Поколението на 30+ годишните - между миналото и бъдещето на модерния свят (2)

[mechobikov]

Добрутро!
И твоята мамка Мечо!
Разхлади се.

Яш бре МАМУН, стига си псувал

[Наивник]

Маранди, като пуснеш цялата книга ще чета. До тогава не ме занимавай с демоверсията на книгата си!!!

[Наивник]

Добрутро!
И твоята мамка Мечо!
Разхлади се.

[mechobikov]

Добро утро tnm

[marandi]

добро е

5 стада некъдърници се чудят как да те оберат. Ами да духат ....

Имам баМкова сметка - има хора помагат. Благодаря! Другото са некви лаладжии като тоя.... ( после ще ти се кълне, че е дал 50$ за среден клас билет на Айрън Мейдън ), но за БГ автор няма да даде и 20 стинки.

За това говорим като всичко при мен е авторско - да съм пуснел и глава 1-10 - тоя е некъв откачен.

Вчера му писах, че вече имам забрана да си копи/пастя нещата от моя блог. То иска да си сложа роман тук. Мамун - не мога да си копирам вече от моя блог - маранди.блог.бг. Да ти го обясня още 2-4 пъти спрямо вчера какво казах?

Верно е забавник и му пуснах 4 глави фандък - да ги оплюе
---------------------------------------------------

Така става, когато е без пари - като шибне 25 кинта за книга после - може и да се научи кого плюе, но матетириал не се прави за БГ чукчи. А, за навън ( няма кой да пише/чете за БГ, няма кой да се състезава за БГ, няма кой ви търпи комунистическата простотия .... )

Пазар ще оцени какво и как съм писал. Толкоз, но благодаря, че ме оплю! ( пардон "подкрепи" )

В БГ е бъкано с автори и е хубау да ги освиниш още докат' се появят.

Трогнат съм!

[marandi]

Не знам. На мен не ми харесва. Може би поради липсата на 1-10 и 12 глава. Нещо ми е много разхвърляно, в телеграфен стил. Като кратък преразказ на голяма творба.

В момента имам 4-ри глави, чиито права ще държат ТИМ-аджиите ( да цитират ), поради Общите условия.

Ако искаш продължавай с глупостите насреща и ги напиши нещата по-добре. Имаш право да пускаш между 1-10 глава и до 90-та глава, където ще спрат нещата.

Куф ти е фрублема ...? ( гледам, че си пич и умееш ). Действай!

Или ме правиш на тъп като ти казвам, че тия веднага ми отнемат "авторските" права? 4 глави ти пуснах ( безплатно ) - ай ходи у лево вече, че ми писна от тарикати.

Напиши 2 реда ТИ и ги качи тук да се посмея, щото вече не са "твои". Нъл си по-добър ...

Много критика в това БГ, бря - 'ноу ....

[marandi]

Не знам. На мен не ми харесва. Може би поради липсата на 1-10 и 12 глава. Нещо ми е много разхвърляно, в телеграфен стил. Като кратък преразказ на голяма творба.

Нали днес ти казах, че всичко в БГ се е овълчило - даже мен ме спират за авторски права, на моите неща.

Куку - Пипи и сие ....
------------------------------------

Ето ти глава 12-сет ( просто е тъжна )

Глава 12



Столицата тъгуваше, защото и дядо Ной тъгуваше. Вече не помнеше откога не беше спал, когато пред него изникна синът му Баян и коленичи, за да му целуне ръка. Цялата маса беше разхвърляна с чертежи и древни книги.

- Кажи ми нещо хубаво? – вдигна поглед старецът.
- Няма какво, Тате! – сведе очи магьосникът.
- Така и предполагах.

Дядо Ной заспа, а Баян започна да преглежда цялата документация и тръпки го полазваха, докато четеше. Беше положен огромен труд като хранителни резерви по градовете, запаси от вода за населението, поддръжка на пътища, военно обучение и промяна на концепцията за защита.

