be_google, да поговорим за твоя лидер Доган... :P :lol: 
Да управляваш управляващите...
2 Юни 2009
Едвин Сугарев
Вече е очевидно, че в страната на скандалите наглостта е най-добрият PR. Дни преди изборите не триумфът на очевидния вече победител ГЕРБ и не драмата на победената БСП са в центъра на вниманието. Голямата новина от тези избори се казва Ахмед Доган – и се състои отново в прекрачването на граници, които всички смятаха, че не могат да бъдат прекрачени.
Няколко думи, казани от него в някакво затънтено кърджалийско село са достатъчни, за да го превърнат не просто в тема на деня, а в тема на политическия сезон – в основна, централна тема на предизборното говорене, към която всички са длъжни да вземат отношение.
Така говоренето около и анти-Доган подменя изборния дебат, кара хората да забравят проблемите, стоварили се върху главите им вследствие управленинето на тройната коалиция, моделира изборната дилема около нова ос – вече се гласува не за политически програми и модели на управление, а за или против Доган. Това гласуване заличава от паметта печалните резултати от досегашното управление на тройната коалиция, в която участва и на коато бабува вездесъщия Ахмед – и помпа едновременно както рейтинга на неговата етническа корпорация, така и този на националистите – което гласуване вероятно е от полза и за двете страна на етническата барикада, но решително не е от полза за България.
И това се случва не само защото нещата, които той хвърля право в лицето на българската общественост, са прекомерно скандални. Не – когато става дума за Доган, скандалът като че ли е норма на поведение: като се почне от демонстративната му липса в парламента и се стигне до желанието му да си купи летяща чиния. Неговите изказвания са толкова впечатляващи, защото цинично разголват подмяната в самите основи и основания на българската демокрация – и вадят на показ реалните принципи, върху които се крепи нашето общо живеене. Това, което иска да ни каже той, се изчерпва най-общо с казването: аз съм властта и това е положението. Както и да се залъгвате, каквото и да направите, вие не можете да заобиколите този факт.
Скандалното в случая е не толкова самото изричане на нещо, което всички знаят или за което поне подозират – а именно корпоративния модус, в който битува българското днес. Скандалното е изричането му в пряк текст, казването му едно към едно. И в това е предимството на Доган: той може да каже това, което и другите знаят, но не смеят да изрекат; може да изрече сакралната формула на българското управление, която иначе се премълчава така, както в древните религии се премълчава името на върховния Бог.
Докато при другите политици – например при царя, Станишев, Първанов – наглостта се изравява чрез демагогско прикриване на истината, Доган може да бъде открито, непристорено нагъл. И да ни каже това, което отдавна знаем, но не смеем да си признаем и пред самите себе си – защото това признание подронва надеждите и оснонанията на самата обществена екзистенция.
А именно: в България на власт е мафията. Тя е сакралният Бог на българския обществен живот, чието име не се произнася – а Ахмед Доган е неговият пророк. Сиреч – единственият оторизиран да говори пряко от нейно име. Останалите са просто свещенослужители – сиреч чиновници в нейните фасадни институции.
Този извод не е хипербола и не е политическо бълнуване – а е естествено следствие от думите на Доган. Неотдавна разбрахме, че той е факторът, от който зависи разпределението на благата в държавата, той – персонално – е властта, а депутатите нямат никаква власт и не значат нищо. "Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата" – каза той на 18-ти юни в село Кочан. И допълни: „И трябва да си много актуален, да имаш съвсем други позиции, позиционирани да речем чрез министри и други неформални контакти, за да може един депутат да се превърне в инструмент на властта, за да ви решава конкретните проблеми. Как депутатът ще реши проблема за проектите и тяхното инвестиране. Не е възможно! Властта е в моите ръце! Това искам да ви кажа!"
