Това почернено семейство от бялата мафия са познати на кмета.
Кого да съдя и към кого да се обръщам вече - не зная.
Пиша това с изключителна болка в душата, чувство на непримирение и докато гледам децата ми, мъничките ми деца потънали в скръб за техния татко.
Какво да им кажа? Как да им обясня, че серия от лекарски грешки и немърливост, доведоха до това любимият им татко да не им се усмихва никога повече.
Аз съм просто обикновена съпруга и майка, която до преди три месеца имаше нормален живот, като всеки един от вас.
Но какво се случи, ще попита някой?
Преди три месеца съпругът ми се разболя тежко, беше му извършен преглед от местен лекарв село Гара Елин Пелин и му беше направен тест за ковид, както и снимка на белия дроб, от която беше постановена диагноза пневмония.
Съпругът ми не беше добре, макар отрицателния тест, помолихме да бъде хоспитализиран, но ни беше отказано.
След настояване от моя страна беше приет в 5-та градска болница, където след 28 дни лечение на пневмония, го изписаха без доказан ковид на кислород и антибиотик вкъщи.
Където той продължи да се влошава.
Заради задуха, който получаваше, се наложи ежедневно да се обръщам към услугите на Бърза помощ, където ежедневно чувах от “лекари”, че не може да бъде хоспитализиран, защото няма места и не е с ковид.
Той си отиваше пред очите ни, а ние не можехме да му помогнем.
На 19-ти ноември, късно през нощта, около 04:00 часа, състоянието му стана критично.
Така бях принудена отново да се обърна към екип на Елин Пелин, които го откараха в Александровска болница, от където след часове чакане, бил пренасочен към друга болница.
Чакахме линейка за Света София.
Около 22:30 беше взет от Александровска болница и откаран в София мед.
Какво се е случило след това не знам с подробности, но се оказва, че съпругът ми е бил прехвърлен в линейка отново, която в 23:30 вечерта ми го върна у дома - чисто гол със стърчащи маркучета по него, катетър, плачещ и молейки им се, цитирам: ,,Помощ! Умирам! Студено ми е!”
ДОРИ БЕЗ ОТГОВОРИ
Когато попитах защо ми го връщат така, получих само мълчанието на медицинското лице в линейката, която за всеки случай се беше заключила там.
Настоявах за отговори и се наложи насила да я изкарам от линейката, за да ги получа.
И това… това беше най-отвратителното отношение, което бях получавала до момента.
Отговорът беше, цитирам: “Никъде не го искат, аз к’во да направя?! Дайте едно одеяло и си го прибирайте!”
Тук искам да подчертая, че става въпрос за човек в тежко състояние, който има нужда от незабавна лекарска намеса, а екипът дори не ни позволи да го пренесем с носилка до дома ни. Дори това ни беше отказано!
Но най-безобразно от всичко беше, че вместо обяснение, екипът, който явно нищо не може да направи, повика полиция.
Наложи се синът ми и брат ми да внесат съпругът ми вътре, а той… той виеше за помощ.
Започнах да се моля на екипа да му помогне някак, но се оказа, че те дори нямат елементарни неща в линейката - липсваха инжекции, лекарства и всякакви други неща.
От там се наложи да повикат втора линейка, а нас ни изгониха навън.
След известно време пристигна вторият екип, който вместо да отиде при съпруга ми, започна да се разправя махленски с нас.
Наложи се да ги молим да си свършат работата.
След многократни молби от наша страна, те влязоха в стаята при съпруга ми и ни заставиха да седим отвън.
Наистина не зная какво се случи вътре, но през цялото време чувах само плачът на съпруга си и викове за помощ.
След тридесет минути всичко утихна.
Излязоха двете “медицински лица” от стаята и ни казаха: ,,Ми той умря”, а пред децата, пред децата излъгаха, че било се случило на път на магистралата.
Толкова по темата.
Толкова за хипократовата клетва.
Толкова и за човечността.
А той, той си отиде. Отиде си един прекрасен съпруг и любящ баща, подхвърлян от линейка в линейка, молейки се за помощ
Кого да съдя и към кого да се обръщам вече - не зная.
