История

[Грую Груев]

"... Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф..."

глупости на търкалета - границите в Сан Стефано не са никакъв блъф, те се опират на дадености като българското етническо землище, границите на Екзархията, границите от Цариградската конференция и в последствие се препотвърждават (макар и без половин Македония) в Лондонския мирен договор от 1913. И за да не слушам повече идиотизми, ето и съответните карти, за да няма недоразумения:

1. Екзархията:



2. Цариградска конференция:



3. Санстефанска България (сравненан с Екзархията - малко губим, но и малко печелим - горе-долу паритет):



4. Лондонски мирен договор - не се вижда много добре, но горе-долу повтаря Сан Стефано, със загуби в Македония и придобивки в Тракия - обща площ 170 хил км)




П.С. Тъй като темата не е много популярна сред инвеститорите, но знам, че все пак се чете от малкото патриоти (т.е. хората, за които това не е мръсна дума) останали в Бг, следващата седмица (ако има желаещи естествено, за да не става излишен флууд въвфорума, и без това има достатъчно малоумщини) мога да пусна една алтернативна версия за причините за 3.3.78 и как всъщност Германия спасява България (т.е. принуждава Русия да се намеси, защото реално руската кръв практически ни освобождава и аз никога не бих отрекъл този факт) - тезата не е моя (нямам толкова време да ровя), но е доста, доста интересна, макар и дългичка.

П.П.С Ако може модите да намали малко картинките, че са излезли доста големи и пречат на текста, а и не се виждат добре.

[diletant]

"... Границите на България, начертани в Сан Стефано, са блъф..."

[MILOM]

Сан-Стефански договор.
Намеренията на Русия На 3 март 1878 г. е подписан Сан-Стефанския прелимина- рен (сиреч временен) мирен договор (ССПрМД). От думата “прелиминарен” в названието на договора, и от чл. 25, ал. I, е съвсем ясно, че договора е временен, за неколко месеца, и неизпълняем от деня на подписването му, защото всичко решено в него ще се пререшава, и това ще стане с друг договор. ССПрМД е кьорфишек. ТОГАВА ЗАЩО РУСИЯ ГО СЪЗДАВА. Първо, главно, за да хвърли прах в очите на българите, да ги заблуди, да мислат че Русия освобождава България, и то бая голема, а лошата Англия, и другите велики държави, развалят това, което е направила Русия, да мислат, че Русия е приятелка, а западните държави са врагове, и българите требе да правят само това, което им казва Русия. Второ, за абсолютно осигуряване не създаването по еволуционен път на двете Българии, или на нещо подобно. ССПрМД има значение само защото показва какво Ру- сия иска да включи в окончателния договор, показва нейно- то отношение изобщо към България, и нейните намерения към Бъл га рия. Показва, че нейните на мерения са прилагане на Кримския вариант, а отношението е разграждащо, и ограбващо. Ето какво се вижда: 1. Окупацията е приблизително две години. Това означа- ва повече от две години. Колко повече не е казано, както не е казано и от кой ден ще се брои окупацията. 2. Не контролирано руско явно, и прикрито, управление през окупацията, и Русия е за голема България. 3. Турска войска може да преминава през България когато Турция пожелае, но Турция нема това право, докато в България има руска войска. Това означава, че българите ще искат да има дълга окупация, за да нема в България турска войска. 4. Русифицира на войска, и общо русифициране. 5. Князът не е наследствен, и ще се избира всеки 5 годи- ни. Без съгласието на Ру сия княз не може да бъде избран. Това означава възможност за парализиране на държавата, безредици, и пр., и повод за руска намеса. 6. Русия взема Северна Добруджа, включително делтата на Дунав с островите, с граници: на север Дунав и Килийс- кия канал, на юг по линията 5 км над Ръсово и 10 км над Мангалия, 13 457 кв.км. 7. Русия дава Нишко, Лесковец, и долината на река Бъл- гарска Морава, на сателита си Сър бия 6334 кв.км. 8. През окупацията България ще издържа 6 пехотни и 2 кавалерийски дивизии, общо 50 000 души: храна, фураж, дрехи, заплати на офицери. 9. Със ССПрМД България, фактически, е руски протек- торат. Съгласно ССПрМД Черна гора, Сърбия, и Румъния, са обявени за независими държави. Берлинският договор разпо- режда същото и за трите.

[MILOM]

Още за Левски от мой съученик-Захари Карабашлиев

Истинското предателство на Дякона Левски
Левски е светлокос и светлоок, Общи е тъмен. Левски е идеолог визионер, Общи е мутра рекетьор. Левски пише, Общи е неграмотен. Левски е комуникативен, Общи - темерут. Левски е великодушен, Общи - отмъстителен. Левски е честен, Общи - лъжец. Левски е търпелив и прагматичен, Общи - припрян и сприхав. Левски е дисциплиниран, Общи не признава ничий авторитет. Левски е всеотдаденост, Общи - егоизъм. Левски е демократичен, Общи е анархия.

