в един лагер. Условията бяха ужасни. Не ни даваха храна по 2-3 дни. Пиехме вода от Рейн. Всяка сутрин се подреждахме за да получим 1/2 литър вода („кафява супа“) до вечерта. Този, който не кипва водата, се разболява от диария и умира, в повечето случаи в рововете - тоалетни. Тук, до нас имаше прекрасни овощни градини, но след няколко седмици от тях не остана нищо. Откъсвахме клоните, направихме огън, сварихме водата и варяхме по един картоф за двама. 40 души получаваха 1 кг хляб. При тези условия 1000 души умираха за седмица. Бяхме толкова отслабнали, че не можехме да станем и да ходим. Този спомен завинаги остана в моята памет”.
„Наречете го безсърдечност, наречете го отмъщение, наречете го враждебно отношение, но един милион немски военнопленници загинаха в американски плен“, пише Джеймс Бък. Неговите изчисления могат да бъдат уточнени, когато се анализират регистрационните картони на военнопленници, с които те са били заведени на отчет в лагерите. Оказва се обаче, че от 2,5 милиона регистрационните картони 1,5 милиона са били унищожени, а записаните в тях лица, са обявени за „безследно изчезнали“. Може би това е действителният брой германци, загинали в американски лагери. В Нюрнберг по това време вече е започнал историческият процес срещу нацистките престъпници, но съвсем близо, в долината на Рейн американските победители са извършили геноцид на пленени хора. Има различни обяснения за жестокостта на Айзенхауер, който осъди над един милион пленници на смърт. Но каквито и да са тези обяснения, Съветският съюз, който претърпя несравнимо по-тежки загуби в тази война, не стигна до такова черно отмъщение. И това е част от истината за Втората световна война!
Коментар