Никой чужд дипломат не следва да си позволява да подценява българския народ
Даниел Митов, министър на външните работи
В ПОСЛЕДНО време различни представители на политическия елит в Москва си позволяват хапливи коментари и внушения спрямо българския народ и неговите институционални представители. За съжаление, техните думи не помагат на желанието ни за ползотворен диалог и сътрудничество, нито пък съответстват на нивото на споделено уважение между българския и руския народ. Освен това
менторството
не е формата,
с която може
да се адресира
България
Периодичните коментари, най-пресният пример от които се появи тези дни, идващи от официалните подиуми на руската държава, не кореспондират и с общоприетите стандарти в дипломацията. Пренебрежението към дипломатическите канали и механизми е показателно, но най-вече за практикуващия го субект. Компромиси с протокола са възможни, но с етиката – не.
Ако съгласието е невинаги възможно в двустранните отношения, то уважението е минимално изискуем реквизит. При това уважението не е израз на отношение на съответния дипломат, а на народа, чийто представител е той. В този смисъл приносът на руския външен министър, както и на някои служители на неговата администрация, за съжаление, не отговарят на утвърдената европейска практика и традиция. Никой чужд дипломат не следва да си позволява да подценява българския народ. Нито една амбиция, която се самовъзприема като регулировчик на българската история и памет, няма да бъде разпозната като релевантна.
Признателността и толерантността на българския народ са отразени в нашата историография, където недвусмислено е отдадено дължимото на всеки народ, помогнал за Освобождението на България. В тази равносметка
за русите е
запазено
специално място
Редом до тях се нареждат украинците, беларусите, финландците, румънците, които, дори без да гонят геополитически интереси, са се присъединили към българското опълчение и руските освободителни войски. Никой обаче не може да очаква, че признателността към другите народи може да бъде по-голяма от обичта към собствения.
Исторически българо-руските взаимоотношения са били толкова интензивни, че тяхната динамика не е могла да се редуцира едностранно. Както руският народ е помогнал на българския за извоюването на политическата ни свобода в края на XIX в., така столетия по-рано нашият народ запознава руския с достойнствата на православието и славянската книжовност. Не е необходима особена научна вглъбеност, за да се разпознае българският принос в обогатяването на руската духовност – от лингвистиката до богословието. Или по думите на забележителния Юрий Венелин “от ръцете на българите ние сме получили кръщението, те са ни научили да четем и пишем, на техния език се извършва днес нашето богослужение.”
Познаването на рускоезичните академични авторитети е полезно, тъй като те са контрааргумент на заглавията по медиите, родени от тенденциозна пропаганда. Отвъд художествените фикции обаче съвсем неслучайно руският академик Дмитрий Лихачов определя България като “държава на духа”. Православието и славянската писменост са вектори на цивилизация, чието начало и център са били в България. Именно българи са апостолите на просветата, които са споделяли с другите народи нашите духовни рефлексии и постижения.
Уплътнени с вяра и букви, редица държави са придобили дълбочина на своите корени. Но тъй като актът на даряване носи сам по себе си удовлетворение, българският народ никога не си е позволявал да изисква изрични благодарности. Друг е въпросът, че дидактиката подобава повече на учителя, а не на ученика. Все пак историческият опит никога не идва сам. Обикновено той е придружен и с достойнство. Именно достойнството ни задължава да уточним, че българският народ помни добре както руската освободителна войска от 1877–1878 г., така и съветската окупация от 1944 г. Помним и знаем добре, че един от най-забележителните актове на българския народ – Съединението, се реализира въпреки, а не благодарение на руската държава.
Този широк диапазон на “контактуване” допълнително
насища с нюанси
дълбочината на
българо-руските
отношения,
както и ракурсите, в които те могат да се разглеждат. Още повече че разговорът за благодарността никога не трябва да изпреварва този за суверенитета. Никой не може да изисква от нас такава настойчива и еднозначна благодарност, чието оказване би редактирало независимостта на държавата. Представете си само как българската история би осиротяла, ако Васил Левски не беше Апостола на свободата, а един дълбоко благодарен човек. Лъвският скок на свободата обаче е порив за “свята и чиста република”, а не за делегиране на суверенитет от една империя към друга.
Разбира се, никой не знае и не помни по-добре българската история от самите нас. Намирането на онези нейни аспекти, които предполагат надграждане на диалога и сътрудничеството с другите народи, винаги е било принципна нагласа в народопсихологията на българите. Членството на страната ни в ЕС и НАТО само може да обогати механизмите и условията за диалога ни с други страни. Признаването на националния суверенитет и международното право обаче са единствената възможна база за развитие на двустранните отношения. В това, вярвам, са се убедили напоследък и други наши партньори.
В условията на многостранни предизвикателства взаимодействието е задължително. Или както казват руснаците, “не имей сто рублей, а имей сто друзей”. А когато приятелствата са искрени, те не се обезценяват.