Рововете с вода пред крепостните стени вече бяха отживелица. Дядо Ной беше разработил подвижни скелета от вътрешната част, а ако случайно се получи пробив някъде от противник, то във вътрешната част се изправяше пред воден капан, понеже беше издълбал ровове вътре пълни с вода, които не се виждаха отвън. Притежаваха артилерия, която беше динамична и можеше да обстрелва в избрани зони.

Реките, които се стичаха от планините беше превърнал в мощ, посредством изграждането на язовири високо горе. Преграждаше ги с бентове напряко и осигуряваше място за събирането на водите като ги пропускаше после да си текат отново, но разполагаха вече с огромна водна маса, която можеше да се стовари, когато решат на всяко едно място.

Изцяло беше променил бронята и оръжията за войската като от една страна ги олекотяваше при различните видове армия, за да се придвижват по-бързо, а от друга страна ги беше направил по-здрави. Цели райони в градовете бяха изградени като фабрики за коване на стомана и продукцията им се прикриваше в тайни складове.

Беше акцентирал също в образованието, медицината и военната подготовка. Стотици хора превеждаха древните книги и ги изнасяха на скрити места, за да не се загуби познанието в случай на поражение. То, трябваше да се запази за бъдните поколения, изписано на техния език.

Тайни тунели, прорязваха планините при ситуация за бърза евакуация на хората и да бъдат спасени. Всичко се градеше от камък, за да бъде неуязвимо при атака с огън.

- Ще загубя и Калоян, нали? – прозвуча тихо въпрос, който стресна Баян.
- Те не могат да го убият, Татко! Прекалено е добър за тях.
- Но ще го загубя?
- Вероятно, но няма да падне от чужда ръка.

Старецът скришом избърса една сълза и замълча за малко докато отново се втвърди гласа му:

- Ще ми обещаеш ли нещо?
- Слушам?
- Ако, Калоян загине и Зиези още не е готов, понеже е малък – запалете дървената кула на върха на планината над Столицата, която е построена.
- Защо? – попита Баян.
- Ще разберете, просто го направи, ако се наложи. При обсада на Столицата и стигнат дотук. Това е последната ми воля! Какво доживях? Да погребвам синовете си и внуците си.

[marandi]

добро е

Има време - нашият ще ги почупи от бой с винкела, но ще го килна.

[Наивник]

Не знам. На мен не ми харесва. Може би поради липсата на 1-10 и 12 глава. Нещо ми е много разхвърляно, в телеграфен стил. Като кратък преразказ на голяма творба.

[andi]

Скоро трябва да убия Калоян да'е .... ( направо ми се реве )

След 5-10 глави нейде. Първо ще ги попилее

добро е

[marandi]

Скоро трябва да убия Калоян да'е .... ( направо ми се реве )

След 5-10 глави нейде. Първо ще ги попилее

[marandi]

Глава 14


Фестивалът, който се организираше всяка година от Царицата започваше.

Естествените прегради на релефа, скриваха убежището на резиденцията и затова я бяха отвели тук, с цел да се запазят хилядолетните обичаи и традиции. Атил и Зиези малко преди да пристигнат за тържествата се промъкнаха до тайното си скривалище, за да се преоблекат и измият в близката река. Ако майка му видеше сина си с тия дрехи или Атил, щеше да ги изгони моментално, понеже приличаха на просяци и бяха целите в прах. Затова държаха един комплект чисто облекло на скрито място.

Пролетта си имаше ритуали и се спазваха, каквото и да се случваше, както в мирно, така и във военно време. Дядо Ной откриваше церемонията и леко смигна щом видя, че се появиха внук с Атил.

