продължение:
Първа грешка: Отношението към ромите в България е в двете крайности. То е или агресивно-гневно, или умилително-покровителствено. Ромите предизвикват у нас или омраза, или патос, никога делово отношение. Известният познавач на ромските проблеми Андраш Биро, носител на т.нар. малка Нобелова награда (награди за социални проекти), смяташе, че това е основната българска грешка: „Вие дори не осъзнавате, че с умилително-снизходителното си отношение към ромите също ги дискриминирате, защото се отнасяте към тях като към непълноценни същества. Те са възрастни хора и от тях трябва да се търси отговорност както от всеки друг. Това беше моят подход при получилия наградата проект в Унгария. Влизах в ромско семейство и разговарях като с възрастни, зрели, отговорни хора: какъв бизнес можете да правите и от какъв заем имате нужда? И те казваха: можем да гледаме две прасета, едното ще продадем, другото ще изядем. И уточнявахме заема – без лихва, с отложено връщане, но почне ли връщането – без прошка. Казвах им директно: това е заем, ако не го връщаш, ще отидеш в затвора. И така – семейство по семейство. Умилението на българските неправителствени организации винаги ме е удивлявало, за какво им е, не разбират ли, че то не работи?!”
Втора грешка: Българското общество разбира интеграцията като асимилация. Спрете няколко души и ги попитайте какво разбират под интеграция на ромите. Отговорът ще бъде: Ромите да станат като българите. Нито всички роми могат да станат като българите, нито искат, нито е нужно. Сред ромите винаги ще има хора, които искат да бъдат точно като българите, и хора, които за нищо не света не биха искали да са като българите. Асимилацията не признава съществуването на втората група. Интеграцията е нещо различно, тя допуска всеки личен избор при спазване на договорените правила за толерантност, взаимно уважение и съвместно съществуване. След двадесет години употреба на мантрата „ромска интеграция” не беше нито веднъж поставен, обсъден и решен въпросът каква всъщност интеграция искаме, какво си представяме, че ще се случи, как си въобразяваме, че ще живеем, ако интеграцията успее. Просто двадесет години вдъхновена стрелба в тъмното по необозначена цел.
Трета грешка: На ромите у нас се гледа като на едно цяло. Те не са сбор от отделни различни личности – те са ромско малцинство, мургавите, мангалите и т.н. Съответно те всички са или едни много несправедливо онеправдани прекрасни хора, или едни непригодни за социален живот лъжци и крадци. Истината е, че сред ромите – като при всички останали етноси, има и крадци, и прекрасни хора, и лъжци, и таланти. Всякакви. Само че нашите програми са такива, каквото е и отношението ни – обобщени. Те са за ВСИЧКИ. А трябва да са за ВСЕКИ.
Простото демократично правило е, че правата са индивидуални, а не групови. От ромската общност не може да се очаква да се интегрира като цяло. Отделни нейни представители ще го правят – тях трябва да поощряваме, или поне да не спираме. (Докато пишех този текст се обади читател от едно село край Поморие, за да каже, че негова близка ромка е завършила института за учители в Бургас, но й отказали назначение в селското училище , официален мотив - нямала опит. На мястото, за което кандидатствала, е назначен учител от Бургас, на когото ще плащат пътни. Учениците в училището почти всички са роми.)
Четвърта грешка: Почти всички проекти и програми, свързани с интеграцията, са насочени към ромите. Работа сред ромите, семинари за ромите, обучения за ромите, фокус-групи от роми и т.н. През цялото това време не беше отчетено, че ако българското общество не е готово да приеме ромите, за никаква интеграция и сричка не може да става. Твърде опростено нещата стоят така: ако ромите са така бедни, безработни, неквалифицирани, неграмотни, болни, каквито са ромите във всяка периферия на всяко българско село и град, то държавата може да поеме до определена степен от тях. Като в захарния разтвор – един литър вода разтваря определено количество захар, после има насищане и разтварянето спира.
България е на първо място в Европа, следователно и в света по процент на ромите спрямо населението на страната. Точно затова българското мнозинство трябва да е максимално пропускливо за ромите, които искат да живеят по стандартите на мнозинството – да учат като тях, да си носят отговорностите, да работят, да се развиват, да се изявяват, да успяват. Така процентът на ромите, които „тежат” на държавата и обществото, ще бъде поддържан в безопасните граници. Да искаме всички роми да станат като българите е обикновена и невъзможна асимилация. Да създадем условие за всеки ром, който иска да бъде пълноценен член на българското общество, това вече е интеграция. Тя зависи колкото от рома, който иска да се оттласне, така и от българина, който трябва да го приеме. Докато напразно агитирахме ромите да се интегрират, ние дори не забелязахме, че тези, към които ги приканваме да се интегрират, са станали също толкова против интеграцията.