Даниел Митов, министър на външните работи
В ПОСЛЕДНО време различни представители на политическия елит в Москва си позволяват хапливи коментари и внушения спрямо българския народ и неговите институционални представители. За съжаление, техните думи не помагат на желанието ни за ползотворен диалог и сътрудничество, нито пък съответстват на нивото на споделено уважение между българския и руския народ. Освен това
менторството
не е формата,
с която може
да се адресира
България
Периодичните коментари, най-пресният пример от които се появи тези дни, идващи от официалните подиуми на руската държава, не кореспондират и с общоприетите стандарти в дипломацията. Пренебрежението към дипломатическите канали и механизми е показателно, но най-вече за практикуващия го субект. Компромиси с протокола са възможни, но с етиката – не.
Ако съгласието е невинаги възможно в двустранните отношения, то уважението е минимално изискуем реквизит. При това уважението не е израз на отношение на съответния дипломат, а на народа, чийто представител е той. В този смисъл приносът на руския външен министър, както и на някои служители на неговата администрация, за съжаление, не отговарят на утвърдената европейска практика и традиция. Никой чужд дипломат не следва да си позволява да подценява българския народ. Нито една амбиция, която се самовъзприема като регулировчик на българската история и памет, няма да бъде разпозната като релевантна.
Признателността и толерантността на българския народ са отразени в нашата историография, където недвусмислено е отдадено дължимото на всеки народ, помогнал за Освобождението на България. В тази равносметка
за русите е
запазено
специално място
Редом до тях се нареждат украинците, беларусите, финландците, румънците, които, дори без да гонят геополитически интереси, са се присъединили към българското опълчение и руските освободителни войски. Никой обаче не може да очаква, че признателността към другите народи може да бъде по-голяма от обичта към собствения.
Исторически българо-руските взаимоотношения са били толкова интензивни, че тяхната динамика не е могла да се редуцира едностранно. Както руският народ е помогнал на българския за извоюването на политическата ни свобода в края на XIX в., така столетия по-рано нашият народ запознава руския с достойнствата на православието и славянската книжовност. Не е необходима особена научна вглъбеност, за да се разпознае българският принос в обогатяването на руската духовност – от лингвистиката до богословието. Или по думите на забележителния Юрий Венелин “от ръцете на българите ние сме получили кръщението, те са ни научили да четем и пишем, на техния език се извършва днес нашето богослужение.”
Познаването на рускоезичните академични авторитети е полезно, тъй като те са контрааргумент на заглавията по медиите, родени от тенденциозна пропаганда. Отвъд художествените фикции обаче съвсем неслучайно руският академик Дмитрий Лихачов определя България като “държава на духа”. Православието и славянската писменост са вектори на цивилизация, чието начало и център са били в България. Именно българи са апостолите на просветата, които са споделяли с другите народи нашите духовни рефлексии и постижения.
Уплътнени с вяра и букви, редица държави са придобили дълбочина на своите корени. Но тъй като актът на даряване носи сам по себе си удовлетворение, българският народ никога не си е позволявал да изисква изрични благодарности. Друг е въпросът, че дидактиката подобава повече на учителя, а не на ученика. Все пак историческият опит никога не идва сам. Обикновено той е придружен и с достойнство. Именно достойнството ни задължава да уточним, че българският народ помни добре както руската освободителна войска от 1877–1878 г., така и съветската окупация от 1944 г. Помним и знаем добре, че един от най-забележителните актове на българския народ – Съединението, се реализира въпреки, а не благодарение на руската държава.
Този широк диапазон на “контактуване” допълнително
насища с нюанси
дълбочината на
българо-руските
отношения,
както и ракурсите, в които те могат да се разглеждат. Още повече че разговорът за благодарността никога не трябва да изпреварва този за суверенитета. Никой не може да изисква от нас такава настойчива и еднозначна благодарност, чието оказване би редактирало независимостта на държавата. Представете си само как българската история би осиротяла, ако Васил Левски не беше Апостола на свободата, а един дълбоко благодарен човек. Лъвският скок на свободата обаче е порив за “свята и чиста република”, а не за делегиране на суверенитет от една империя към друга.
Разбира се, никой не знае и не помни по-добре българската история от самите нас. Намирането на онези нейни аспекти, които предполагат надграждане на диалога и сътрудничеството с другите народи, винаги е било принципна нагласа в народопсихологията на българите. Членството на страната ни в ЕС и НАТО само може да обогати механизмите и условията за диалога ни с други страни. Признаването на националния суверенитет и международното право обаче са единствената възможна база за развитие на двустранните отношения. В това, вярвам, са се убедили напоследък и други наши партньори.
В условията на многостранни предизвикателства взаимодействието е задължително. Или както казват руснаците, “не имей сто рублей, а имей сто друзей”. А когато приятелствата са искрени, те не се обезценяват.
Коментар