На тази дата се изравняваха деня и нощта, затова го нарекоха пролетно равноденствие. После се почиташе цяла седмица гората и новия живот, който щеше да ги съпътства през следващата година и настъпваше Великден. Започваха да празнуват събуждането на природата. Ценяха дърветата и ги пазеха, защото им помагаха в тежки дни. Сега главният гост трябваше да даде началото на събора и цялото множество беше притихнало да го чуе:

- Скъпи, деца – започна дядо Ной и впери поглед в Зиези. – На този светъл празник искам само да ви кажа да продължавате да пазите традициите, както сте го правили досега. Вече дните ще стават по-дълги от нощта. Някога след големия потоп бяхме шест братя и все пак оцеляхме, като едни поеха на запад, други на изток, а трети на юг и север. Бяха трудни години. След това братята ми взеха да умират. Някои от синовете им спазиха обещанието, че сме семейство и да не посягат към нас. Други от тях не го спазиха и ни принудиха да се бием помежду си. После дойдоха внуците им и забравиха всичко. Ние приехме християнството, други се насочиха към юдеизма или исляма, трети запазиха старите си вярвания. Накратко религиите ни разделиха, но не забравяйте, че сте братя. В момента сме заплашени пред нова опасност и тя се нарича вечна тъмнина, от която всички ще изчезнат. Искам от вас да браните само следните неща:

1. Природата;
2. Хората;
3. Фолклорът;
4. Езикът;
5. Историята.

- Тогава ще живеете вечно! Нека да започваме!

Целият склон на планината беше осеян от групи с грижливо изработени народни носии от различните краища на Империята. По уникален начин се преливаха шевици, цветове и форми, но всички бяха дошли да защитават честта на региона си.

Сто гайдари облечени с кожени обувки, бели панталони, бели ризи и тежки елеци с орнаменти застанаха в полукръг и засвириха. След малко Тангра излезе пред тях и запя. В началото гласът й беше тъжен като наподобяваше ромона на реките или имитираше шепота на вятъра. Но после укрепна и взе да напомня за силата на огъня и стихиите. Накрая вдигна ръцете си нагоре и завърши песента сякаш космосът бавно се спусна на земята пред тях и за всеки имаше по една звезда в ръцете му.

Тогава се появиха тъпанджиите и подкараха веселите ритми, гайдарите рязко прекъснаха тъжното звучене и се включиха. Струнни инструменти и кавали плавно се вляха. Тактовете бяха неравноделни и звучаха: раз-два, раз-два-три, раз-два, раз-два-три … - после цялият свят щеше да ги нарече българските ритми.

На техния фон започнаха надиграванията между различните области. Мъже срещу мъже, жени срещу жени, мъже срещу жени. Някои държаха в ръцете си погача, амфора с вино или жив петел като другите трябваше да им ги отнемат докато танцуват, без да паднат на земята. Беше състезание по издържливост кой първи ще се откаже. Този, който защитава предмета или този, който го атакува да му го вземе. При добри състезатели това можеше да продължи с часове, но не трябваше да спират да танцуват под буйния ритъм, който се наричаше ръченица. Готвеха се цяла година за тия надпревари не само с облеклото, но и като физическа подготовка.

Накрая всички щяха да образуват заедно кръг като се хванат за ръце и да пристъпват няколко крачки надясно, после няколко наляво и в същото време напред и назад – като ту издигаха ръцете си нагоре да искат помощ от Вселената, ту щяха да ги свалят към земята да й благодарят. Това беше символ на вечния кръговрат и как новото навлиза, за да пречисти старото. Да помнят, че има периоди на възход, но има и времена на падения. Но винаги трябва да бъдат заедно, защото само тогава са силни.

- Тангра ли търсиш? – майката на Зиези се беше появила незабелязано зад тях.
- Да, ядосан съм много – изсъска той.
- Тя още вчера остави коня ти и ми каза, че си добре, понеже се притесних като я видях да идва с Болгар.
- И къде е сега?
- Кой? Тангра или конят? – леко го прегърна майка му.
- И двамата!
- Болгар е в конюшнята, а момичето каза да ти предам, че скоро няма да я видиш. – усмихна се майка му като усети как леко потръпна синът й.
- А, кога?
- Точните й думи бяха: “Когато се наложи.” Май я обичаш? – и леко го погали по косата.
- Да отидем при дядо Ной – се намеси Атил в разговора.


Фигурите за шах вече бяха подредени върху дъската, когато влязоха в шатрата. Огънят тихо припукваше, а на масата имаше храна.