Според действащата Конституция България е парламентарна република, в която върховната власт се осъществява от българските граждани чрез посредничеството на институцията на Народното събрание и избраните от тях народни представители. Казването, че тази власт е недостатъчна и де факто нереална, и че реалната власт се осъществява чрез „позициониране” и „други неформални контакти”, на практика суспендира българската Конституция. Реалната държавна власт не може да се осъществява чрез „неформални” контакти, тя е явна, публична и регламентирани в точките на обществения договор, наречен Конституция – чрез „неформални контакти” и „позициониране” се осъществява властта на мафията.
Объркването на тези властови принципи означава, че чрез посредничеството на Доган властта на държавата и нейния суверен – българският народ, е подменена с властта на мафията.Съдържанието на самото му казване е точно толкова антиконституционно, колкото би бил един държавен преврат.
В друга държава след израчането на подобни слова той не само че би престанал да бъде политик, но и вероятно би бил подведен под отговорност. В България това няма да се случи – и самото не-случване е най-красноречивото потвърждение, че нещата стоят точно така, както са изречени.
Доган прекрасно знае това – и затова го казва. Той знае впрочем и още нещо – най-сигурния инструмент за запазването на едно политическо статукво се състои тъкмо в такова казване: това е положението – и нищо не можете да направите, за да го промените. Подобно казване култивира отчаяние. А точно в култивирането на отчаяния се състои политическото моделиране на Доган.
Той обаче не спира датук, той продължава. Ето ви го две седмици по-късно, в село Чорбаджийско, област Кърджали: "Бъдете убедени, мога много работи, включително да управлявам и да управлявам тези, които управляват.” Да управляваш тези, които управляват, е също принцип на мафията. Не на всяка мафия обаче – а най-вече на тази от пост-съветски тип. Но дори и руските мафиоти предпочитат да мълчат за тези общоизвестни реалности. Доган не мълчи, Доган ги казва. Защо?
Защото знае, че на подобни казвания се дължи митгът за това, че неговото участие във властта е практически неизбежно. Това е мит, който работи – и който безотказно е сработвал в годините на прехода. Доган е от осем години във властта, бе на два пъти мандатоносител; негови бяха и двете най-откровени мафиотски правителства в българската история – това на Беров и това на Станишев; чрез свалянето на правителството на Филип Димитров показа много ясно как процедира с онези, които не зачитат властовата му воля.
И защото тъкмо тези казвания поддържат славата му на човек, който няма никакви скрупли – все едно дали става дума за корупция или за обръщане на политическата палачинка. Те са самото въплъщение на политическия цинизъм – а това е средата, в която могат да виреят политическите лешояди от неговия тип. Те наистина се нуждаят от една чудовищно корумпирана и морално загнила България – от една страна, в която публичното живеене се разчита единствено през скандала; в която чалгата е основна културна институция, а законът на джунглата е реален обществен договор. Една страна, в която всичко и всички са за продан.
За тази България се бори и тази България търси Ахмед Доган. Уверен е, че ще я постигне. "А както вървят нещата, колкото и да не ме понасят, колкото и да ме мразят - между другото аз не съм искал да ме обичат, а да се съобразяват с нас - май че без мен пак нищо няма да могат да направят.” – заявява той.
Наистина няма как да го обичаме. Тази България не е нашата България. Но трябва ли да се съобразяваме с него? Той нарече партията си „бацил”. България наистина е болна от този бацил. И наистина й е нужно лечение – което може да се състои само чрез отстраняване на бацилите от властта. Поради което можем да се запитаме: защо Доган ни изглежда толкова неотстраним? В крайна сметка той владее едва петнайсетина процента от гласовете на българските избиратели.
Отговорът се състои в друг един въпрос: а къде са останалите? Защото всъщност за Доган и за Доганизацията на България гласуват освен етническите турци – тази дълбоко презирана и от самия него електорална рая (толкова презирана, че вече не само я експлоатира, но и отдава под наем) - още и онези тридесет и няколко процента, които чрез своето негласуване отказват да поемат отговорност за бъдещето – както собственото си, така и това на България.
Именно благодарение на тях е възможен Доган. Чрез тях той придобива електорална тежест. Без тях би олекнал и би оттекъл – извън властта, в историята или може би дори в затвора, където всъщност му е мястото.