Има нещо изконно европейско в излъчването на Левски, докато Димитър Общи е прототип на тъмния балкански хайдутин.

Накратко: Васил Левски и Димитър Общи екстернализират двете начала на националната ни идентичност - конструктивното и разрушителното. И едното може да бъде осмислено само в съпоставката си с другото.

Този образ на Левски, който мечтая да оживим отново, за да е разбираем за децата ни, за техните деца и за останалия свят.

Факт е, че ние, българите, трудно постигащи съгласие и за най-елементарни неща в ежедневието, на въпроса "Кой е най-великият българин?" отговаряме подозрително единодушно - Васил Левски. Той е най-чист и свят, той е №1 дори и в тв класация.

Историята е превърнала Васил Иванов Кунчев от човешко същество с майка, сестри, братя и кусури в Апостола на свободата. Историята го е издигнала в недосегаем мит, а образът му е инкрустиран във визуалната памет на всеки от нас. Но нека си го кажем - фигурата на великия Левски се вкочанясва в безжизнена мумия, изоставена в мавзолея на народната ни памет. А името му ще продължава да се източва от съдържание, ако за него не се мисли, говори и действа.

Левски не може да е обект единствено на научни семинари и академични публикации, Левски е разговор, който не трябва да прекъсваме. Затова, без претенция да казвам нещо ново и сензационно, аз просто искам да поговоря за Апостола. Доколкото тук му е мястото, ще обърна внимание върху разказа около предателството му, приет за емблематичен в нашия колективен наратив. Ще поразсъждавам "на глас" и за неговия истински враг и предател.

Съзнавам, че тази могъща история не може да бъде разказана накратко и в този формат, но въпреки това ще я започна. Източниците ми са Стоян Заимов, Захари Стоянов, Иван Унджиев и кореспонденция на Левски.

Ето накратко фактите около края на Дякона Левски. На 22 септември, петък, 1872 г. в Арабаконашкия проход е нападната турската хазна. Обирът е дело на Димитър Общи и Стоян Пандурина с група въоръжени мъже, а идеята идва от един тетевенски "бизнесмен" и член на комитета, Хаджи Станьо, който има връзки с местната турска власт и разполага с информация за движението на колата с парите. Идеята е уж да се съберат средства за революционна дейност и въоръжено въстание. Тази идея Левски - основателят, сърцето и двигателят на Българския революционен централен комитет (БРЦК), отхвърлил недвусмислено. Въпреки волята му държавното превозно средство е нападнато. Охраната е вяла, грабежът - успешен. "Отрязахме торбите и кой колкото можа да вземе, напълнихме си чантите", казва Димитър Общи при следствието. Същият прибрал чантите на повечето участници, а тези, на които не успял, изпратил да си отидели по домовете, да скриели парите и да не ги пипали. На някои платил по 500 гроша, на ханджията в Правец - 1000, той му поискал още 200. Стоян Пандурина пък още при обира успял да скрие торбичка със злато. Вече в Тетевен, двама от комитета, Станьо и Станчо, му поискали 1000 гроша, за да си купят вино от Плевен, обещали, че ще ги върнат после на комитетската каса.

На някой си Дочо също дал 1000 назаем, а на Анастас п. Хинов дал четири кесии да купи коне и т.н. Въобще Димитър Общия е щедър с парите. Естествено, някой се разпява, наглите обирджии един по един са арестувани освен Димитър Общи, укрит в Тетевен. Местният комитет обаче, изплашен от арестите, го натирва, преоблечен с женски дрехи. Заловили го в един хан, заспал върху два чувала орехи. Откарват го в София. В софийския конак Димитър Общи извършва най-масовото предателство, на което е способен.

Там "...без да се даде да го мъчатъ, обадилъ имъ, че ще казва сичко кое знае. Този Димитъръ оказалъ на много лица, казвалъ, че имали големи планове, чи тiя пари бьiли обрали с целъ да купуватъ ...оръжие...", пише Й. Филаретова на Найден Геров през ноември.

Левски, още на свобода, също предупреждава в писмо до Х. Иванов: "Известни да сте, че Д. Общи предава всичко щото знае. От София доде човек нарочно да ми разправя за това който са познава с Д. Общи да стои нащрек в къщата си да не спи, а по приятели."

