Интересни факти - Знаете ли че?

[Грую Груев]

А това знаете ли какво е?


Не знаете? Милите ни гръцки съседи показват как гръцки войник буквално изяжда българския - пропаганден плакат. Наистина мили, добри, приятни хора, които безмерно ни обичат - как да не им дадеш някое евро за почивка, при цялата тази доброта, която струи от тях. Ех, Българио!

[Грую Груев]

Знаете ли какво е това?


не знаете? Ще ви кажа - маляшка картичка от 1913 година, в която гордо са потъпкали едно българско и едно турско знаме. Омразата им към България е всеизвестна, но и маляките са известни с фотошоша си от много години. Знамето, което е потъпкано, е единственото пленено бойно българско знаме - да, имаме пленено такова и да, не е на официална бойна част. Ето го и него




А това е маляката, който го е пленил

Разбира се, маляките са малко притеснени, че знамето е изцяло червено, не е официално бойно и на него има надпис на арменски език, но това не им пречи да го направят в нашите цветове (бяло, зелено, червено) на картичката, както и да твърдят, ч ена гърба му пишело "Къмъ Атина". Маляки, сър, но някои родни мъжеложци и шаврантии особено си ги обичат - народопсихология!

[Ivan2015]

иване, твоите родители кръвни роднини ли са?

Аз не знам, дали твоите родители са били брат и сестра, но моите родители не са били роднини. Моите родители са сключили граждански брак години преди да се родя. Според Семейния кодекс не могат да сключат граждански брак помежду си лица, които са:
1.роднини по права линия;
2.братя и сестри, както и други роднини по съребрена линия до четвърта степен включително;
3.лица, между които осиновяването създава отношения на роднини по права линия или на братя и сестри.

Знаете ли, че САЩ са на първо място в света не само по добив на суров петрол (включително газов кондензат), но САЩ са на първо място в света и по добив на природен газ.

[Bond009]

[Bond009]

ИСТИНАТА Е, ЧЕ ТРУДОВЕТЕ МУ НЯМАТ НИЩО ОБЩО С БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК..

Единственият човек, който е знаел всички 184 езика на света е Академик Николай Яковлевич Мар (1864-1934). Академик Мар доказва научно, че всички основни езици на планетата произлизат от древния Български език.Всички по-късни научни открития потвърждават правотата на Aкадемик Н.Я. Мар. След 1950г Сталин заповядва да се скрият трудовете на Академик Мар. Преследвани са руски учени, като Артамонов, който е принуден да си самоцензурира трудовете от 1937г., които също доказват истината за Българите.

[Артудиту]

Билета долу е до бившия и сегашен град Варна, а тогава Сталин.
7 лева и 40 стотинки.

[Асо Пика]

Авиокомпания ТАБСО предшественик на авиокомпания „Балкан“

В съответствие с подписаното междуправителствено споразумение на 3 ноември 1948 година в Москва се създава смесено българско-съветско дружество за граждански авиотранспорт под името „ТАБСО“ (Транспортно-авиационно българо-съветско общество). Официално ТАБСО започва да функционира през май 1949 г. Авиокомпанията „Български въздушни линии ТАБСО“ започва работа на 1 август 1949 година, а от есента са поети и външните линии на ДВС. ТАБСО в първоначалния си вид съгласно споразумението продължава дейността си пет години. Съветската страна трябва да осигурява самолети, резервни части, оборудване и наземна техника, а българската страна да обезпечи летища, сгради, персонал и т.н. Основните самолети на ТАБСО са 8 бр., доставени на 9 май 1949 г. от съветската страна като контингент на ТАБСО. Създаденото дружество има акционерен капитал 864 000 лева.

Официално ТАБСО започва да функционира от май 1949 г. За главен директор е назначен руснакът Евгени Багно, а за главен пилот Евгени Сиротин. Пристигналите от СССР 8 броя нови Ли-2п започва редовни полети от 1 август 1949 г. Още до края на годината печалбата на ТАБСО е повече от планираните 13 000 000 лева, до края на Първата петилетка превозът на пътници е увеличен 2,5 пъти, а на товари – 3 пъти.

Народна Република България изкупува дела на Съветския съюз в ТАБСО и активите на смесеното дружество стават изключителна собственост на българската държава. Новата компания запазва името ТАБСО и познатото лого до 1968 г., когато дружеството е преименувано на „Българска гражданска авиация Балкан“ (БГА Балкан). В популярния фирмен знак (стилизирана звезда с крила) наименованието ТАБСО се заменя с „Балкан“. Компанията разполага с пътническите „Ли-2“, постепенно подменяни от 1956 г. до началото на 1960-те години с новите съветски пътнически самолети „Ил-14“.