Пиша това с изключителна болка в душата, чувство на непримирение и докато гледам децата ми, мъничките ми деца потънали в скръб за техния татко.
Какво да им кажа? Как да им обясня, че серия от лекарски грешки и немърливост, доведоха до това любимият им татко да не им се усмихва никога повече.
Аз съм просто обикновена съпруга и майка, която до преди три месеца имаше нормален живот, като всеки един от вас.
Но какво се случи, ще попита някой?
Преди три месеца съпругът ми се разболя тежко, беше му извършен преглед от местен лекарв село Гара Елин Пелин и му беше направен тест за ковид, както и снимка на белия дроб, от която беше постановена диагноза пневмония.
Съпругът ми не беше добре, макар отрицателния тест, помолихме да бъде хоспитализиран, но ни беше отказано.
След настояване от моя страна беше приет в 5-та градска болница, където след 28 дни лечение на пневмония, го изписаха без доказан ковид на кислород и антибиотик вкъщи.
Където той продължи да се влошава.
Заради задуха, който получаваше, се наложи ежедневно да се обръщам към услугите на Бърза помощ, където ежедневно чувах от “лекари”, че не може да бъде хоспитализиран, защото няма места и не е с ковид.
Той си отиваше пред очите ни, а ние не можехме да му помогнем.
На 19-ти ноември, късно през нощта, около 04:00 часа, състоянието му стана критично.
Така бях принудена отново да се обърна към екип на Елин Пелин, които го откараха в Александровска болница, от където след часове чакане, бил пренасочен към друга болница.
Чакахме линейка за Света София.
Около 22:30 беше взет от Александровска болница и откаран в София мед.
Какво се е случило след това не знам с подробности, но се оказва, че съпругът ми е бил прехвърлен в линейка отново, която в 23:30 вечерта ми го върна у дома - чисто гол със стърчащи маркучета по него, катетър, плачещ и молейки им се, цитирам: ,,Помощ! Умирам! Студено ми е!”
ДОРИ БЕЗ ОТГОВОРИ
Когато попитах защо ми го връщат така, получих само мълчанието на медицинското лице в линейката, която за всеки случай се беше заключила там.
Настоявах за отговори и се наложи насила да я изкарам от линейката, за да ги получа.
И това… това беше най-отвратителното отношение, което бях получавала до момента.
Отговорът беше, цитирам: “Никъде не го искат, аз к’во да направя?! Дайте едно одеяло и си го прибирайте!”
Тук искам да подчертая, че става въпрос за човек в тежко състояние, който има нужда от незабавна лекарска намеса, а екипът дори не ни позволи да го пренесем с носилка до дома ни. Дори това ни беше отказано!
Но най-безобразно от всичко беше, че вместо обяснение, екипът, който явно нищо не може да направи, повика полиция.
Наложи се синът ми и брат ми да внесат съпругът ми вътре, а той… той виеше за помощ.
Започнах да се моля на екипа да му помогне някак, но се оказа, че те дори нямат елементарни неща в линейката - липсваха инжекции, лекарства и всякакви други неща.
От там се наложи да повикат втора линейка, а нас ни изгониха навън.
След известно време пристигна вторият екип, който вместо да отиде при съпруга ми, започна да се разправя махленски с нас.
Наложи се да ги молим да си свършат работата.
След многократни молби от наша страна, те влязоха в стаята при съпруга ми и ни заставиха да седим отвън.
Наистина не зная какво се случи вътре, но през цялото време чувах само плачът на съпруга си и викове за помощ.
След тридесет минути всичко утихна.
Излязоха двете “медицински лица” от стаята и ни казаха: ,,Ми той умря”, а пред децата, пред децата излъгаха, че било се случило на път на магистралата.
Толкова по темата.
Толкова за хипократовата клетва.
Толкова и за човечността.
А той, той си отиде. Отиде си един прекрасен съпруг и любящ баща, подхвърлян от линейка в линейка, молейки се за помощ
, поредната от многото ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ, които ви очакват в близко бъдеще.
Коментар