Можем само да гадаем какви са подбудите на Димитър Общи да издаде всичко и всички. Уж бил искал да привлече вниманието на Европа, че бил търсил среща със султана и подобни дивотии. Фактът е, че Димитър Общи нарушава устава на БРЦК, нарушава революционния закон. Струва ми се, че историята се е отнесла снизходително и по славянски сантиментално му е простила. Заловеният Д. Общи от страх пред въжето опитва да прикрие едно неодобрено от Васил Левски своеволие с патриотизъм, опитва да превърне един криминален акт в политически. Успява.

Разпит след разпит, турската власт научава имената на всички революционери, които Общи познава и не познава. Нещо повече - той не спира със своите предателства, а подтиква всички задържани около себе си да правят това. Софийският затвор става тесен за всички идващи българи, пращат затворници във Видин. В София е прибрана голяма част от вътрешната революционна организация.

Този, който е липсвал в кауша, бил Апостола. И последните си седмици на свобода Левски е зает да работи по делото, но бесилото е вече около врата му. Въпрос на време е било той да увисне на него. Нека веднъж завинаги стане ясно, че това бесило е издигнато не от друг, а от Димитър Общи.

Всяка велика за епохата си история се развива по правилата на добре написана драма. В тази драма героят е Дякона Левски. Неговият антипод не е общоприетият поп Кръстю, който може да е бил, а вероятно и да не е бил предател. Тъмният герой и истинският Анти-Левски е Димитър Общи.

Това, което се знае за него, не е много. Роден в село Дяково (сега в Косово), израснал в Сърбия, преместил се във Влашко, пак в Сърбия в легията на Раковски, (където се запознал и с Левски), през 1866 г. отива в Италия като доброволец при Гарибалди, озовава се в Атина, участва в Критските събития, пак в Сърбия и пак във Влашко, върти се покрай Панайот Хитов и други войводи. (Разбира се, четническото му CV няма как да бъде потвърдено.) После се свързва с Каравелов, от когото е и изпратен през лятото на 1871 в Българско да помага на Левски, който не е дал съгласието си, но е късно. Д. Общи е при него.

Левски е подозрителен към новия си помощник. Заедно обикалят комитетите, но когато имат събрания, Левски го оставя в хана. Не се държи така с изпратения също от Каравелов Ангел Кънчев, на когото се доверява изцяло.

За разлика от А. Кънчев, който е млад, интелигентен и идеалист, Димитър Общи е авантюрист на средна възраст и неграмотен - налага се да му четат Устава на организацията, защото той не може. Въобще Левски държи Общи настрани. Но пасивната роля, в която е поставен от началника му, не го удовлетворява, да обикаля села и паланки, не е за него - той търси екшън. Оставен за известно време сам от Левски, той започва да действа на своя глава, развихря се. Ето какво Левски пише за него на Каравелов: "Д. Общи ще го извадим из службата му... той излязал отъ границата си и според както виждам по естествения му характер, хвалби, по многото с лъжи, пред съучастниците, но и по кръчмите на хората говорил..."

Общи руши всички правила на революционната дисциплина и устава, в който се е заклел. Лятото на 1872 г. Левски свиква всички дейци на комитета, за да одобрят новия устав. Между тях не е Д. Общи.

В започналата активна работа Апостола очертава какви да са качествата на народния водач: "На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Без тия едно да липцува на водачат на тая света работа, то той ще я улайнени както и да е."

Кои от тези качества притежава Д. Общи? И какво търси той сред читавите? Нямало е достатъчно качествени хора - това е имал Левски, с това се е справял. Месеци преди обира на хазната в Арабаконак Общи започва клеветническа кампания срещу Дякона. Към нея се наортачва и още един помощник на Дякона - Анастас п. Хинов. Двамата го обвиняват, че не вършел достатъчно работа и харчел народна пара и бил "привилегист". Към тези клевети Левски се отнася сериозно, но не пада на нивото на хулителите си. Призовава към събиране на "документите"и отиване на съд пред Централния комитет, това е "интрига, която спира ходатъ на народната работа." - пише Левски, оставайки високо над личните обиди.

Ето и Левски в писмо до БРЦК:"Бай Димитър, чи е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощава му са на простотията му до сега! Ако да беше учен не можях да потъпча закона (според който неподчинението на устава се наказва със смърт - б .а.). Бай Димитър не е предател, но неразбран - горделив и говори за работи от себе се, без да знай каде водят..."

И тук, мисля, Левски прави грешка и не прилага устава. Навярно ахилесовата пета на нашия герой е било неговото великодушие, неговата човечност. Навярно не го е възприемал като враг. Но факт е, че Левски подценява Димитър Общи. Оставя го жив. Е, няма ненаказано добро. И равносметката: за по-малко от година мотаене из Българско Димитър Общи успява да въвлече Апостола в подли интриги, извършва своеволно обира на хазната, бива заловен и предава организацията и самия Васил Левски.

