Неравенства между балканските държави
С началото на модерната епоха започва нарастващо регионално неравенство в рамките на Османската империя. Като цяло тя е периферия на развиващия се европейски капитализъм, но вътре в нея също се появява и разгръща регионално неравенство. Онези нейни части от европейската територия, които са в по-непосредствен допир със Западна Европа и по-специално с Австро-Унгария и Италия, разгръщат по-лесно и активно търговски и като цяло икономически връзки, по-силно се повлияват от това, което става в центъра на развиващата се капиталистическа система. Затова и там по-рано се появяват икономически елити, които търсят политическа еманципация чрез националната държава – това са на първо място Гърция и Западните Балкани. Колкото по-близко до центъра и особено до азиатската част на империята се намират съответните територии, толкова по-назад са те и по-късно започват битка за еманципация. Частите с българско население, които са по-близо до центъра на империята, имат и по-забавено развитие и ще бъдат и с по-нисък БВП. Всяка след това ще се опитва като национална държава да навакса това състояние, пробвайки различни модели на развитие, конкурирайки се с останалите, ту напредвайки, ту изоставайки, влизайки в различни геополитически съотношения, търсейки различни съюзници и по-големи икономически и политически пространства, които да им дадат предимства, ресурси и ускорят развитието им.
Повечето от балканските държави имат общо начало в Османската империя, но се различават по ред показатели, които дават предимство на едни от тях в сравнение с други. Първият от тях е, че Сърбия и Гърция получават независимост около половин век по-рано, Румъния се състои от васални, но ползващи се от автономия княжества, а Западните Балкани са включени в католическия културен ареал, най-близко са географски до Западна Европа и големи части от тях се развиват в рамките на Хабсбургската империя. Вторият основен фактор е, че през всички войни, които се водят през ХХ век, България, за разлика от своите съседи, е постоянният губещ, докато другите печелят територии и контрибуции. Третият основен фактор е, че България, наред с Румъния и Югославия, демонстрира радикални промени в моделите на развитие, което води до загуба на континюитет и има значителни негативни следствия.
Ако вземем сравнителните данни за България и другите балкански държави през първата половина на ХХ век, ще открием, че тя е сред най-бедните страни в Европа през целия този период, като изостава в сравнение с Гърция, но има малки предимства пред Югославия, Румъния и Турция. Според изследванията на промените в БВП по паритет на покупателната способност на човек от населението в света през периода 1913 - 1950 г. в долари по международни цени от 1990 г. съотношението между България, Гърция и Югославия е следното [1]:
Вижда се, че през този период най-неуспешно е българското развитие и за 37 години брутният вътрешен продукт (БВП) на човек от населението в страната е нараснал едва с 10.2%
Всъщност единственият период, в който България се откъсва напред в сравнение с редица от своите балкански съседи, е този на държавния социализъм и по-специално времето между 50-те и 70-те години на ХХ век. По-модерни и комплексни показатели като известния индекс на човешко развитие, който се прилага от Програмата на ООН за развитие от 1990 г. насам, подреждат страните в света съобразно три основни критерия: 1. продължителност на човешкия живот от момента на раждането; 2. знанията, измервани с притегления показател от грамотността на възрастните и продължителността на училищното образование; 3. реалният доход на човек от населението. През 1987 г., когато за първи път ООН мери този показател, по индекс на човешко развитие страната е поставена на 27-о място между 130 държави в света, като на първо място е била Япония, на 19-о – САЩ. Това означава, че развитието, осъществявано през предходните десетилетия, е било във висока степен успешно, защото по един комплексен показател страната се е оказала много напред в класацията, в сравнение с останалите държави в света. От Балканските страни само Гърция е малко преди нас – на 22-ро място, а от бившите социалистически държави само ГД Р (21-во място) и Чехословакия (25-о място) са преди нас. Югославия е след нас (31-во място), Унгария е след нас – на 30-о място, Полша е на 33-о място, Румъния на 41-во място. [2]
Катастрофата през 90-те години, която не може да бъде обяснявана само с обективни фактори, но и с ирационалната и некомпетентна, силно разрушителна дейност на редица български политици и правителства, радикално променя класацията и държави, които са били или близко, или доста след нас, ни изпреварват значително. България рязко се срутва надолу, изпреварена от десетки страни, които преди това са били след нея или близо до нея. В Доклада за човешкото развитие от 2006 г. , в който са представени данни за 2004 г., т.е. 17 години след първите класации от времето малко преди края на социализма у нас, България е отишла на 54-о място, т.е. за периода на прехода е била изпреварена от 27 държави.