- Дядо! – прегърна го Зиези и го огледа. –Ама, ти остаряваш?
- Сега ли го разбра, момчето ми? – се засмя старецът. – Сядай да изиграем една игра и ще си говорим, докато хапваш. Давам ти белите, за да си първи.

Зиези премести пешката пред царя две полета напред, а дядо Ной го блокира с неговата насреща.

- Видя ли страната ни? – поинтересува се възрастният човек.
- Да. – отговори внук му и атакува с десния кон появилата се пешка.
- И как ти се видя? – като извади също коня си, за да я предпази.
- Има места, където е доста тъжно. Войната се усеща – и вкара офицера си да заплаши пак пешката.
- Играеш добре, но си научен да се биеш само на равно поле и си лесно предвидим – и дядо Ной бутна рязко дъската като белите и черни фигури се разхвърчаха навсякъде, заедно с полето. – Сега ще ме биеш ли? – и се усмихна лукаво.
- Но това не е по правилата – извика Зиези.
- Именно, чадо! Именно! И сега не ни нападат по правилата, а ти се опитваш да играеш по тях. Да отидем да погледаме, ходещите по огън – и старецът прекрати срещата.


Вечерта беше дошла и звездите бяха обсипали небето като щурците се надпреварваха да свирят, сливайки се като фон с музиката.

Въглените от огньовете, които горяха цял ден вече бяха разстлани по земята и образуваха полета от жарава. Отново излязоха тъпанджиите и започнаха да удрят, давайки знак за ритуала. Млади момичета с бели облекла се появиха боси и започнаха да танцуват върху огъня, извивайки телата си като ту се привеждаха надолу, ту изправяха ръцете си нагоре, местейки краката си от тлеещите въглени бързо, за да не се изгорят.

Ездач, идващ отдалеч разцепи охраната и отиде право при дядо Ной.

- Калоян е в беда – успя да изрече войникът като едва дишаше.
- Атил, тръгвай да му помогнеш веднага. Столицата поемам аз. Зиези остава тук при майка си.
- Слушам, Господарю – и остро изсвири с уста.

Петстотин конника светкавично се събраха, докато се чуе сигнала и вече препускаха в нощта като само Луната осветяваше пътя им.

[marandi]

Глава 13


Пролетта беше дошла и зеленият цвят бавно, но сигурно превземаше природата. Птиците се завръщаха от юг и започваха своите песни, а мирисът на свежест витаеше навсякъде и пълнеше дробовете с радост за всички.

Зиези и Атил отново бяха на път към резиденцията при майка му и наближаваха поредния град, когато внезапно Болгар препусна в див галоп право към селището.

Атил едва успяваше да го догони, а Зиези не можеше да спре пощурялото животно и то връхлетя през градските порти като се отправи към площада. Там ги посрещна струпана тълпа от мрачни хора, които викаха: “Вещица.” Вещица!”

Двата коня разцепиха навалицата и не им трябваше много време, за да разберат, че са попаднали на мястото за екзекуция. Палачът тъкмо издигаше брадвата си над дръвника, когато Зиези срещна погледа на червената коса със зелените очи на момичето, вперени в него.

Тъкмо замахваше екзекуторът, когато амулета на Зиези ясно звънна върху мрамора и падна пред него, което вцепени ръката му, щом го видя.

- Освободете я! – малкият вече скачаше от коня си и тръгна натам.

Но тълпата мислеше друго и отново започна: “Вещица!”, “Убий!” като по този начин изкара стражите и петдесет души обградиха мястото с полуизвадени мечове.

Атил небрежно слезе от коня си и кротко каза:

- Който не спазва заповедите на Империята и не признава амулета – ще умре! - и застана до Зиези.

Атакуваха ги веднага от всички посоки като Атил без да вади меча си започна да ги сваля един след друг. Всеки, който посегнеше биваше на момента запратен на земята в безсъзнание само с едно негово движение. Половината от стражата падна, когато се чу въпрос:

- Кои сте? – вдигна ръка началникът им и спря атаката срещу тях.