В деня след Коледа Апостола е заловен в Къкринското ханче и това е съвсем отделна история. Дали поп Кръстю е бил човекът, който го е посочил с пръст, дали е друг (има достатъчно заподозрени), за мен няма значение. Защото голямото предателство е ВЕЧЕ извършено. Една от най-драматичните сцени за мен е тази, в която Левски е в софийския затвор и е принуден да застане лице в лице с Димитър Общи. Какво ли е било в сърцето на Апостола? Как е гледал в очите своя антипод?

Послепис: От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: "Ах, излъгаха ме." За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност. Когато дебелият палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало.24ч

[al64ad]

Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...

Напълно заслужено бих казал. Разстреляни са виновниците за националната катастрофа донесла хиляди страдания на българите.

Абе смешник ,първо си дефинирай понятието "национална катастрофа" и тогава приказвай глупости.

Ако смяташ връщането на южна Добруджа без нито един изстрел и гаранциите за това независимо от изхода на войната.
Или пък недопускането да се проведат ИСТИНСКИ бойни действия и 41 и 44 година на територията на България и избягването на стотици хиляди български жертви за "национална катастрофа"- окей съгласен съм.За избегнатите 10- ки хиляди жертви на източния фронт няма да коментирам ,защото това е нищо...........според госсина,пардон другаря Бендер

[MILOM]