С началото на модерната епоха започва нарастващо регионално неравенство в рамките на Османската империя. Като цяло тя е периферия на развиващия се европейски капитализъм, но вътре в нея също се появява и разгръща регионално неравенство. Онези нейни части от европейската територия, които са в по-непосредствен допир със Западна Европа и по-специално с Австро-Унгария и Италия, разгръщат по-лесно и активно търговски и като цяло икономически връзки, по-силно се повлияват от това, което става в центъра на развиващата се капиталистическа система. Затова и там по-рано се появяват икономически елити, които търсят политическа еманципация чрез националната държава – това са на първо място Гърция и Западните Балкани. Колкото по-близко до центъра и особено до азиатската част на империята се намират съответните територии, толкова по-назад са те и по-късно започват битка за еманципация. Частите с българско население, които са по-близо до центъра на империята, имат и по-забавено развитие и ще бъдат и с по-нисък БВП. Всяка след това ще се опитва като национална държава да навакса това състояние, пробвайки различни модели на развитие, конкурирайки се с останалите, ту напредвайки, ту изоставайки, влизайки в различни геополитически съотношения, търсейки различни съюзници и по-големи икономически и политически пространства, които да им дадат предимства, ресурси и ускорят развитието им.
Повечето от балканските държави имат общо начало в Османската империя, но се различават по ред показатели, които дават предимство на едни от тях в сравнение с други. Първият от тях е, че Сърбия и Гърция получават независимост около половин век по-рано, Румъния се състои от васални, но ползващи се от автономия княжества, а Западните Балкани са включени в католическия културен ареал, най-близко са географски до Западна Европа и големи части от тях се развиват в рамките на Хабсбургската империя. Вторият основен фактор е, че през всички войни, които се водят през ХХ век, България, за разлика от своите съседи, е постоянният губещ, докато другите печелят територии и контрибуции. Третият основен фактор е, че България, наред с Румъния и Югославия, демонстрира радикални промени в моделите на развитие, което води до загуба на континюитет и има значителни негативни следствия.
Ако вземем сравнителните данни за България и другите балкански държави през първата половина на ХХ век, ще открием, че тя е сред най-бедните страни в Европа през целия този период, като изостава в сравнение с Гърция, но има малки предимства пред Югославия, Румъния и Турция. Според изследванията на промените в БВП по паритет на покупателната способност на човек от населението в света през периода 1913 - 1950 г. в долари по международни цени от 1990 г. съотношението между България, Гърция и Югославия е следното [1]:
Всъщност единственият период, в който България се откъсва напред в сравнение с редица от своите балкански съседи, е този на държавния социализъм и по-специално времето между 50-те и 70-те години на ХХ век. По-модерни и комплексни показатели като известния индекс на човешко развитие, който се прилага от Програмата на ООН за развитие от 1990 г. насам, подреждат страните в света съобразно три основни критерия: 1. продължителност на човешкия живот от момента на раждането; 2. знанията, измервани с притегления показател от грамотността на възрастните и продължителността на училищното образование; 3. реалният доход на човек от населението. През 1987 г., когато за първи път ООН мери този показател, по индекс на човешко развитие страната е поставена на 27-о място между 130 държави в света, като на първо място е била Япония, на 19-о – САЩ. Това означава, че развитието, осъществявано през предходните десетилетия, е било във висока степен успешно, защото по един комплексен показател страната се е оказала много напред в класацията, в сравнение с останалите държави в света. От Балканските страни само Гърция е малко преди нас – на 22-ро място, а от бившите социалистически държави само ГД Р (21-во място) и Чехословакия (25-о място) са преди нас. Югославия е след нас (31-во място), Унгария е след нас – на 30-о място, Полша е на 33-о място, Румъния на 41-во място. [2]
Катастрофата през 90-те години, която не може да бъде обяснявана само с обективни фактори, но и с ирационалната и некомпетентна, силно разрушителна дейност на редица български политици и правителства, радикално променя класацията и държави, които са били или близко, или доста след нас, ни изпреварват значително. България рязко се срутва надолу, изпреварена от десетки страни, които преди това са били след нея или близо до нея. В Доклада за човешкото развитие от 2006 г. , в който са представени данни за 2004 г., т.е. 17 години след първите класации от времето малко преди края на социализма у нас, България е отишла на 54-о място, т.е. за периода на прехода е била изпреварена от 27 държави.
Коментар