Атил бегло се усмихна и проговори сред смълчалото се множество:

- Кои сме ние ли? Главнокомандващ на всички армии на Българската империя, победител при Испания, Франция, Германия и Азия. Непобеден до момента. А, това тук е Зиези – бъдещият ви владетел. Сега разбрахте ли защо трябва да ви избия, ако продължавате още, понеже отказвате да изпълните заповед и да спрете екзекуцията?

Целият площад утихна и хората се свлякоха на колене като се чуваше само приглушено: “Господарят! Ето кой бил?”

Зиези отиде до Тангра и с един замах разряза въжетата, с които беше прикована. Повдигна я на ръце и тръгна към коня си като тя леко го прегърна през врата.

- Хей, щях да се оправя. – каза му момичето.
- Не говори! – сряза я Зиези и внимателно я качи на Болгар.
- Този кон ми е познат – продължи тя и се наведе да му прошепне нещо, при което животното се вдигна на задните си крака и се завъртя три пъти в кръг. Накъде ще ме водиш сега? Господарю! – като само искрите в зелените й очи, издаваха иронията.
- При баща ти, не те е виждал отдавна и се притеснява. Може да те напляска за тия номера, които правиш. – грейна момчешката усмивка върху Зиези. – Имаме нужда от теб – и отново втвърди тона си.
- Знам, но си жив, нали? Тия неща гледай – се засмя Тангра и пред смаяните погледи на всички пришпори коня извън града.
- Ще я убия! Някой ден ще я убия – се оплакваше малкият на Атил , докато яздеха двамата един зад друг. – Накрая да ми открадне и коня?

Строгият мъж се забавляваше с младежките терзания, но ги чакаха още дела. Вече наближаваха резиденцията и срещата с майка му.

[marandi]

Глава 11


Калоян беше спазил обещанието и атакуваше, където най-малко го очакват и връщаше земите им постоянно. Чичо му се прикриваше като един от тях и докладваше редовно.

Накратко, отвличаха децата още докато са невръстни, после им промиваха умовете в някаква странна религия. Само за няколко години чрез терор, лишения и бойни обучения успяваха да ги превърнат в идеалната машина за убиване.

Нарекоха го с кодовата дума “кръвен данък” и Калоян беше заповядал на всички, които имат малки момчета в семействата си да ги скрият. Но не можеше да опази всички.

Дядо Ной беше променил цялата концепция за защита на градовете. Вече започваха да разбират как се бият и те. Отделяха водата към крепостите и после предлагаха условия да се предадат, които звучаха добре за обсадените, но рядко се спазваха. Щом влезеха вътре, избиваха наред мъжете и старците, а после изгаряха всичко. Младите жени и деца отвеждаха за роби.

- Стават все повече и ни превъзхождат – каза Баян
- Това не ме притеснява – отговори Калоян.

Бяха се срещнали тайно, за да обменят информация през нощта на предварително уговореното място. Калоян беше въвел пароли за разпознаване по всички граници като се използва в думите звуците “ч” и “ц”, понеже атакуващите не можеха да ги произнасят.

Затова не беше странно, че често се чуваше звук на кукумявка нощем, а после думи като “баница”,”мартеница” или “кебапче” за пароли.

- Явно отвличат момчета и от други места, защото нарастват много бързо – продължи магьосникът.
- Бройката не е толкова важна. До едно към сто няма проблем за мен.
- Искат да им дадеш решително сражение, за да те разбият.
- Знам, но няма да го дадат те на мен, а аз на тях и то когато реша къде и кога. Повече ме притеснява трансформацията им. Докъде са стигнали?
- Вече могат да се превръщат през нощта на вълци, врани и хора без да бъде Пълнолуние. През денят са сравнително безпомощни.
- Разбра ли кой ръководи нещата? Твърде добре ни познават кои сме и как се бием?
- Не още. Имат доста добра система за сигурност и достъпът е опасен. Ще ме разпознаят веднага, ако опитам.
- Не го прави тогава. Как върви подготовката на брат ми? – за първи път се усмихна Калоян.
- Зиези е добре, знаеш кой се грижи за него. Няма да го познаеш, ако се видите. Толкова бързо расте. Лятото е при майка си и братовчед си за ваканциите в резиденцията.
- Пази го, Чичо и поздрави дядо Ной, когато се видите – прегърнаха се и се разделиха.
- Би трябвало да се притесняваш – се обърна Баян. – Вече се придвижват много по-бързо. Един се превръща във вълк, друг в човек и го възсяда, и две врани кацат на раменете му. Стават четирима като враните се редуват да разузнават от въздуха на периоди.