Българският Исус

Дякон Васил Левски
Наместо сълзи - сега леем куршуми.
Тези думи, читателю, с които приключих предишния си разказ, не са мои - те са достойни за перото на поет от ранга на Христо Ботев.
Но не са и негови.
В началото на 1871 година, през януари, в Букурещ в редакцията на вестник „Свобода" се получила дописка от Бълга¬рия, която завършвала с думите:
И ето, че идем, г-н редакторе, през вестникът ви да представим народното мнение пред света.
В бележка към дописката г-н редакторът на вестника Любен Каравелов пояснява:
Тая дописка е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си с негова¬та дописка.
Дотук добре. За съжаление обаче редакторът Любен Ка¬равелов решил да украси и дописката - преработил я, изгла¬дил я, дообяснил я, доуточнил я, разводнил я и казано напра¬во - окепазил я. Още по-лошо: фалшифицирал най-важното в нея:
Ще имаме едно знаме - пишел дописникът, - на което ще пише: „Свята и чиста р е п у б л и к а".
(Тези три думи сигурно вече подсещат читателя кой е бил този дописник...)
Каравелов го поправил - сменил и трите думи:
На нашето знаме тряба да бъдат написани само три думи: „С в о б о д а и с е к и м у с в о е т о!"
Изглежда, много се плашели по онова време от думичка¬та република (повече, отколкото от думичката свобода), щом дори председателят на тогавашния Български Революци¬онен Централен Комитет Любен Каравелов побързал да я махне.
Ще рече той да я махне и по-късно, когато седнали с Лев¬ски през април следващата, 1872 година да тъкмят Устава на БРЦК, Левски обаче се опънал, тогава Наталия, жената на Каравелов, която се въртяла наоколо, извикала:
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари!
Тази Наталия била проклета жена, два пъти по-висока от Каравелова, с лют характер и неимоверна физическа мощ, ко¬мандвала тя крехкия и кротък Любен безпрекословно
и се отнасяше неприязнено към революционното дело за България - пише Никола Обретенов. - По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея, та¬кива спорове свършваха с бурни скандали.
Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла:
- Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея.
Читателят ми сигурно е вече леко смутен. Смутен съм аз още повече. За царете да се пише, беше лесно - кой знае кой какъв е бил... Сега ми предстои най-трудното. Каквото и да напиша, ти, читателю, знам, ще кажеш: не, не е това, това не е моят Левски!
Няма по-известна и същевременно по-непозната лич¬ност в нашата история: всеки българин носи Левски в себе си, а кой е бил той всъщност, що за човек е бил този, когото „селяните прости светец го зовяха" ? - никой не знае. Не знам и аз.
Нашите възрожденци - Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и прочие - отдавна са канонизирани в наша¬та история, можеш само да им лъскаш ореолите, посегнеш ли на нечий ореол - горко ти!
Така че не чакай нещо ново и от мен, читателю. А може би е вярно, че за великите хора пишем скучно, защото не сме¬ем да кажем истината, човешката истина...
Колкото пъти се докосна до личността на Левски, покой не ми дава един въпрос: защо този човек, когото сега всички считаме за велик и за светец, в когото днес всички се кълнем -защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички?
Каква мъка и какво разочарование стене в последните му думи, преди да тръгне към бесилката:
-Ах!! помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: „Елате мои мили братя Българи, решителни юнаци! - мене отървете от 20 заптии!" По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Да основеш стотици тайни комитети, да закълнеш хиля¬ди съзаклятници (Те са милиони, целият български народ - повтарял той гордо в съда),
цяла седмица 20 заптиета да те влачат през зимната вие¬лица по пустите пътища от Търново до София
и да не се намерят поне пет души решителни юнаци да устроят засада и ако не успеят да го отърват, поне да го убият - наистина е страшно!
По пътя няма никой и аз бях все в надежда...
Докъде е било стигнало разочарованието му, разказва следната случка. Като пристигнали в Орхание, каймаканинът го познал - бил му гостувал Дякона няколко пъти „под вънкашност чужда", почерпил го едно кафе и му рекъл:
- Дяконе, зима е, ще минавате Балкана, гологлав си, ще замръзнеш, да ти дам калпак?
Левски бил отвърнал:
- Фес! Само фес!
Ами в съда - бил ли е все в надежда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали:
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е!
Но да не бързаме. И за да не предизвикаме гнева на учи¬телките по история, нека първо повторим послушно онова, което всички знаем за Левски.
На 14 години Васил останал сирак и майка му го дала послушник в манастира при вуйчо му, архимандрит хаджи Василий. След 6 години приел монашеството под името дякон Игнатий.
Стоп! Прости ми, читателю, че прекъсвам още в начало¬то академичния си разказ, но в главата ми щукна една преинтересна и малко известна история, разказана от проигумена на Рилския манастир йеромонах Кирил, който по онова време е бил таксидиот и изповедник на Рилската обител в Карлово:
Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери. Братът хаджи Василий и сестрата Гина се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се раздели на две враж¬дебни партии по въпроса за покалугеряването или запопванието на Василя. Кунчевци начело с Гина искаха Васил поп да бъде, а Караивановци начело с хаджи Василия - Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий наме¬сих се е роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Кара¬ивановци се събраха на роднински съвет в светогорския ме¬тох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках пос¬лушника Василя и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза:
- Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия, и то още тая година.
Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия род¬нински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъству¬ващи. Гина се примири.
На другия ден, на 24 ноември 1858 г., всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия и няколко от кар¬ловските първенци отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обредът. Аз бях приемният отец на Васи¬лий в посвещаването му в служение на монашеството. От Васил Иванов той стана дякон Игнатий. Тоя ден бе тържест¬вен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. Дякон Игнатий, моят духовен син, нямаше нито един косъм на ли¬цето, когато го задяконихме, доколкото помня, бе тих, ми¬рен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив...
Докато възмутените учителки по история зачеркват пос¬ледното изречение („Каквооо?! Левски - страхлив?! Как може?!"), ние, читателю, да си зададем еретическия въпрос:
а какво щеше да се случи, ако хаджи Василий, този прочут скъперник, макар и божи човек, не беше излъгал най-безбож¬но и наистина беше проводил Василя на учение в Русия?
Какъв щеше да стане Дякона? Нямаше ли да стане архимандрит, владика, висш духовник - и щеше ли тогава да извика: „Манастирът тесен за мойта душа е!", щеше ли да стане пак Васил Левски, щеше ли да се случи всичко оно¬ва, което ще се случи след четири години - и по-нататък?
И дали не трябва паметник да вдигнем на този хаджи Василий, защото, ако не беше поскъпил грошовете си, ня¬маше да имаме ний своя светъл Апостол на свободата и цялата ни История може би щеше да бъде друга?
Но да продължим академичния си разказ.
След 4 години през Карлово минал някакъв странник, заговорил уж за нещо дякона Игнатий и му пъхнал в джоба на расото едно смачкано листче, на което пишело:
Мили братя българи! Време дойде веке и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители неверни турци. Ста¬вайте, братя, на оръжие!
Това бил познатият ни Позив за въстание на Раковски.
Дякон Игнатий захвърлил расото, откраднал коня на вуйча си и препуснал към Белград. Там се записал доброволец в Първата българска легия.
Един ден, като се сражавали за Белградската крепост с турците, Васил прескочил някакъв голям трап и Раковски, като видял това, плеснал с ръце и възкликнал:
- Това се казва скок на нубийски лев!
Васил го поправил:
- Български лъв.
- Отсега нататък - рекъл Раковски - Василя ще го нари¬чаме Дякон Левски.
Васил се подписвал Лъвскiй.
По-късно Наталия Каравелова разказвала за Левски нещо още по-фрапантно:
Стои Любен прав, а той поотстъпи малко, па се заси¬ли, припне и го прескокне, лек като перушина, бърз като сърна.
(Каравелов не е бил левент, но все пак...)
След разтурянето на легията Васил Лъвский се завърнал в Карлово и пак облякъл расото, но от главата му не излизали думите на Раковски: „Нека никой не чака от дру¬гиго да го освободи - нашата свобода от нас зависи!" Това, както ще видим по-нататък, станало негово верую.
След една година, навръх Великден, отрязал косите си и захвърлил пак расото. Три години учителствал из България и Добруджа, през пролетта на 1867 година минал Дунава с чета¬та на Панайот Хитов като знаменосец - и както пише в стихот¬ворната си „Автобиография":
пушка белгийска и чифт пищови
и остра сабя на мен блещяха.
(Казват, че Ботев, като прочел тази негова „Автобиогра¬фия", възкликнал: „Какъв велик човек, а какви лоши стихове!")
От Тутракан четата стигнала до Котел и от там по хребе¬та на Балкана, по хребета на Балкана - минала в Сърбия, пътьом четниците отрязали две-три зелки (турски глави), изя¬ли пет-шест агнета - и толкоз.
През зимата на същата година в Белград била образува¬на Втората българска легия, Левски се записал в нея, но за¬болял смъртно, двама сръбски лекари разпрали корема му, Левски оживял, но раната останала незатворена и кървяща до края на живота му.
През пролетта на 1868 година, още болен на легло, той написал писмо до войводата си Панайот Хитов:
„Дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си... Ваш хоръгвоносец В. И. Лъ-ский".
Войводата, изглежда, не обърнал внимание на хоръгвоносеца си, но какво е мислел да прави В. И. Лъ-ский, става ясно малко по-късно:
като отишъл в Букурещ, там в читалището „Братска любов" срещнал богатия търговец Димитър Ценович,
току-що от България била дошла страшната вест за тра¬гичния край на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, та Левски рекъл на Ценович:
- Както виждате, аз пък и с очите си видях, като носих байрака на войводата Панайот: с чети нищо не можем направи, с чети България никога няма да освободим, най-много сегиз-тогиз да дигнем пушилка из Балкана и да покажем, че съществуваме като народ. За да успеем, трябва вътрешна организа¬ция, която да подготви народа за революция.
- Когато ти мислиш така и си уверен, че по този начин ще се успее - рекъл му Ценович, - що стоиш тука, а не отидеш в България?
- Нямам пари - отвърнал Левски, - а без пари нищо не може на този свят.
- Колко пари ти трябват?

