Полиглоти срещу пожарникари - новата партийна повеля
от Иво Инджев ⋅ юни 21, 2009
Вбесен от агитка на ГЕРБ емблематичният за БСП бивш министър от кабинета Виденов и кабинета Станишев червен „аристократ” Румен Овчаров реши да обиди свиркащите политически противници на култура. За целта изтъкна, че кандидатите на БСП за следващия парламент знаят общо 48 езика, докато културата на ГЕРБ била „пожарникарска”.
Като доста „по - културен” от средно статистическия червен кандидат за законодател ( ползвам в работата си 4 чужди езика) си позволявам да разсъждавам за културата на този начин на изразяване от политици, които могат спокойно да бъдат показвани в Музея на нахалството на провалените, ако имаше такъв. Защото Овчаров е неповторим в това отношение – продънен заедно с Виденов и изхвърлен от Станишев, но отново незаменим и редом с него по трибуните на партията, раздаващ същевременно оценки и квалификации със самочувствието на вечен победител и с надменността на червен олигарх.
Ако говорим за култура не е лошо БСП да каже първо какво точно е направила през този мандат за културата в България, освен организирането на годината на Русия в България ( по измислен повод като 130 годишнината от руско-турската война). Именно ретроспекцията на голямото руско гостуване през въпросната година беше и темата на нещо като отчет за мандата му в края на 2008-ма, който министър Данаилов снизходи да направи с целия му възторг от Йосиф Кобзон и компания.
Вярно е, че културният ни министър Стефан Данаилов е по-известен като майор Деянов и „бате Серго” от пропагандния комунистически сериал „На всеки километър, който най-културно беше въртян по всепроникващата държавна телевизия отново за хиляден път при това управление. В резултат на което майор Деянов удържа върховни рейтингови позиции на култа към неговата личност въпреки безличното си управление на „ресора”.
Но не говорим само и просто за културата, а за простотията на претендентите да ни учат на политическа култура. Защото говореното на Овчаров е демонстрация на точно обратното – на агресивната, макар и лустросана ( но не и лустрирана) антикултура на публичното поведение. Да обиждаш на „пожарникар” е признак на всичко друго, само не и на „социална чувствителност”, каквато уж имали червените лидери.
Както е известно няма лесно „ да ги стигнем американците”, защото там казват, че времето е пари, докато у нас царува правилото „дай да убием два часа”. Убивайки времето, ние се „застрелваме в крака” ( друг американски лаф). Но не само това – в Америка, която дори мразещите припознават като световен лидер, не просто ценят тежкия и жертвоготовен труд на пожарникарите, а буквално го поставят на обществения пиедестал. Така е и няма как да е иначе във всички общества и държави, в които има елементарна култура на признателността към ближния. При диктатурата на културата от овчаровски тип е друго…
Обобщението на Овчаров показва пълна липса на съпричастност по адрес на едно професионално съсловие, което, добре или зле, но си върши работата в интерес на обществото. При това по условие с риск на живота си. В най-прекия смисъл. Интересно, ако някой от луксозните имоти на Овчаров пламне, кого ще повика на помощ – може би езиковите специалисти?!
Бръщолевенето на Овчаров съвсем не е някаква „личностна особеност” . Тя е представителна за върхушката на другарите, които се изживяват като някаква партокрация със запазено място над глупавата маса българи, осъдени да бъдат управлявани, а когато си поискат- обиждани, ругани и наставлявани от тях.
Тон дава самият партиен вожд Станишев. Той нарече безнаказано „циркаджии” гражданите, дръзнали да го критикуват в протестна подписка ( да приемем, че не са били милион, както твърдят организаторите на протеста, но бягаха хиляди със сигурност). Пак той наруга като „ненормални” българските граждани, които се интересуват от темата за досиетата. А журналистите, чиито питания не му харесват, направо оприличи на”глупци”, понеже го занимавали с глупости (така реагира и предшественикът му на партийния връх, превзел след това и държавния Г.Първанов, когато го попитаха за пръв път за досието му).
