На кого принадлежи територията на Израел?
Древен Израел се отнася до народите, живели на днешните територии на Израел и Палестина, чийто национален разказ е описан в еврейската Библия. Библията представя израилтяните като потомци на едно и също семейство, разделено на дванадесет независими племена, а след това обединено в единно царство, което по-късно се разпада.
Археологията, от друга страна, е склонна да определи произхода им като последните векове на II хилядолетие пр.н.е., след разпадането на големите египетска и хетска империи, които доминират в Близкия изток. Тогава във възвишенията между Палестинската крайбрежна равнина и река Йордан възникват уседнали общества, където впоследствие се развиват политически образувания, които стават все по-сложни, докато се появяват двете царства - Израил на север и Юда на юг, вероятно в резултат на разпадането на едно царство.
След това съдбата на тези две държави се променя. Първата от тях, просперираща и организирана около столицата си Самария, е окончателно победена и погълната от асирийците през 722 г. пр. н. е., които не успяват да причинят същата съдба на втората. Втората, чиято столица е Йерусалим, на свой ред е окончателно победена и анексирана от Вавилонската империя през 587 г. пр. н. е., а част от населението ѝ е депортирано във Вавилония, откъдето се завръща няколко десетилетия по-късно по време на управлението на персите Ахемениди (от 539 г. пр. н. е.).
Създаването на еврейската Библия от юдейския интелектуален елит постепенно дава на оцелелите и депортираните, а по-късно и на техните потомци, идентичност, която устоява на подчинението и изгнанието, съсредоточена върху поклонението на техния национален Бог и големия възстановен храм в Йерусалим. Това поставя началото на периода на Втория храм (ок. 538 г. пр. Хр. - 70 г. сл. Хр.), чиито първи 150 години могат да се разглеждат като бележещи края на епохата на древен Израил: развитите обичаи и вярвания в крайна сметка водят до развитието на юдаизма, а тези, които ги следват, се наричат евреи. Живеещите в района на Самария самаряни, които се смятали за потомци на Израилското царство, също развили религиозна традиция, близка до тази на юдаизма.
Наименованието Палестина (на латински: Palaestina, произлизащо от старогръцкото Παλαιστίνη / Palaistínê; на арабски فلسطين / Falistīn и на иврит: פלשתינה) се отнася за историческия и географски регион на Близкия изток, разположен между Средиземно море и пустинята на изток от река Йордан и на север от Синай.
Терминът "Палестина" е официално даден на региона от император Адриан през I век, за да накаже евреите за бунта им през 132-135 г.
Древен Израел се отнася до народите, живели на днешните територии на Израел и Палестина, чийто национален разказ е описан в еврейската Библия. Библията представя израилтяните като потомци на едно и също семейство, разделено на дванадесет независими племена, а след това обединено в единно царство, което по-късно се разпада.
Археологията, от друга страна, е склонна да определи произхода им като последните векове на II хилядолетие пр.н.е., след разпадането на големите египетска и хетска империи, които доминират в Близкия изток. Тогава във възвишенията между Палестинската крайбрежна равнина и река Йордан възникват уседнали общества, където впоследствие се развиват политически образувания, които стават все по-сложни, докато се появяват двете царства - Израил на север и Юда на юг, вероятно в резултат на разпадането на едно царство.
След това съдбата на тези две държави се променя. Първата от тях, просперираща и организирана около столицата си Самария, е окончателно победена и погълната от асирийците през 722 г. пр. н. е., които не успяват да причинят същата съдба на втората. Втората, чиято столица е Йерусалим, на свой ред е окончателно победена и анексирана от Вавилонската империя през 587 г. пр. н. е., а част от населението ѝ е депортирано във Вавилония, откъдето се завръща няколко десетилетия по-късно по време на управлението на персите Ахемениди (от 539 г. пр. н. е.).
Създаването на еврейската Библия от юдейския интелектуален елит постепенно дава на оцелелите и депортираните, а по-късно и на техните потомци, идентичност, която устоява на подчинението и изгнанието, съсредоточена върху поклонението на техния национален Бог и големия възстановен храм в Йерусалим. Това поставя началото на периода на Втория храм (ок. 538 г. пр. Хр. - 70 г. сл. Хр.), чиито първи 150 години могат да се разглеждат като бележещи края на епохата на древен Израил: развитите обичаи и вярвания в крайна сметка водят до развитието на юдаизма, а тези, които ги следват, се наричат евреи. Живеещите в района на Самария самаряни, които се смятали за потомци на Израилското царство, също развили религиозна традиция, близка до тази на юдаизма.
Наименованието Палестина (на латински: Palaestina, произлизащо от старогръцкото Παλαιστίνη / Palaistínê; на арабски فلسطين / Falistīn и на иврит: פלשתינה) се отнася за историческия и географски регион на Близкия изток, разположен между Средиземно море и пустинята на изток от река Йордан и на север от Синай.
Терминът "Палестина" е официално даден на региона от император Адриан през I век, за да накаже евреите за бунта им през 132-135 г.
Коментар