- Стигат ми 30 турски лири - рекъл Левски.
Ценович го погледнал и му се засмял:
- Какво ще правиш с толкова малко пари?
- Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари - засмял се и Левски. - Аз имам нужда от пари, колкото да пропътувам от тука до някои градо¬ве в България и да се облека.
Без да му мисли повече, Ценович извадил кесията си и му броил тридесет лири.
Левски му дал запис, че е получил от него тези пари за народното дело , станал от масата и се запътил към покрайни¬ните на Букурещ, където спял, поради бедност и нямане къде, в една запустяла воденица.
Тук нека прекъснем за малко разказа си и да прочетем едно старо писмо, писано през ноември 1868 година:
Пиша ти, приятелю , че аз... достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се сьдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът...
Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут ха¬рактер. Когато ние се намираме в най-критическо поло¬жение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрина, щом си отвори очите - пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!...
Х р. Б о т й о в

[netware5]

Ако е така, що не вземеш да го направиш това изказване от трибуната на Народното събрание? Да те видя дали ти стиска, комплексар жалък!

А ти да не си мислиш, че Народното събрание е караоке бар? Това е Парламента, най- важната институция в държавата. Мястото където се коват законите и бъдещето на България. А не някаква чалга кръчма в която всеки като се напие може да отиде да обара певицата по задника. В дълбока грешка си. А аз собствената си позиция по всички въпроси съм я казвал винаги и съм я отстоявал.

Ами като си толкоз отворен и си отстояваш позицията, защо не заявиш това, което си казал по-долу, с истинското си име? Шубе те е нали Остапе? Защото после ще те е срам да ходиш по улиците, ще те е срам от приятелите, колегите, познатите и комшиите...... Така във форума е лесно ..... Затова ти казах ако си депутат да се изокаш от трибуната ..... Ама си страхливец, това е истината!

[Ocтап Бендер]

Ако е така, що не вземеш да го направиш това изказване от трибуната на Народното събрание? Да те видя дали ти стиска, комплексар жалък!

А ти да не си мислиш, че Народното събрание е караоке бар? Това е Парламента, най- важната институция в държавата. Мястото където се коват законите и бъдещето на България. А не някаква чалга кръчма в която всеки като се напие може да отиде да обара певицата по задника. В дълбока грешка си. А аз собствената си позиция по всички въпроси съм я казвал винаги и съм я отстоявал.

[MILOM]

Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...

