Първоначално изпратено от markoci
----------------------------
Наистина ме интересуват такива образи, които да са интересни. Мичока го вкарах като позитив образ и Брус Уилис пасти да яде с неговия Армагедон, ама чак тази вечер ми стана интересен ти, че може да те хакна. Ето мостра ти пращам веднага как влезе Мечобиков в книгата ( единствен досега ).
И се чудя дали в теб е останало нещо добро, в прогнилата ти, оглозгана душица, белким те хакна. Понял?
-----------------------------------------
Глава двадесет и пета
В престолния град зимата беше сковала всичко. От месеци дядо Ной внимателно подготвяше похода на затворниците. Трябваше да достигнат до най-високия връх, но лошото време и скалистият терен допълнително усложняваха мисията. Зиези не можеше да отиде с тях, защото черните облаци веднага щяха да ги забележат и нападнат.
– Само трябва да запалите кулата, която се намира на върха – кротко даде последните си напътствия старецът.
– И после няма да влизаме в затвора? – нагло попита водачът им.
– Не. Ще помислим за месечно подпомагане от империята, за да спрете да крадете и да живеете нормално.
– А ако избягаме?
– Няма да ви преследваме.
– Къде е уловката? Изглежда прекалено лесно.
– Напротив, сложно е. Оборудвани сте с най-доброто, с което разполагаме за такива условия. Задачата е сложна, защото животът ви ще зависи не само от качествата на един, но и от уменията на останалите.
– Намекваш, че сме пропаднали типове, които не могат да работят в екип ли?
– Не казвам това! Споделям, че от хиляди години никой не го е правил.
– Хм, лесна работа. Никой няма да избяга, спокойно. Давам думата си! – и морският капитан се изплю върху изящно изработения под на двореца. После се поклони с иронична поза.
Когато излязоха навън, виелицата ги поде. От вятъра, който бушуваше, снежинките се набиваха в очите им. Помощните животни успяха да носят материалите до известна височина. След това релефът стана непристъпен за техните възможности и затворниците трябваше да ги изоставят. Поеха всичко на гърбовете си и продължиха. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-зле ставаше. Ураганите бушуваха постоянно, а слънцето не се виждаше с дни. Напредваха във верига един зад друг, подредени като мравки. Когато се умореше първият, който забиваше пирони с чука си в леда, прехвърляше въжето към останалите и следващият го сменяше. Животът им зависеше от временния водач. Хранеха се много рядко и почти не спяха. Бяха свикнали – кой ли си позволяваше да спи много в затвора! Вече бяха загубили няколко души, защото въжетата се протриваха и не издържаха на тежестта.
– Хайде, смотаняци, ще ви заритам задниците! – носеше се гласът на бившия пират през виелицата. – Ако още се туткате, ще ви прекарам с въжета под дъното на кораба. Ще видите какво ще направят с телата ви полепналите по него рапани.
… И те отново продължаваха нагоре. Ден и нощ. Точно когато достигнаха кулата, въжето на временния водач се скъса. Средства за запалване на огън, както и въжета, имаше само морякът. Той се изкатери по главите на другарите си.
– Дай ми ново въже – протегна ръка другият затворник.
Старият капитан посегна в торбата си на кръста, но усети, че е празна. Това, на което висеше, беше последното.
– Уплаши се, че ще те оставим тук горе сам ли? – засмя се и скришом откачи своето, като прехвърли катарамата, за да го закачи на неговия колан. Ето!
Чу се щракване и приятелят му се усмихна, без да разбира какво става.
– А сега тръгвай!
Получи мощен ритник в лицето и полетя надолу в бездната. Подмина останалите затворници, скобите, забити в леда, започнаха да скърцат една по една, но накрая всички издържаха и той увисна под тях. Започнаха да се броят по навик, но един човек липсваше. Впериха поглед нагоре, където стоеше морският вълк. Опитваха се да стигнат до него.
– Слизайте, глупаци! – изкряска той. – Вече нямаме резервни въжета за други хора.
– Но защо го направи? – започнаха да викат уплашени приятелите му.
– Обещах на дядката, че ще му запаля шибаната камина за дърва! – и драсна клечката.
Огънят тръгна плахо от долу нагоре, но започна да се усилва. Скоро в небето изригна истински вулкан насред леда. Планината Балкани беше запалена. Това беше защитният вал на империята, който бе вече превзет.
Пътят надолу бе по-лесен и след няколко дни затворниците се прибраха в двореца. Дядо Ной внимателно изслуша какво се е случило и кратко нареди:
– Намерете децата на всички загинали и им осигурете жилища и средства за достоен живот. Същото се отнася за тези юнаци, те вече са свободни.
Доскорошните катерачи стояха вцепенени, без да могат да повярват какво се случва. Ной се обърна към тях:
– А сега да хапнем и пийнем, момчета. Тази вечер ще бъдете мои специални гости. Направихте каквото зависеше от вас.
Беше Коледа.
Коментар