Да управляваш управляващите...
2 Юни 2009
Едвин Сугарев
Вече е очевидно, че в страната на скандалите наглостта е най-добрият PR. Дни преди изборите не триумфът на очевидния вече победител ГЕРБ и не драмата на победената БСП са в центъра на вниманието. Голямата новина от тези избори се казва Ахмед Доган – и се състои отново в прекрачването на граници, които всички смятаха, че не могат да бъдат прекрачени.
Няколко думи, казани от него в някакво затънтено кърджалийско село са достатъчни, за да го превърнат не просто в тема на деня, а в тема на политическия сезон – в основна, централна тема на предизборното говорене, към която всички са длъжни да вземат отношение.
Така говоренето около и анти-Доган подменя изборния дебат, кара хората да забравят проблемите, стоварили се върху главите им вследствие управленинето на тройната коалиция, моделира изборната дилема около нова ос – вече се гласува не за политически програми и модели на управление, а за или против Доган. Това гласуване заличава от паметта печалните резултати от досегашното управление на тройната коалиция, в която участва и на коато бабува вездесъщия Ахмед – и помпа едновременно както рейтинга на неговата етническа корпорация, така и този на националистите – което гласуване вероятно е от полза и за двете страна на етническата барикада, но решително не е от полза за България.
И това се случва не само защото нещата, които той хвърля право в лицето на българската общественост, са прекомерно скандални. Не – когато става дума за Доган, скандалът като че ли е норма на поведение: като се почне от демонстративната му липса в парламента и се стигне до желанието му да си купи летяща чиния. Неговите изказвания са толкова впечатляващи, защото цинично разголват подмяната в самите основи и основания на българската демокрация – и вадят на показ реалните принципи, върху които се крепи нашето общо живеене. Това, което иска да ни каже той, се изчерпва най-общо с казването: аз съм властта и това е положението. Както и да се залъгвате, каквото и да направите, вие не можете да заобиколите този факт.
Скандалното в случая е не толкова самото изричане на нещо, което всички знаят или за което поне подозират – а именно корпоративния модус, в който битува българското днес. Скандалното е изричането му в пряк текст, казването му едно към едно. И в това е предимството на Доган: той може да каже това, което и другите знаят, но не смеят да изрекат; може да изрече сакралната формула на българското управление, която иначе се премълчава така, както в древните религии се премълчава името на върховния Бог.
Докато при другите политици – например при царя, Станишев, Първанов – наглостта се изравява чрез демагогско прикриване на истината, Доган може да бъде открито, непристорено нагъл. И да ни каже това, което отдавна знаем, но не смеем да си признаем и пред самите себе си – защото това признание подронва надеждите и оснонанията на самата обществена екзистенция.
А именно: в България на власт е мафията. Тя е сакралният Бог на българския обществен живот, чието име не се произнася – а Ахмед Доган е неговият пророк. Сиреч – единственият оторизиран да говори пряко от нейно име. Останалите са просто свещенослужители – сиреч чиновници в нейните фасадни институции.
Този извод не е хипербола и не е политическо бълнуване – а е естествено следствие от думите на Доган. Неотдавна разбрахме, че той е факторът, от който зависи разпределението на благата в държавата, той – персонално – е властта, а депутатите нямат никаква власт и не значат нищо. "Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата" – каза той на 18-ти юни в село Кочан. И допълни: „И трябва да си много актуален, да имаш съвсем други позиции, позиционирани да речем чрез министри и други неформални контакти, за да може един депутат да се превърне в инструмент на властта, за да ви решава конкретните проблеми. Как депутатът ще реши проблема за проектите и тяхното инвестиране. Не е възможно! Властта е в моите ръце! Това искам да ви кажа!"
Според действащата Конституция България е парламентарна република, в която върховната власт се осъществява от българските граждани чрез посредничеството на институцията на Народното събрание и избраните от тях народни представители. Казването, че тази власт е недостатъчна и де факто нереална, и че реалната власт се осъществява чрез „позициониране” и „други неформални контакти”, на практика суспендира българската Конституция. Реалната държавна власт не може да се осъществява чрез „неформални” контакти, тя е явна, публична и регламентирани в точките на обществения договор, наречен Конституция – чрез „неформални контакти” и „позициониране” се осъществява властта на мафията.