Напълно заслужено бих казал. Разстреляни са виновниците за националната катастрофа донесла хиляди страдания на българите.

Броят на избитите от Народния съд са много повече от смъртните присъди в Нюрнбергския процес.Неописуема жестокост на червенотиквениците-а най-видния такъв ни предлага да честваме 4 февруари и улици да кръщаваме на един от бандата им.

[netware5]

Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...

Напълно заслужено бих казал. Разстреляни са виновниците за националната катастрофа донесла хиляди страдания на българите.

Ти не стана ли депутат от партийката на оня лудия? Ако е така, що не вземеш да го направиш това изказване от трибуната на Народното събрание? Да те видя дали ти стиска, комплексар жалък!

Баси, гледам да не влизам в политически спорове в тоя форум, но не мога да се сдържа при такава отявлена кретения!

[Ocтап Бендер]

Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...

Напълно заслужено бих казал. Разстреляни са виновниците за националната катастрофа донесла хиляди страдания на българите.

[MILOM]

65 години от Народния съд

Забравихме ги
Даниела Горчева
9 Февруари 2010



Преди 65 години, в следобедните часове на 1 февруари 1945 г., са произнесени присъдите на първи и втори състав на т.нар. "Народен съд". Цяла България стои вцепенена пред радиоапаратите и слуша монотонния глас, който чете имената и присъдите: смърт, смърт, смърт... и така 140 пъти. Мнозина припадат. Никога вече няма да видят синовете, съпрузите, бащите, братята си.

Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...

Докато Нюрнбергският трибунал осъжда на смърт 14 висши нацистки функционери, противоконституционният български Народен съд дава смъртна присъда на общо 2 730 българи – присъдите са изпълнени. За разлика от Нюрнбергския съд, неговата задача не е да накаже виновниците за фашисткия режим, какъвто в България никога не е установяван, а да унищожи политическия, икономическия и културен елит на страната, за да разчисти пътя за съветизирането й.

От Москва националният предател Георги Димитров нарежда: "Оправдать никого не следует".

Помислих, че вият вълци и се ужасих

В книгата на Емил Басат "Преводът - лица и маски", в която авторът е публикувал интервюта с двадесетина от най-добрите български преводачи, може да прочетем изповедта на Лилия Сталева, превела на български "По следите на изгубеното време” на Марсел Пруст:

"Непосредствено след 9 септември 1944 г. имаше неща, които наистина бяха срамни за хората. Толкова се бяха наплашили, защото в началото ... толкова свят бе арестуван, толкова бяха избитите, интернираните, осъдените.

Когато се върнах в София, мои познати, близки, които мъжът ми бе канил вкъщи, които са били на масата ни, започнаха да ме избягват. Мъжът ми много обичаше гости и винаги в понеделник канеше приятели. Можете да си представите колко хора са се извървяли у нас през тези понеделници. Та си спомням, че срещам един негов приятел, който бе неизменен наш гост и много го обичахме. Той си вдигна погледа, за да не ме поздрави на улицата, докато ме отмина. Други хлътваха в първия вход или двор, трети преминаваха на отсрещния тротоар или обръщаха главата настрани. Беше голям страх. Докато селяните в селото, в което бях интернирана, не бяха такива. А ако знаете какви бяха турците в онова добруджанско село! Кротки, мили, добродушни хора, невежи, почти неграмотни, но услужливи, човечни.

Спомням си веднъж, бях отишла в едно село между Малко и Голямо Паисиево, където живееше един турчин, който имаше две деца, досущ като моите, и аз ходех да си играя с тях, бях ги обикнала много и турчинът, който знаеше повече български, дойде при мен и каза: “Знаете ли, прочели са присъдите.” Аз много се смутих. Спомням си, че веднага си тръгнах и по едно време не знам какво ми хрумна, но спрях в тази безбрежна, бяла добруджанска пустош, не се вижда нищо между двете села, не се виждат ни къщи, ни нищо, само сняг, и аз извиках като обет: “Всичко да ми вземат, от игла до конец, само да остане жив!” После мина малко време и пак извиках. Така страшно ми прозвуча гласът в тази пустош! И малко след това чувам вой. Помислих, че вият вълци и се ужасих. Тичам към нашата сграда и постепенно се ослушах, разбрах, че това е плач, плачат жени.

Ние бяхме 16 души – от тях 14 останаха вдовици. Само моят мъж и Стефан Танев, който още не беше съден, оставаха в затвора.”

Забравихме ги

"Помня, че попитах татко защо така ме гледа. А той отговори: "За да ме запомниш, мое дете..."

Дъщеричката на българския офицер Тодор Казанджиев е на 4 години и половина, когато вижда баща си за последен път. Баща й е арестуван на Бъдни вечер 1944 и е осъден от Народният съд на смърт. Малко преди екзекуцията човек от охраната с по-милостиво сърце отишъл у тях и предложил да заведе детето да види баща си. По пътя купили кокичета.