Пета грешка: Ромските проблеми наистина бяха оставени в ръцете на неправителствения сектор. Но не защото на държавата беше забранено да се занимава с това, а защото Джордж Сорос има повече пари и чувства към ромите от държавата. Тези пари бяха налети като вода в пустиня, не че не бяха построени и доста оазиси с тях. Те отиваха главно в имитации, наречени „създаване на добри практики”. Тези практики преставаха да бъдат и добри, и практики в момента, в който престанеше финансирането. Така става, когато липсва държавата с нейните институции, които могат да създават устойчивост на практиките. Над всички, които участваха в този театър на лицемерието, тегне срама от провала, но и омертата на мълчанието. Ако премиерът не само говори, но и наистина включи държавата, ще трябва да се започне наново, на чисто. Лошото е, че междувременно проблемите станаха много повече, а парите много по-малко.
http://www.temanews.com/index.php?p=...=628&aid=14720
Втора грешка: Българското общество разбира интеграцията като асимилация. Спрете няколко души и ги попитайте какво разбират под интеграция на ромите. Отговорът ще бъде: Ромите да станат като българите. Нито всички роми могат да станат като българите, нито искат, нито е нужно. Сред ромите винаги ще има хора, които искат да бъдат точно като българите, и хора, които за нищо не света не биха искали да са като българите. Асимилацията не признава съществуването на втората група. Интеграцията е нещо различно, тя допуска всеки личен избор при спазване на договорените правила за толерантност, взаимно уважение и съвместно съществуване. След двадесет години употреба на мантрата „ромска интеграция” не беше нито веднъж поставен, обсъден и решен въпросът каква всъщност интеграция искаме, какво си представяме, че ще се случи, как си въобразяваме, че ще живеем, ако интеграцията успее. Просто двадесет години вдъхновена стрелба в тъмното по необозначена цел.
Трета грешка: На ромите у нас се гледа като на едно цяло. Те не са сбор от отделни различни личности – те са ромско малцинство, мургавите, мангалите и т.н. Съответно те всички са или едни много несправедливо онеправдани прекрасни хора, или едни непригодни за социален живот лъжци и крадци. Истината е, че сред ромите – като при всички останали етноси, има и крадци, и прекрасни хора, и лъжци, и таланти. Всякакви. Само че нашите програми са такива, каквото е и отношението ни – обобщени. Те са за ВСИЧКИ. А трябва да са за ВСЕКИ.
Простото демократично правило е, че правата са индивидуални, а не групови. От ромската общност не може да се очаква да се интегрира като цяло. Отделни нейни представители ще го правят – тях трябва да поощряваме, или поне да не спираме. (Докато пишех този текст се обади читател от едно село край Поморие, за да каже, че негова близка ромка е завършила института за учители в Бургас, но й отказали назначение в селското училище , официален мотив - нямала опит. На мястото, за което кандидатствала, е назначен учител от Бургас, на когото ще плащат пътни. Учениците в училището почти всички са роми.)
Четвърта грешка: Почти всички проекти и програми, свързани с интеграцията, са насочени към ромите. Работа сред ромите, семинари за ромите, обучения за ромите, фокус-групи от роми и т.н. През цялото това време не беше отчетено, че ако българското общество не е готово да приеме ромите, за никаква интеграция и сричка не може да става. Твърде опростено нещата стоят така: ако ромите са така бедни, безработни, неквалифицирани, неграмотни, болни, каквито са ромите във всяка периферия на всяко българско село и град, то държавата може да поеме до определена степен от тях. Като в захарния разтвор – един литър вода разтваря определено количество захар, после има насищане и разтварянето спира.
България е на първо място в Европа, следователно и в света по процент на ромите спрямо населението на страната. Точно затова българското мнозинство трябва да е максимално пропускливо за ромите, които искат да живеят по стандартите на мнозинството – да учат като тях, да си носят отговорностите, да работят, да се развиват, да се изявяват, да успяват. Така процентът на ромите, които „тежат” на държавата и обществото, ще бъде поддържан в безопасните граници. Да искаме всички роми да станат като българите е обикновена и невъзможна асимилация. Да създадем условие за всеки ром, който иска да бъде пълноценен член на българското общество, това вече е интеграция. Тя зависи колкото от рома, който иска да се оттласне, така и от българина, който трябва да го приеме. Докато напразно агитирахме ромите да се интегрират, ние дори не забелязахме, че тези, към които ги приканваме да се интегрират, са станали също толкова против интеграцията.
Пета грешка: Ромските проблеми наистина бяха оставени в ръцете на неправителствения сектор. Но не защото на държавата беше забранено да се занимава с това, а защото Джордж Сорос има повече пари и чувства към ромите от държавата. Тези пари бяха налети като вода в пустиня, не че не бяха построени и доста оазиси с тях. Те отиваха главно в имитации, наречени „създаване на добри практики”. Тези практики преставаха да бъдат и добри, и практики в момента, в който престанеше финансирането. Така става, когато липсва държавата с нейните институции, които могат да създават устойчивост на практиките. Над всички, които участваха в този театър на лицемерието, тегне срама от провала, но и омертата на мълчанието. Ако премиерът не само говори, но и наистина включи държавата, ще трябва да се започне наново, на чисто. Лошото е, че междувременно проблемите станаха много повече, а парите много по-малко.
http://www.temanews.com/index.php?p=...=628&aid=14720
Коментар