Списъкът на пренебрежителното изразяване на социално безчувствените другарки и другари е дълъг. В него запазено място има др. Масларова, която от сърце възкликна за децата с увреждания, за чието нещастие в България сигнализираха чужди журналисти, че не можело да се направи кой знае какво за тях, защото те „толкова си могат”.
За илюстрация да припомня, че вътрешният министър Михаил Миков репликира критиките на председателя на парламентарната комисия по вътрешен ред и сигурност Минчо Спасов с това, че бил „катаджия”. Миков се опита да обиди на „милиционер” Цветан Цветанов от ГЕРБ . Това не прави другаря министър демократ с демократите, които основателно виждат в милиционерството символ на комунизма, а просто го показват като неадекватен политик и управленец, който не държи сметка, че обижда собствения си електорат, защото просто не му пука какво си мислят хората за него.
Нещо повече, в самозабравянето си този представител на партията, чиито кадри дължат постовете си в държавата и в свързания с нея „бинес” на офицерската си взаимна солидарност с партийния елит и много се гордеят с това, попържа често ( и безадресно, макар адресът да е на Позитано 20) „ченгеджийницата”. Прави го, когато води някакви свои ведомствени и вътрешнопартийни битки. С което буквално подражава на лидера си Станишев. Той също има в публичния си речник този епитет, който никак, ама никак не му отива: веднъж като шеф на партията, приютяваща и приласкаваща цели червени ескадрони с офицери от ДС и втори път като премиер, в чиято администрация нито едно от тези ченгета не е почувствало дискомфорт от миналото си.
От тези бегъл преглед на наглото управленско говорене може да се сглоби следното представително изречение:
За днешната червена власт пречка са собствената й ченгеджийница, чуждите „циркаджии”, маскирани като граждани, „глупавите” журналисти, недолюбваните от всички катаджии и „ненормалните”, които се интересуват от причините за всичко това – тайните на тайната им милиция. И защо? Защото са социалисти? Не, защото „толкова си могат”, както би казала Масларова, ако трябваше да обясни тази очевидна демократична изостаналост на партийните чеда.
от Иво Инджев ⋅ юни 21, 2009
Вбесен от агитка на ГЕРБ емблематичният за БСП бивш министър от кабинета Виденов и кабинета Станишев червен „аристократ” Румен Овчаров реши да обиди свиркащите политически противници на култура. За целта изтъкна, че кандидатите на БСП за следващия парламент знаят общо 48 езика, докато културата на ГЕРБ била „пожарникарска”.
Като доста „по - културен” от средно статистическия червен кандидат за законодател ( ползвам в работата си 4 чужди езика) си позволявам да разсъждавам за културата на този начин на изразяване от политици, които могат спокойно да бъдат показвани в Музея на нахалството на провалените, ако имаше такъв. Защото Овчаров е неповторим в това отношение – продънен заедно с Виденов и изхвърлен от Станишев, но отново незаменим и редом с него по трибуните на партията, раздаващ същевременно оценки и квалификации със самочувствието на вечен победител и с надменността на червен олигарх.
Ако говорим за култура не е лошо БСП да каже първо какво точно е направила през този мандат за културата в България, освен организирането на годината на Русия в България ( по измислен повод като 130 годишнината от руско-турската война). Именно ретроспекцията на голямото руско гостуване през въпросната година беше и темата на нещо като отчет за мандата му в края на 2008-ма, който министър Данаилов снизходи да направи с целия му възторг от Йосиф Кобзон и компания.
Вярно е, че културният ни министър Стефан Данаилов е по-известен като майор Деянов и „бате Серго” от пропагандния комунистически сериал „На всеки километър, който най-културно беше въртян по всепроникващата държавна телевизия отново за хиляден път при това управление. В резултат на което майор Деянов удържа върховни рейтингови позиции на култа към неговата личност въпреки безличното си управление на „ресора”.
Но не говорим само и просто за културата, а за простотията на претендентите да ни учат на политическа култура. Защото говореното на Овчаров е демонстрация на точно обратното – на агресивната, макар и лустросана ( но не и лустрирана) антикултура на публичното поведение. Да обиждаш на „пожарникар” е признак на всичко друго, само не и на „социална чувствителност”, каквато уж имали червените лидери.