На 14 февруари 2010 от 13 часа в църквата "Света София” в София ще бъде отслужена панихида в памет на жертвите на комунизма. По същото време панихида ще бъде отслужена и в български църкви по цял свят - във Франция, Холандия и други страни. Българите в Холандия могат да почетат паметта на жертвите на комунистическия режим в църквата "Св. Преподобний Паисий Хилендаски" – Хага, улица “Bakkerstraat 57A” от 11.30 ч.

В 13.30 отец Йоан ще отслужи панихида в памет на убитите от режима.

"Татковците като ме гледаха и плачеха с черни сълзи" - казало детето на майка си като излязло от затвора, описвайки без да иска по метафоричен начин мъката на младите офицери, които никога повече не видели децата си.

Сълзите, които се стичали по измъчените им лица, наистина били черни - в затвора не им позволявали дори да се измият. В деня на екзекуцията, баща й тръгнал към смъртта с букетчето кокичета.

В последните си писма осъдените на смърт често молят да не ги забравят.

Забравихме ги.

Пряката връзка между паметта и чувството за самосъхранение може да се види в днешната разруха на българската държава, в леснотата, с която българските граждани дават власт в ръцете на зависими от биографиите си на агенти и офицери на доказано престъпната българска Държавна сигурност и на леснотата, с която се подвеждат по съшити с бели конци ченгесарски митологии.

Да си припомним фактите:

След навлизането на съветските войски в България, по заповед на Георги Димитров от Москва и на местното ръководство на БКП без съд и присъда са избити над 30 000 души - полицаи, кметове, учители, чиновници, индустриалци, едри и дребни собственици, магистрати, лекари, офицери, духовници, журналисти, учени.

От 20 декември 1944 до 29 април 1945 г. е проведен незаконният противоконституционен Народен съд.

"Народните обвинители" се назначават от Министерския съвет, а "народните съдии" се избират от областните комитети на Отечествения фронт, доминирани от комунистите, без да се изисква задължително юридическо образование или квалификация. Присъдите също се определят от централното и местните ръководства на компартията.

Произнесени са 9 155 присъди, от които 2 730 смъртни и 1 305 доживотен затвор.

Оценката на министъра на правосъдието, комунистът д-р Минчо Нейчев, е че основният съкрушителен удар върху старото държавно устройство е бил нанесен от първите два централни процеса.

"От всички регенти, министри, царедворци и народни представители, всичко на брой 166 души, нито един не биде оправдан, а 103 от тях бяха осъдени на смърт. Не по-малък бе ударът срещу полицаите и военните престъпници."

Към края на Народния съд Георги Димитров дава заповед за нова вълна репресии спрямо близките на подсъдимите. С радиограма до Трайчо Костов от 19 април 1945 г. разпорежда:

"Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля."

Още преди началото на Народния съд голяма част от близките на обвиняемите са изселени, сега това сполетява още стотици семейства.

По данни на Дирекция на народната милиция, предоставени на Секретариата на ЦК на БРП(к) към юли 1945 са изселени са 4325 семейства на "наказани от народната власт" с 11 875 членове.

Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 всички изселени лица в страната са 28 131 души.

За периода 1945-1953 г. броят на политическите процеси надхвърля цифрата 106.

Концентрационните лагери са създадени на 20 декември 1944 г. с Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица. Според неокончателни данни в периода 1944-1962 г. през концентрационните лагери са минали над 250 000 души. Концентрационните лагери продължават да съществуват и след 1962 година. От края на декември 1984 до 1989 г. в тях без съд и присъда са изпращани български турци, които са се съпротивлявали на смяната на имената. Все още няма сигурни данни за загиналите в нечовешките условия на лагерите.

*от сайта "Декомунизация”, създаден и поддържан от Борислав Скочев

[gigow]

На тази дата е
роден Христо Ботев (Хр. Б. Петков) - национален герой,
революционен демократ, поет, журналист.

Вечна слава на героите БЪЛГАРСКИ!!!!!

[Бате Пешо]

Milom какъв Ботев ти си убъркал рейсо пич.Герои на България днес са Боби Цанков братя Илиеви Маргините Яне Волен Бойко Карамански бай Миле и тем подобни боклуци.Крадци рекетьори мошеници ръцете на политиците.А долнопробните български журналисти са свикнали да им правят свирки.Кой да се сети за Ботев?Аз мисля че българите незаслужават независима държава.Крайно време е да влезе чужда армия и да ни направи роби зашото ние само от юмруци и ритници разбираме

[divedi]

Истинската българска история!
http://sparotok.blog.bg