БГА „Балкан“ има статут на национален превозвач и е държавна собственост до 1999 г., когато е продадено в опит да бъде предотвратен неговият фалит. Приватизацията му е осъществена от израелската фирма „Зееви Груп“ (Zeevi Group) за 200 000 щатски долара ....!?!? .... в това число всички активи. Вместо да инвестират, съгласно договора за погасяване на задълженията и стабилизиране на фирмата, „Зееви Груп“ разпродават недвижимото имущество и водят „Балкан“ към фалит.

На снимките - самолет ИЛ - 14 на летище Варна и стари самолетни билети на ТАБСО

[Грую Груев]

Велики българи, Кире, велики, а сегашните им наследници само бързат да си оставят еврото на онези, дето са клали дедите повече и от башибозука. Ето, да прочетет какво е ставало там, където сега безродниците си печат г@зовете:







Датата 16 юни 1913 г. – началото на Междусъюзническата война, е съдбоносна за оставената на сигурна смърт българска дружина в Солун. Това е трета дружина от 14 Македонски полк под командването на майор Велизар Лазаров. Срещу едва 1200 български бойци са съсредоточени цели две гръцки дивизии. Съотношението е 1 към 20 в полза на гърците.
На 17 юни неприятелят дават ултиматум българите да се предадат, майор Лазаров отказва да го стори и се разиграва един от най-кървавите и трагични боеве през Междусъюзническата война. Българите са обречени, но се сражават героично на 17 юни и през нощта срещу 18 юни. На 18 юни сутринта, за да запазят българското население от изтребление, дружината сваля оръжие. Майор Лазаров и офицерите на дружината, духовният водач на солунските българи архимандрит Евлогий, неговият секретар Христо Батанджиев (един от основателите на бъдещата ВМОРО), както и мнозина други видни солунски българи са качени на кораб и отведени в неизвестна посока.
Архимандрит Евлогий, Христо Батанджиев и част от българските първенци никога повече не са видени живи – те са изхвърлени в морето от гърците и са оставени да се удавят. Съдбата на войниците от българската дружина и на много българи от Егейска Македония не е по-различна – отведени на остров Трикери в залива на град Волос.
Месеци след края на войната, 1800 българи са взети от Трикери от български кораб и превозени до пределите на Царство България. Много от тях са живи скелети, изнемощели и с угаснал поглед. Това са оцелелите от общо 7000 души българи, въдворени на Трикери. Един голям приятел на българския народ – военният кореспондент Владимир Сис, предприема година по-късно пътуване до Трикери, а разтърсващата история за концлагера на остров Трикери е запечатана в книгата му „Гробовете на Трикери“, издадена през 1914 година.
Под прикритието на австрийския си паспорт, чехът успява да се качи на лодка, която с ходатайството на немския консул го откарва до Трикери. По пътя гръцките моряци сякаш равнодушно му разказват следното:
– Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият – това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
– На тоя ли остров са били българските пленници? – питам наивно.
– Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко… Нямат брой…
– Удавени?
– Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
– Че защо?
– Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко – толкова по-добре за нас. Веднъж – виждате ли оня платан? Там стана това – веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море – нека го опитат”… Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да… Който знаеше да плува, стигна до брега, който не – на дъното. Гледаш го – блъска с ръце, задавя се, па изведнъж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето…
Не след дълго те стигат до брега, където Сис чува следващата ужасяваща история:
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.

– Това са кладенци, които си копаеха тук българите – обяснява ми един рибар, който сам черпеше вода – На целия остров няма ни един извор.
Злочести пленници! Аз знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соленият вкус и водата от тия кладенци не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва. Едно остава – нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото друга в острова е нямало!