Както е известно няма лесно „ да ги стигнем американците”, защото там казват, че времето е пари, докато у нас царува правилото „дай да убием два часа”. Убивайки времето, ние се „застрелваме в крака” ( друг американски лаф). Но не само това – в Америка, която дори мразещите припознават като световен лидер, не просто ценят тежкия и жертвоготовен труд на пожарникарите, а буквално го поставят на обществения пиедестал. Така е и няма как да е иначе във всички общества и държави, в които има елементарна култура на признателността към ближния. При диктатурата на културата от овчаровски тип е друго…
Обобщението на Овчаров показва пълна липса на съпричастност по адрес на едно професионално съсловие, което, добре или зле, но си върши работата в интерес на обществото. При това по условие с риск на живота си. В най-прекия смисъл. Интересно, ако някой от луксозните имоти на Овчаров пламне, кого ще повика на помощ – може би езиковите специалисти?!
Бръщолевенето на Овчаров съвсем не е някаква „личностна особеност” . Тя е представителна за върхушката на другарите, които се изживяват като някаква партокрация със запазено място над глупавата маса българи, осъдени да бъдат управлявани, а когато си поискат- обиждани, ругани и наставлявани от тях.
Тон дава самият партиен вожд Станишев. Той нарече безнаказано „циркаджии” гражданите, дръзнали да го критикуват в протестна подписка ( да приемем, че не са били милион, както твърдят организаторите на протеста, но бягаха хиляди със сигурност). Пак той наруга като „ненормални” българските граждани, които се интересуват от темата за досиетата. А журналистите, чиито питания не му харесват, направо оприличи на”глупци”, понеже го занимавали с глупости (така реагира и предшественикът му на партийния връх, превзел след това и държавния Г.Първанов, когато го попитаха за пръв път за досието му).
Списъкът на пренебрежителното изразяване на социално безчувствените другарки и другари е дълъг. В него запазено място има др. Масларова, която от сърце възкликна за децата с увреждания, за чието нещастие в България сигнализираха чужди журналисти, че не можело да се направи кой знае какво за тях, защото те „толкова си могат”.
За илюстрация да припомня, че вътрешният министър Михаил Миков репликира критиките на председателя на парламентарната комисия по вътрешен ред и сигурност Минчо Спасов с това, че бил „катаджия”. Миков се опита да обиди на „милиционер” Цветан Цветанов от ГЕРБ . Това не прави другаря министър демократ с демократите, които основателно виждат в милиционерството символ на комунизма, а просто го показват като неадекватен политик и управленец, който не държи сметка, че обижда собствения си електорат, защото просто не му пука какво си мислят хората за него.
Нещо повече, в самозабравянето си този представител на партията, чиито кадри дължат постовете си в държавата и в свързания с нея „бинес” на офицерската си взаимна солидарност с партийния елит и много се гордеят с това, попържа често ( и безадресно, макар адресът да е на Позитано 20) „ченгеджийницата”. Прави го, когато води някакви свои ведомствени и вътрешнопартийни битки. С което буквално подражава на лидера си Станишев. Той също има в публичния си речник този епитет, който никак, ама никак не му отива: веднъж като шеф на партията, приютяваща и приласкаваща цели червени ескадрони с офицери от ДС и втори път като премиер, в чиято администрация нито едно от тези ченгета не е почувствало дискомфорт от миналото си.
От тези бегъл преглед на наглото управленско говорене може да се сглоби следното представително изречение:
За днешната червена власт пречка са собствената й ченгеджийница, чуждите „циркаджии”, маскирани като граждани, „глупавите” журналисти, недолюбваните от всички катаджии и „ненормалните”, които се интересуват от причините за всичко това – тайните на тайната им милиция. И защо? Защото са социалисти? Не, защото „толкова си могат”, както би казала Масларова, ако трябваше да обясни тази очевидна демократична изостаналост на партийните чеда.
Коментар