Объркването на тези властови принципи означава, че чрез посредничеството на Доган властта на държавата и нейния суверен – българският народ, е подменена с властта на мафията.Съдържанието на самото му казване е точно толкова антиконституционно, колкото би бил един държавен преврат.
В друга държава след израчането на подобни слова той не само че би престанал да бъде политик, но и вероятно би бил подведен под отговорност. В България това няма да се случи – и самото не-случване е най-красноречивото потвърждение, че нещата стоят точно така, както са изречени.
Доган прекрасно знае това – и затова го казва. Той знае впрочем и още нещо – най-сигурния инструмент за запазването на едно политическо статукво се състои тъкмо в такова казване: това е положението – и нищо не можете да направите, за да го промените. Подобно казване култивира отчаяние. А точно в култивирането на отчаяния се състои политическото моделиране на Доган.
Той обаче не спира датук, той продължава. Ето ви го две седмици по-късно, в село Чорбаджийско, област Кърджали: "Бъдете убедени, мога много работи, включително да управлявам и да управлявам тези, които управляват.” Да управляваш тези, които управляват, е също принцип на мафията. Не на всяка мафия обаче – а най-вече на тази от пост-съветски тип. Но дори и руските мафиоти предпочитат да мълчат за тези общоизвестни реалности. Доган не мълчи, Доган ги казва. Защо?
Защото знае, че на подобни казвания се дължи митгът за това, че неговото участие във властта е практически неизбежно. Това е мит, който работи – и който безотказно е сработвал в годините на прехода. Доган е от осем години във властта, бе на два пъти мандатоносител; негови бяха и двете най-откровени мафиотски правителства в българската история – това на Беров и това на Станишев; чрез свалянето на правителството на Филип Димитров показа много ясно как процедира с онези, които не зачитат властовата му воля.
И защото тъкмо тези казвания поддържат славата му на човек, който няма никакви скрупли – все едно дали става дума за корупция или за обръщане на политическата палачинка. Те са самото въплъщение на политическия цинизъм – а това е средата, в която могат да виреят политическите лешояди от неговия тип. Те наистина се нуждаят от една чудовищно корумпирана и морално загнила България – от една страна, в която публичното живеене се разчита единствено през скандала; в която чалгата е основна културна институция, а законът на джунглата е реален обществен договор. Една страна, в която всичко и всички са за продан.
За тази България се бори и тази България търси Ахмед Доган. Уверен е, че ще я постигне. "А както вървят нещата, колкото и да не ме понасят, колкото и да ме мразят - между другото аз не съм искал да ме обичат, а да се съобразяват с нас - май че без мен пак нищо няма да могат да направят.” – заявява той.
Наистина няма как да го обичаме. Тази България не е нашата България. Но трябва ли да се съобразяваме с него? Той нарече партията си „бацил”. България наистина е болна от този бацил. И наистина й е нужно лечение – което може да се състои само чрез отстраняване на бацилите от властта. Поради което можем да се запитаме: защо Доган ни изглежда толкова неотстраним? В крайна сметка той владее едва петнайсетина процента от гласовете на българските избиратели.
Отговорът се състои в друг един въпрос: а къде са останалите? Защото всъщност за Доган и за Доганизацията на България гласуват освен етническите турци – тази дълбоко презирана и от самия него електорална рая (толкова презирана, че вече не само я експлоатира, но и отдава под наем) - още и онези тридесет и няколко процента, които чрез своето негласуване отказват да поемат отговорност за бъдещето – както собственото си, така и това на България.
Именно благодарение на тях е възможен Доган. Чрез тях той придобива електорална тежест. Без тях би олекнал и би оттекъл – извън властта, в историята или може би дори в затвора, където всъщност му е мястото.
Първоначално изпратено от be_google
Коментар