Поставени в нечовешки условия, без източник на прясна вода, българите са лишени и от храна – отначало идва гръцки кораб, който им носи хляб всеки ден. Хляб от най-долно качество, а за да отровят оскъдния залък на пленниците, гръцките моряци хвърлят чувалите с хляб в морето. Българите се хвърлят в морето, за да вземат и донесат на другарите си накиснатия в солената морска вода хляб. После корабът започва да идва все по-рядко.
Мъчени от непоносима жега, без вода и без храна, българите започват да измират. Пет дълги месеца те се грижат с братска обич един за друг, а смъртта на другарите и роднините им разкъсва душите им. Оставени да умрат, без надежда и без утеха, те погребват мъртвите си и поставят дървени кръстове.
Ходейки из острова, Владимир Сис се натъква на гръцки манастир, а една стара гръцка монахиня го завежда до гробищата на пленническия лагер. Гледката е потресаваща:
Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете – един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други – изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.
Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, … „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника?
Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” – Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника.
Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и стихиен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко еднородни братя, баща със своя син – юноша, напуснал ученическата скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после тук, в тоя пустинен остров, далеч от родний край, младият момък, крехкият, девствен живот е угаснал на бащините гърди…
Сис почиства няколко гроба, прави няколко снимки и си тръгва от Трикери, а думите му остават да кънтят и до днес в нашето национално съзнание:
Чувствувах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои собствени братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура… Сурови, но нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст…
Днес островът е позната туристическа дестинация и се посещава и от много българи. Сигурно малцина от нас познават историята за пленническия лагер от 1913 година и за скъпите жертви на нашия народ, оставили завинаги своите кости на Трикери.

[Kiro]

Това е куршум, който в продължение на 9 месеца не е изваден от тялото на поручик Ангел Янчев. Той участва в Първата световна война (1915-1918) като командир на 12-а рота от 35-ти пехотен Врачански полк. След Солунското примирие (29.09. 1918 г.) полкът остава в заложничество при град Кичево.
Управляващите в София предатели русофили начело с министър-председателя Александър Малинов ПРЕДАВАТ в заложничество войските, останали западно от Скопския меридиан, около 100 000 души под общо командване на генерал Тодор Кантарджиев.
Френското командване издава заповед да се сдадат знамената на оставените в заложничество български части. Клетите французи, съдрани от бой четири години искат по този подъл начин БЕЗ БОЙ ДА ПРИСВОЯТ ПОНЕ ЕДНО БЪЛГАРСКО БОЙНО ЗНАМЕ. Но техния замисъл ще бъде провален точно от генерал Т. Кантарджиев.
При тази опасност в някои полкове са формирани команди от доброволци, които да спасят и върнат знамената в България, а в други - знамената са крити, докато заплахата отмине. Това се случва и със знамето на 35-ти пехотен полк с командир полковник Иван Бешевлиев.
След като е симулирано изгарянето му, поручик Ангел Янчев го препасва около кръста си и 9 месеца го крие от враговете на България.
По време на войната той е ранен, куршумът не е изваден от тялото му, но той не постъпва във френска болница, за да спаси полковата светиня. След завръщането си от плен поручик А. Янчев предава тържествено знамето в гарнизонните казарми и едва след това от тялото му е изваден куршумът.
ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ БОЙНИ ЗНАМЕНА СА СПАСЕНИ-УНИКАЛЕН ПОДВИГ ВЪВ ВОЕННО ВРЕМЕ, ПОСЛЕДЕН ЗА СБОРНАТА ДИВИЗИЯ И ЗА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ.
Знамето е удостоено с възпоменателна гривна с надпис „Спасено на 1.10. 1918 г. от поручик Димитров Ангел Янчев“, а за героичната си постъпка той е награден със знака „За спасяване на знаме“.

Знамето на 35-ти пехотен Врачански полк, куршумът и гривната са част от фонда на Националния военноисторически музей София.

Янко Гочев

[Kiro]

Първата президентска снимка. Заснета през 1843 г., тя изобразява шестия президент на САЩ Джон Куинси Адамс.

[Ender]

В дясно моя снимка от юли 2020г.

Малко по-млад си те представях, но снимката обяснява много неща...

[Kiro]

Британският сержант от медицинската служба не успява да убеди мулето си, че трябва да продължи с транспортирането на медицински материали към фронта. Сицилия, 1943 г.

[Kiro]

В ляво моя снимка от 1941г в Скопие. В дясно моя снимка от юли 2020г.

[Kiro]

Първият,, Москвич"".....

След Втората световна война Червената армия пренася цялата производствена линия на Опел от Бранденбург в Москва.

[Kiro]

Атинската школа е една от най-известните фрески на италианския ренесансов художник Рафаело. Тя е рисувана между 1510 г. и 1511 г. като част от задачата на Рафаело да декорира с фрески стаите сега известни, като "Stanze di Raffaello" в Апостолическия дворец във Ватикана. На картината са изобразени 22-ма древногръцки философи, поставили основните начала и течения във философията. В центъра на композицията са Платон (вляво), който сочи с ръка към небето, божественото, и държи в ръката си своята книга „Диалози“. До него е Аристотел, който сочи с ръка към земята, материалното, държи в ръка своята „Етика“.