Беше паднала люта зима и цялата природа беше в прегръдката на белия цвят и студ. Картините от ледени кристали по дърветата създаваха илюзията за нереална приказка от друг свят. Но войната течеше вече няколко години и това водеше, както до предимства, така и неудобства за Калоян.

Той трескаво се разхождаше между две дървета и от време на време риташе ядосано с крак по снега. Новата информация, която получи наистина го разтревожи, въпреки че с нищо не го показа пред чичо си. Беше разделил цялата територия на тайни скривалища с храна и боеприпаси, издълбани в ями под земята. До момента това му даваше голямо предимство да се придвижва бързо от едно място на друго и да удря врага, където и когато най-малко го очакват. Още крачеше замислен, когато тихо изсвирване го прекъсна и той се насочи към мястото на засадата.

Беше подредил хората си внимателно и бяха завардили един от проходите в Планината, откъдето се минаваше през съседната земя към неговата. Всичките му воини бяха облечени в бели, овчи кожи върху броните си и по този начин се сливаха със снега.

- На какво разстояние са? – тихо се промъкна той и залегна до отряда си.
- На две стрели разстояние.
- Колко са?
- Около хиляда, но се движат много предпазливо. Явно са само група за разузнаване.
- Добре, действаме спрямо плана.

Поради тежката зима, Калоян беше разработил нов вид засади. Изпращаха си стрели, боядисани в бял цвят като на тях пишеше разстоянието и броя на противника. Търпеливо избираха тесни, неудобни и стръмни места, където разполагаха огромен брой камъни и ги отрупваха със сняг, за да не се виждат.

И в момента се случи същото, както и предишните няколко пъти. Изчакаха ги да навлязат в тясната клисура и когато стигнаха по средата й, тихо изсвирване даде знак за атаката.

Сякаш от нищото се изля истински водопад от бели стрели, които не можеха да се видят, понеже се сливаха с общия фон. Стреляха, разпределени на части като се застъпваха, за да може първите докато презареждат, вторите да пускат следващата канонада от стрели.

Вълците в черен цвят бяха отлична мишена на белия фон. Докато осъзнаят, че двеста от тях падат и червената кръв обагря снега, вече беше късно. Тъкмо хукнаха да се разделят и да търсят място, откъдето да избягат глух тътен се разнесе и една камара със скали се свлече зад тях, откъдето бяха навлезли в прохода, а втора порция камъни затрупа пътя пред тях и отряза всякакъв изход.

Облаците от бели стрели не се виждаха и се сипеха от всички посоки. След като останаха едва стотина, Калоян се изправи и мощно извика:

- Сега!

Изчаквали до този момент, внезапно се изправиха мечоносците и копиеносците, следвани от брадварите, образувайки кръг и започнаха да го стесняват. Стрелците веднага спряха, за да не поразят някой свой. След пет минути вече не се чуваше нищо, а снегът беше заприличал на червено блато.

Калоян не беше загубил нито един войник, а противникът беше напълно унищожен.

- Изтегляме се в колона по двама – отново се чу гласът му. – Стъпвайте в следите на този пред вас, за да не издадем броя си, докато стигнем при конете.

[marandi]

Sonata Arctica - Tallulah Превод

http://vbox7.com/play:b79f534a
--------------------------------------------------------

Адаш, наближава ми времето да килна един от любимците си в книгата. Сега се настройвам за клането, но първо той ще ги почупи от бой с винкело.

Че въртя по 2-3 глави напред като варианти и само се трия, когато не ми харесат - хохо

Ще съм на балади яко да'е тия дни...