„До Европа и Назад” по Алеко Константинова – трето, неосоц издание
Публикувано от Минчо Спасов в Политика
Писмо от Виена относно дали да пуснем РаховеЕЦ-а и АЕЦ -а
След много лутания, обърквания и закъснения, пристигаме ние с Бай Ганя във Виена. Спираме нашия поръждясал Москвич на паркинга на пет звездния хотел „Европа”. Разбира се, аз бъркам в джоба си и плащам таксата. Бай Ганьо искаше да го спрем на естакадата на централния вход - „хем да не плащаме, хем гарсона да го наглежда”. На рецепцията Бай Ганьо се звери пред регистрационната карта 5 минути и накрая ми я хвърля с „Ай сиктир”, че там пишело на ингилизки, пък тоз език малко му пиперижел на небцето. Записвам Бай Ганя като Господин Ганев докато той оглежда стройните регистраторки, засуква мустак и прекъсва цъкането с език с „Ей моме….”
Накрая се качваме в стаята - скромна, но модерна и чиста и се отпускам с надежда, че поне временно ще си почина от постоянните усилия за Европеизирането на Бай Ганя и интегрирането му в Новия свят. Колкото и да се успокоявам със спомените за пътуването до Чикаго и назад, понякога трудно го издържам и не успявам да скрия червенината на лицето си при неговите „Защото съм Болгар, социалист” и други подобни. Затова сега - в тишината на стаята се отпускам блажено за кратка почивка – да събера мислите си и да планирам срещите и работата за следващия ден. Но уви - спокойствието е кратко. Енергичният ми спътник е осенен от нова идея:
„Дай да пуснем РаховЕЦ-а. Да си спретнем едно свинско със зеле! И люти чушки нося в силяхлъка - ще горим, че ще светим!” Недей бе, бай Ганьо - спирам го. Долу има ресторант - слизай и се храни ако си гладен. Аз ще платя, но не ни излагай да готвим в стаята.
”Не ме учи ти мене - да им ям боклуците на европейците. Ей сега ще слезем да вземем от багажника на Москвето печката - онзи старичкия РаховЕЦ, дето такива хубави кавърми сме готвили на него у нашенско”.
“Сакън” казвам - ще ни изгонят - правила на хотела, пожарни сензори, пък и миризма ще се разнесе от киселото зеле по целия хотел. Не ни излагай – казвам му. Но той е непреклонен – зер, хубава е печката. Ще я скрием там - зад плазмения телевизор - да не мрънка камериерката. А за миризмата - то си било нормално - „Ще видиш – казва - комшиите като надушат, не само няма да се жалват, а ще дойдат с лъжици и чинии да тропат пред вратата. И пара може да изкараме”.
Старателно прочитам и превеждам на Бай Ганя какво пише в противопожарните правила на хотела, в указанията при настаняването, на които сме се подписали, но той продължава: “Е какво пък толкова ни коства - да слезем да питаме на рецепцията, бе. За това пари не вземат - пък може да ощипем и по някоя мома в асансьора или на тезгяха дето пишат-бришат. Зер, нали си плащам - имаме си право да си ядем киселото зеле. То си ни е национална гордост. И РаховЕЦа също! Не стига, че не ни дават да си пуснем АЕЦ-а, ами сега и РаховЕЦ-а.
”Щял си да се изложиш – зер, много чуваствителен стана!”
Кажете, какво да правя, като сме си с Бай Ганя сънародници и сме обречени да сме в една стая?
Ами така е, обречени сме да живуркаме в една страна с каскетите, които за съжаление са окупирали властта от 65 години и не пускат кокъла без кръв.
Публикувано от Минчо Спасов в Политика
Писмо от Виена относно дали да пуснем РаховеЕЦ-а и АЕЦ -а
След много лутания, обърквания и закъснения, пристигаме ние с Бай Ганя във Виена. Спираме нашия поръждясал Москвич на паркинга на пет звездния хотел „Европа”. Разбира се, аз бъркам в джоба си и плащам таксата. Бай Ганьо искаше да го спрем на естакадата на централния вход - „хем да не плащаме, хем гарсона да го наглежда”. На рецепцията Бай Ганьо се звери пред регистрационната карта 5 минути и накрая ми я хвърля с „Ай сиктир”, че там пишело на ингилизки, пък тоз език малко му пиперижел на небцето. Записвам Бай Ганя като Господин Ганев докато той оглежда стройните регистраторки, засуква мустак и прекъсва цъкането с език с „Ей моме….”
Накрая се качваме в стаята - скромна, но модерна и чиста и се отпускам с надежда, че поне временно ще си почина от постоянните усилия за Европеизирането на Бай Ганя и интегрирането му в Новия свят. Колкото и да се успокоявам със спомените за пътуването до Чикаго и назад, понякога трудно го издържам и не успявам да скрия червенината на лицето си при неговите „Защото съм Болгар, социалист” и други подобни. Затова сега - в тишината на стаята се отпускам блажено за кратка почивка – да събера мислите си и да планирам срещите и работата за следващия ден. Но уви - спокойствието е кратко. Енергичният ми спътник е осенен от нова идея:
„Дай да пуснем РаховЕЦ-а. Да си спретнем едно свинско със зеле! И люти чушки нося в силяхлъка - ще горим, че ще светим!” Недей бе, бай Ганьо - спирам го. Долу има ресторант - слизай и се храни ако си гладен. Аз ще платя, но не ни излагай да готвим в стаята.
”Не ме учи ти мене - да им ям боклуците на европейците. Ей сега ще слезем да вземем от багажника на Москвето печката - онзи старичкия РаховЕЦ, дето такива хубави кавърми сме готвили на него у нашенско”.
“Сакън” казвам - ще ни изгонят - правила на хотела, пожарни сензори, пък и миризма ще се разнесе от киселото зеле по целия хотел. Не ни излагай – казвам му. Но той е непреклонен – зер, хубава е печката. Ще я скрием там - зад плазмения телевизор - да не мрънка камериерката. А за миризмата - то си било нормално - „Ще видиш – казва - комшиите като надушат, не само няма да се жалват, а ще дойдат с лъжици и чинии да тропат пред вратата. И пара може да изкараме”.
Старателно прочитам и превеждам на Бай Ганя какво пише в противопожарните правила на хотела, в указанията при настаняването, на които сме се подписали, но той продължава: “Е какво пък толкова ни коства - да слезем да питаме на рецепцията, бе. За това пари не вземат - пък може да ощипем и по някоя мома в асансьора или на тезгяха дето пишат-бришат. Зер, нали си плащам - имаме си право да си ядем киселото зеле. То си ни е национална гордост. И РаховЕЦа също! Не стига, че не ни дават да си пуснем АЕЦ-а, ами сега и РаховЕЦ-а.
”Щял си да се изложиш – зер, много чуваствителен стана!”
Кажете, какво да правя, като сме си с Бай Ганя сънародници и сме обречени да сме в една стая?
Ами така е, обречени сме да живуркаме в една страна с каскетите, които за съжаление са окупирали властта от 65 години и не пускат кокъла без кръв.
Коментар